САЩ воюват с чужди ръце. Епизод 2: Войните в Близкия изток (II)

ЕПИЗОД 2
ВОЙНИТЕ В БЛИЗКИЯ ИЗТОК
Част втора

(Епизод 1 на монографията „САЩ воюват с чужди ръце“ – StratCom или западната пропаганда вижте ТУК)
(Епизод 2, част първа на монографията „САЩ воюват с чужди ръце“ – Войните в Близкия изток (I) вижте ТУК)

Резолюция 1973 „призоваваше за забранена за полети зона, за прекратяване на огъня, и началото на преговорите и дипломацията“, казва Ноам Чомски (Noam Chomsky), след което допълва: „Почти веднага силите на НАТО (начело с Франция и Великобритания, последвани от САЩ) нарушиха резолюцията радикално, превръщайки се във военновъздушни сили на бунтовниците. Нищо в резолюцията не оправдаваше това. Резолюцията призоваваше ‘за всички необходими мерки’ за защита на цивилното население, но има голяма разлика между защита на цивилното население и военновъздушни сили на бунтовниците“.

На 14 септември 2016, е публикуван доклад на Британския парламент (Камарата на общините), доказващ, че войната на НАТО в Либия е базирана на лъжи. Докладът, озаглавен „Либия: Преглед на интервенцията и колапса и бъдещите опции за курса на политиката на Обединеното кралство (Libya: Examination of intervention and collapse and the UK’s future policy options) категорично осъжда ролята на Обединеното кралство във войната, която довежда до свалянето на лидера на Джамахирията Муамар Кадафи и потапя северноафриканската страна в хаос и доказва, че поводът за войната срещу Либия се базира на фалшифицирана или отсъстваща разузнавателна информация, по примера на войната срещу Ирак през 2003. Ще се постарая да запозная уважаемия читател с основните пунктове на доклада.

„Разследването на Amnesty International през юни 2011 г. не можа да потвърди твърденията за масови нарушения на човешките права от страна на войските на режима на Кадафи. В същото време обаче, тя (организацията – бел.авт.) откри доказателства, че бунтовниците в Бенгази са направили лъжливи твърдения и доказателства. Разследването заключи, че голяма част от западните медии от самото начало отразяват едностранчива гледна точка на логиката на събитията, изобразявайки протестното движение като напълно мирно и многократно внушавайки, че силите за сигурност на режима необяснимо са избивали невъоръжени демонстранти, които не са представлявали предизвикателство за сигурността“ (стр. 15).

„Не видяхме доказателства за това правителството на Обединеното кралство да е извършило подходящ анализ на естествето на въстанието в Либия“ (стр. 15).

Комисията по външни работи заключава, че британското правителство „не успя да идентифицира войнствените ислямистки екстремистки елементи в бунта. Стратегията на Обединеното кралство бе основана на погрешни предположения и непълна разбиране на доказателствата“ (стр. 15).

Разследването за Либия започва през юли 2015 и се базира почти 14 месеца изследвания, интервюта с политици, учени и журналисти. Докладът показва следното:

– Кадафи не планира да избива цивилни. Митът е създаден и многократно преувеличаван от страна на така наречените бунтовници и западните правителства, които правят изводите си на база на нищожно количество разузнавателна информация.

– Заплахата от ислямистки екстремисти, които имат огромно влияние във въстанието, се игнорира, а бомбардировките на НАТО правят тази заплаха още по-голяма, превръщайки Либия в база за ИД в Северна Африка.

– Франция, която първа предприема военната интервенция срещу режима на Кадафи, е мотивирана от икономически и политически интереси, а не на хуманитарни.

– Без чуждата военна намеса и помощ, въстанието едва ли щеше да е успешно. Чужди медии, особено катарската Ал Джазира Катар саудитската Ал Арабия разпространяват относно Кадафи и либийското правителство.

– Бомбардировките на НАТО довеждат Либия до хуманитарна катастрофа, убивайки хиляди хора и принуждавайки стотици хиляди да напуснат родните си места, превръщайки Либия от африканската държава с най-висок стандарт на живот в разкъсана от войната провалена държава.

Преди и по време на конфликта, американското разузнаване отново твърди, че притежава достоверна информация, а всъщност не притежава нищо, което да компрометира Кадафи. На практика, в Либия се повтарят сценариите от Югославия и Чечения, където реалните убийци се прикриват като борци за свобода, а легитимните правителства са обвинявани в тормоз над мирното население. Същото се повтаря и в Сирия. Нито дума за десетките хиляди мюсюлмани и православни християни, избити от ан-Нусра, „умерените“ и ИД, но в същото време, когато Асад се приближава към разгрома на противниците си, казионните западни медии, собственост на същите „елити“, имащи интерес от войната в Близкия Изток, започват да бълват лъжа след лъжа, създавайки абсолютно грешна представа в съзнанието на стотиците милиони западни граждани  с цел убеждаването им в необходимостта от военната интервенция на САЩ и НАТО.

Комисията по външни работи отбелязва в доклада си, че въпреки липсата на разузнавателна информация, „правителството на Обединеното кралство, се фокусира изключително върху военна интервенция“, игнорирайки политическите форми и дипломацията като възможно и не струващо нищо решение (стр.20).

Тези, които най-много настояват за военна интервенция срещу Кадафи, са държавният секретар на САЩ, тогава Хилъри Клинтън, и външният министър на Великобритания Уилиям Хейг.

Американското разузнаване не подкрепя твърденията на Клинтън, с които се стреми да внуши на Обама и съюзниците на САЩ, че военната интервенция в Либия е задължителна, поради съществуването на непосредствена опасност от геноцид, планиран да бъде извършен от страна на режима на Кадафи. В действителност, разузнавателната общност стига до обратния извод – Кадафи не би рискувал да предизвика и настрои срещу себе си света, убивайки масово свои граждани, даже и в стремежа си да потуши бунта в неговата страна.

Синът на Кадафи – Сейф Кадафи прави опити да преговаря с правителството на САЩ за примирие. Само този факт е достатъчен, за да се направи извод кой стои зад така наречената Арабска пролет. Сейф Кадафи води преговори с началника на обединените щабовете тогава генерал Майкъл Мълен (Michael Mullen), но Клинтън настоява за прекратяване на всякакви преговори с либийското правителство. Тогава, Клинтън твърди, че ако Кадафи не бъде спрян, ще извърши геноцид по отношение на своя народ, което би довело до хуманитарна криза.

Ето защо, по нареждане на Клинтън, държавният департамент упражнява контрол върху потока и разпространението на разузнавателната информация, която американските разузнавателни служби добиват и доставят на Обама, за да не стане ясно, че обвиненията срещу Кадафи са фалшиви, както и че Кадафи е бил готов да се оттегли и даже на напусне Либия с цел избягване на по-нататъшни кръвопролития, смърт на либийски граждани и разрушаване на страната. И както през 2003, така и през 2011, разузнаването на САЩ е принудено да работи не в интерес на държавата и нейните граждани, а в интерес на определена клика.

Клинтън твърди, че западните сили нямат друг избор, освен да осигурят изключително важна военна подкрепа за бунтовниците, т.е., джихадистите: „Ние искаме да подкрепим опозицията, която се е изправила срещу диктатора… Това е човек, който няма съвест и представлява заплаха за  всеки застанал на пътя му“, Кадафи би извършил „ужасни неща“ на Либия и нейните съседи, защото „това просто е в неговата природа. Има някои същества, които са такива“, заявява държавният секретар. По-късно ще стане ясно, че всичко това е една огромна, кървава лъжа, довела до:

– унищожаването на процъфтяваща Либия,

– ескалация на гражданската война в Сирия,

– смъртта на стотици хиляди хора,

–  милиони напуснали домовете си,

– бежанската вълна към Европа.

Под натиска на САЩ, на 17 март 2011, Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 1973, която настоява за незабавно прекратяване на огъня, установява забранена за полети зона във въздушното пространство на Либия, разрешаване на всички необходими средства за защита на цивилното население и жилищните райони. Русия и Китай, както и Индия, Бразилия и Германия, гласуват „въздържали се“.

На практика, от март до октомври 2011, НАТО, прикривайки се зад резолюцията на ООН, унищожава режима на Кадафи,  оказва  подкрепа на така наречените въстаници, а иначе терористи. Русия и Китай обвиняват САЩ и съюзниците им в нарушаването на Резолюцията, но безрезултатно.

В доклада се цитира генерал Дейвид Ричардс (David Julian Richards) който по време на интервенцията на НАТО в Либия е началник на Генералния щаб на британските въоръжени сили. Според Ричардс, „военновъздушните сили улесняват, но не гарантират победата… ролята на наземните сили в крайна сметка е от решаващо значение. Ето защо, макар че военнновъздушните сили бяха  жизненоважни… ако милициите и нашите арабски съюзници не бяха играли ключова роля там, то аз не съм толкова сигурен, че военновъздушните сили можеха да доведат до падането на Кадафи по начина, по който го направиха“(стр. 16).

„Бойното представяне на бунтовническите наземни сили беше засилено от личен състав и разузнавателна информация, предоставена от държави като Великобритания, Франция, Турция, Катар и Обединените арабски емирства. Например, господин Ричардс ни каза, че Великобритания ‘имаше няколко души внедрени’ в бунтовническите сили“, пише още в доклада (стр.16)

И докато Резолюция 1973 призова държавите-членки на ООН, за да се осигурят „стриктното прилагане на оръжейното ембарго“, в същото време, западната общественост си затваря очите за оръжейните доставки за бунтовниците. Според Ричардс, Катар и Обединените арабски емирства изиграват важна роля за успеха на наземните сили. Двете държави снабдяват с оръжие, включително и френски противотанкови комплекси “Милан” (MILAN – Missile d´infanterie léger antichar) основно джихадистите. Една от основните причини, поради които Катар въоръжава джихадистите в Либия, е отказът на Кадафи да даде на концесия нефтени и газови находища в Либия, обещани още през 2007.

В доклада се посочва, че „комбинацията от коалиционните военновъздушните сили, снабдяването с оръжие, разузнаване, личен състав за бунтовниците гарантира военното поражение на режима на Кадафи“(стр. 16).

Някои от заключенията на Доклада (стр. 39-42) са:

– „Възможността въоръжени екстремистки групи да се опитат да се възползват от въстанието не би трябвало да е изненада. Либийските връзки с международни въоръжени екстремистки групи бяха известни преди 2011 г., тъй като много либийци са участвали заедно с Ал-Кайда в бунтовете в Ирак и в Афганистан“.

– „Не видяхме доказателства затова, че правителството на Обединеното кралство е извършило подходящ анализ на характера на въстанието в Либия … То (правителството – бел.авт.) е подбрало селективно елементи от реториката на Муамар Кадафи… и то не успя да идентифицира войнствени ислямистки екстремистки елементи в бунта. Стратегия на Великобритания е била основана на погрешни предположения и непълно разбиране на доказателствата“.

– „В случай, че правителството на Обединеното кралство се е придържало към духа на Резолюция 1973, политически опции са били налични… Вместо това, правителството на Обединеното кралство се фокусира изключително върху военна интервенция. По-специално, ние не видяхме никакви доказателства, че са се опитвали да използват контактите и влиянието на бившия премиер Тони Блеър с режима на Кадафи“.

– „Регионални участници дестабилизират Либия и подхранват вътрешния конфликт чрез износ на оръжия и боеприпаси за прокси-милиции в нарушение на оръжейното ембарго на ООН“. Трябва да се отчете фактът, че така наречените регионални участници са съюзниците на Запада в региона. Изнасянето на оръжия за джихадистите в Либия, а впоследствие и в Сирия, не би могло да се извърши без съгласието на САЩ. Това даже не подлежи на дебат.

Сандъци с оръжие из пустинята, южно от Сирт, октомври 2011

Според разузнавателен доклад, изпратен до The Washington Times, през 2011, либийските власти са загрижени от обстоятелствата, че държавният секретар Клинтън се стреми да елиминира Муамар Кадафи, снабдявайки с оръжие бунтовници, имащи връзки с Ал Кайда. Още тогава, властите в Триполи се опасяват, че добре въоръжените бунтовници ще създадат безопасна зона за терористите: „НАТО е дала разрешение на редица натоварени с оръжия самолети да се приземят в Бенгази и на някои тунизийски летища“, се твърди в разузнавателния доклад, като сред оръжията са танкове и преносими зенитно-ракетни комплекси (ПЗРК).

През 2011, Западът легитимира своята военна операция с хуманитарни съображения, но реално подкрепя Ал Кайда, чрез която сваля режима в Либия, а впоследствие прехвърля през Турция същите тези терористи в Сирия, заедно с огромно количество заграбено от Либия оръжие.

Според Номан Бенотман (Noman Benotman), президент на базираната във Великобритания фондация Куилям (Quilliam) – мозъчен тръст, посветен на борбата с ислямския екстремизъм, Западът знае за наличието на джихадисти в Бенгази до началото на интервенцията през 2011: „Много от джихадисти, които бяха заключени от режима, бяха освободени, след като революцията започна. Те заграбиха много от оръжията, които идваха в страната и воюваха, но те не воюваха за демокрация – те се биеха в собствената си революция, опитвайки се да изградят държава, основана на една порочна, насилствена, радикална, ислямска идеология. Те се възползваха от ситуацията”.

Подкрепяната от САЩ, Великобритания и Франция опозиция в Либия до голяма степен се състои от терористи на Ал Кайда.

 „Имаше продемократични демонстранти, участващи в революцията, разбира се, но имаше кристално чисти доказателства за наличието на джихадистите и джихадистките тактики в Бенгази преди да започне интервенцията на НАТО, така че никой не може да каже, че там нямаше джихадисти.”, казва още Бенотман, който е лидер на Либийската ислямска бойна група – ЛИБГ (Libyan Islamic Fighting Group–LIFG) до началото на революцията. Групировката е клон на Ал Кайда в Северна Африка.

Още през април 2011, председателят на Комитета на Сената на САЩ по въоръжените сили сенатор Джон Маккейн, противно на международното право, посещава терористите от ЛИБГ в Бенгази, Либия, за които казва: „Те са моите герои“. Сенаторът е един от най-отявлените привърженици на военната намеса в Либия. Посещението му е манифестация на военната и дипломатическа подкрепа, която САЩ оказват на джихадистите срещу правителството на Кадафи. След отстраняването на правителството, сенатор Маккейн се среща със  свързания с Ал Кайда Абдел Хаким Белхадж, който по време на гражданската война е командващ на Военния съвет на Триполи.

Според доклад на Центъра за борба с тероризма на Уест Пойнт (West Point’s Combating Terrorism Center’s center), публикуван през 2007, Бенгази е една от главните щаб-квартири на Ал Кайда  и база за изпращане на бойци в Ирак преди свалянето на Кадафи. На картата с червено са отбелязани градовете, които основно захранват Ал Кайда с джихадисти. През 2011, същите тези градове воюват срещу режима на Кадафи.

Most Common Libyan Hometowns

 „Няма съмнение, че либийският франчайз на Ал Кайда, Либийската ислямска бойна група, е част от опозицията“, твърди Брус Ридел, бивш служител на ЦРУ и водещ експерт по тероризма.

ЛИБГ от десетилетия е най-големият враг на Кадафи, а Бенгази се смята за крепостта на групата.

През 2011, т.е, 4 години след доклада на Уест Пойнт, цитиращ Бенгази като разсадник на терористи на Ал Кайда, Кадафи твърди, че Бенгази е база на Ал Кайда и основен източник на либийското въстание. Кадафи се оказва прав, но НАТО спира настъплението на силите на режима и защитават Бенгази – основният опорен пункт на терористите.

Още на 20 март френските ВВС нанасят въздушни удари по силите на Кадафи, принуждавайки ги да се оттеглят на 40 мили от Бенгази.

Ако основната цел на военната интервенция е просто защита на цивилното население в Бенгази, то целта е постигната за по-малко от 24 часа, но нито министърът на външните работи Уилиям Хейг, нито министърът на отбраната на Обединеното кралство Лиъм Фокс (Liam Fox) не дават смислен отговор на въпроса на Британския парламент защо  НАТО провежда въздушни операции над територията на цяла Либия чак до октомври 2011, когато защитата за цивилното население в Бенгази е осигурена още през март същата година (страница 17 от доклада на Британския парламент).

Според Майка Зенко (Micah Zenko), старши сътрудник в Съвета за външни отношения (Council on Foreign Relations) „интервенцията в Либия от самото начало има за цел смяна на режима“. И не просто свалянето, а физическото ликвидиране на Кадафи е целта на САЩ и съюзниците им и това се доказва от факта, че на 20 март 2011, само няколко часа след началото на интервенцията, крилати ракети Tomahawk от британска подводница в Средиземно море са изтреляни и поразяват административна сграда в лагера на Кадафи, на около 45 метра от сградата, в която той се намира. Кадафи се разминава със смъртта, точно както се случва прези 1986, когато американците нанасят удар в същия този комплекс. По-късно през същия ден, вицеадмирал Уилиам Гортни (William Gortney), директор на обединения щаб, е попитан от пресата дали може да гарантира, че коалиционните сили нямат за цел унищожаването на Кадафи. Адмирал заявява: „Към този момент, мога да ви гарантирам, че той не фигурира в списъка с целите за поразяване“.

На 28 март 2011, президентът Обама произнася своя адрес към нацията относно Либия. Адресът не представлява нищо повече от пропаганда, клишета за свобода, права, ценности и прочие изпразнени от съдържание, перманентно присъстващи във външната политика на САЩ и съюзниците им фрази. Обама нарича Кадафи „тиранин“, който „отне свободата на своя народ и  експлоатира богатството му“, обвинява го в масови изнасилвания и убийства на жени, деца, бомбардиране на болници, жилищни квартали.

Джордж Жофе (George Joffé), учен от Кралския Колеж в Лондон и експерт по Близкия изток и Северна Африка, заявява пред Комитета по външните работи: „Ако се върнем към американските бомбардировки през 80-те на Бенгази и Триполи, вместо да се опитва да премахне заплахите за режима на изток в Киренайка, Кадафи прекара шест месеца, опитвайки се да усмири племената в района. Доказателствата сочат, че той е добре запознат с несигурността на части от страната с  невъзможността да ги (племената – бел. авт) контролира чрез насилие“ (стр. 14).

„Разбира се – казва президентът Обама – няма съмнение, че Либия и светът ще бъдат по-добре без Кадафи на власт. Аз, заедно с много други световни лидери, прегърнах тази цел и активно ще се стремя към нея чрез невоенни средства. Но разширяването на нашата военна мисия, включвайки и смяна на режима, би било грешка.

Задачата, която съм поставил на нашите сили – да защитят либийския народ от непосредствена опасност и да установяват забранена за полети зона – на основа на мандата на ООН и международна подкрепа. Това е същото, което поиска от нас да направим и либийската опозиция.“

Барак Обама категорично заявява, че няма да допусне ситуация като тази в Ирак, където „смяната на режима там взе осем години, хиляди американски и иракски животи и почти един трилион долара. Това не е нещо, което можем да си позволим да се повтори в Либия“. Продължението обаче е добре известно.

Всъщност, отначало Обама не планира намеса на САЩ в Либия. Тези, които настояват за военната интервенция, освен Хилъри Клинтън, са Сюзън Райс (Susan Rice), която тогава е посланик в ООН, заедно с Саманта Пауър (Samantha Power), Бен Роудс (Ben Rhodes) и Антони Блинкен (Antony Blinken), който тогава е съветник на Джо Байдън по националната сигурност. Всички те лобират за война срещу Кадафи под претекста да защитят мирното население в Бенгази.

Вместо да я предотврати, НАТО в лицето на Великобритания, Франция и САЩ, създава хуманитарна катастрофа с огромни последици не само за региона, но за Европа и света. Продължилите половин година бомбардировки разрушават инфраструктурата на страната. Фактите, разкрити в доклада на Комитета по външните работи на Британския парламент, в медиите и в докладите на Human Right Watch сочат, че не Кадафи е репресирал своите граждани, а онези, които Западът нарича „бунтовници и въстаници“.

През 2013 Human Rights Watch алармира за „сериозни и продължаващи нарушения на правата на човека срещу жителите на град Таварга (Tawergha), които са възприемани като лоялни на режима на Кадафи. Принудителното преместване на около 40 000 души, произволните задържания, мъченията и убийствата са широко разпространени, систематично и достатъчно организирани, за да бъдат престъпления срещу човечеството и трябва да бъдат осъдени от Съвета за сигурност на ООН“.

По-късно, през април 2016, Обама признава, че неговата „най-голяма грешка“ е „липсата на планиране за следващия ден, което беше правилното нещо да се направи, намесвайки се в Либия“.

Американският президент критикува и британския министър-председател Дейвид Камерън и президента на Франция Никола Саркози за тяхната роля в кампанията по бомбардирането на Либия. “Бъркотия” е дипломатичният термин на президента за това, което интервенцията на САЩ остави след себе си. Неофициално, той нарича всичко това „shit show“.

Обама отбелязва: „Саркози искаше да разтръби полетите, който той предприе във въздушната кампания, въпреки факта, че ние бяхме унищожили цялата противовъздушна отбрана и по същество създадохме условия за цялата инфраструктура“ за интервенцията.

На 2 април 2011 г., Сидни Блументал, съветник и неофициален анализатор по разузнаването на Държавния секретар на САЩ Хилъри Клинтън, изпраща до госпожа Клинтън e-mail, в който изброява мотивите на Саркози за предприемането на военната интервенция срещу Кадафи, при това, информацията е предоставена от служители на френското разузнаване.

Според разузнавателната информация, „Кадафи притежава 143 тона злато, и подобна количество в сребро… Това злато е натрупана преди въстанието и е предназначено да се използва за създаване на пан-африканска валута въз основа на либийския златен динар. Този план беше предназначен да осигури франкофонските африкански страни с  алтернатива на френския франк (CFA)“.

Планът, разкрит от френското разузнаване малко след началото на бунта, е един от основните фактори, които оказват влияние на президента Никола Саркози да нанесе удар по Либия. Основните мотиви на Саркози за интервенция в Либия са следните:

а) желание да получи по-голям дял от производството на нефт в Либия

б) увеличаване на френско влияние в Северна Африка,

в) подобряване на вътрешната политическа ситуация във Франция,

г) осигуряване на френската армия с възможност да се утвърди позицията си в света,

д) в дългосрочен план, да не допусне Кадафи да измести Франция като доминираща сила във Франкофонска Африка.

В резюме, Западът използва джихадистите, за да отстрани Кадафи, след което НАТО се оттегля. Възниква въпросът къде е загрижеността за сигурността на либийския народ, защото именно тя се превръща в двигател на западната пропагандна машина да убеди своите граждани, че войната е в името на хуманността, свободата и демокрацията. Либия е превърната в поредната срината от Запада страна, разграбена и изоставена, потънала в хаос, мизерия, нищета, кръв и смърт – някога светска държава, а днес огромна терористична база. „Вече е ясно, че екстремистки ислямистки милиции играят решаваща роля в бунта от февруари 2011 насам“, се казва в доклада на Камарата на общините (стр. 13).

Веднага след смъртта на Кадафи, всестранно подпомаганите от Запада терористи на Ал Кайда в Либия преминават на територията на Сирия с цел сваляне на светския, но неподвластен на Запада режим на Асад. Десетки световни медии, между които и CNN, the Telegraph, the Washington Times, The New York Times,  привеждат доказателства в потвърждение на този факт.

И ако Западът, изкован от „абсолютен морал“, съвършена ценностна система и изключително силно чувство за справедливост, демокрация и свобода, воден от хуманни и възвишени подбуди, отстранява Хюсеин и Кадафи в името на благоденствието и сигурността на потиснатите народи, тогава възниква спонтанно риторичният въпрос как се обяснява фактът, че съвършеният и либерален Запад има за съюзници едни от най-авторитарните държави в света, уахабистки режими, спонсориращи екстремизъм и тероризъм –  Саудитска Арабия, Бахрейн, Катар, Оман, Кувейт и Обединените арабски емирства.

Отговорът е прост:

– първо, тези държави ежегодно купуват оръжие от САЩ, Франция и Великобритания за милиарди долари. Само от май 2015 до ноември 2016, САЩ са продали на страните от Персийския залив оръжие на стойност $33 милиарда. Според информация на официалната страница на Агенцията за сътрудничество за отбрана и сигурност (Defense Security Cooperation Agency – DSCA), която е част от Департамента по отбраната на САЩ, на 17 ноември 2016 правителството на САЩ одобрява продажбата на Катар на 72 броя изтребители F-15 QA със съответното оборудване и въоръжение. Стойността на контракта е $21.1 милиарда. DSCA съобщава още, че на 17 Ноември 2016, „Държавният департамент е взел решение за одобряване на възможна чужди военна продажба на правителството на Кувейт за F / A-18E / F Super Hornet самолет с поддръжка, въоръжение и обучение. Приблизителната стойност е $10.1 милиарда“.

– второ, нефт.

– трето, тези верни сунитски съюзници на САЩ са главният противник на шиитските режими, на което ще обърна внимание в третата част, посветена на Близкия Изток.

– четвърто, същите държави участват в proxy-войната срещу Русия от времето на съветската интервенция в Афганистан, през Чечня и стигнем днес в Сирия.

Награденият с Пулицър разследващ журналист Сиймор Хърш (Seymour Hersh), който разкрива пред световната общественост клането в Maй Лай във Виетнам през 1968, както  и измъчванията на затворници в Абу Гариб, разсъждавайки върху публикуван доклад на Комисията на Сената по разузнаването относно нападението на американското консулство и тайната квартира на ЦРУ в непосредствена близост,  пише за „анекс към доклада, описващ тайно споразумение, постигнато в началото на 2012 г. между администрациите на Обама и Ердоган“. Според Хърш, анексът е относно нелегално транспортиране на бойци и оръжие през границата (rat line): „По условията на споразумението, финансирането идва от Турция, както и Саудитска Арабия и Катар. ЦРУ с подкрепата на MI6 отговаря за прекарването на оръжия от арсеналите на Кадафи в Сирия“. Хърш твърди, че операцията е ръководена от директора на ЦРУ, генерал Дейвид Петреъс (David Petraeus), който подава оставка, след като стана известна извънбрачна любовна афера между генерала и неговата биографка, при това, само седмица преди да дава показания под клетва пред Сената относно събитията в консулството на САЩ в Бенгази. Съществуват основания да се смята, че именно това се явява истинската причина за оставката на директора на ЦРУ.

През април 2014, Граждански комитет относно Бенгази (The Citizens Committee on Benghazi), организация от бивши старши и висши военни офицери, служители на ЦРУ, политически фигури и мозъчни тръстове, заявява след седеммесечно разследване, че терористичната атака над американския посланик в Бенгази през 2012 е могла да бъде избегната, ако САЩ не са подпомагали въоръжението на Ал Кайда в цяла Либия година по-рано.

„Съединените щати смениха страната, която заемаха във войната срещу терора с това, което направихме в Либия, съзнателно способствайки предоставянето на оръжия за Ал Кайда“, твърди вицепрезидентът на Центъра за изследвания и анализ на политиката по сигурността на Вашингтон (Research & Analysis at the Center for Security Policy in Washington) Клеър Лопес (Clare Lopez), бивш служител на ЦРУ и член на комитета, обвинявайки администрацията на Обама за мълчаливото одобрение за пренасочване на доставка на оръжия за половин милиард долара от Катар за свързаните с Ал Кайда милиции.

Лопез продължава: „Разузнавателната общност беше част от това, Държавният департамент беше част от това, и със сигурност означава, че ръководството на САЩ, ръководство по национална сигурност, и потенциално Конгресът, в случай, че са били информирани за това конгрес, също са знаели“.

Според временния доклад, озаглавен How America Switched Sides in the War on Terror (Как Америка премина на другата страна във войната срещу терора), публикуван на 22 април 2014 от гореспоменатия комитет, „Белият дом и висши членове на Конгреса умишлено и съзнателно са водили политика, която е предвиждала материална подкрепа на терористични организации с цел свалянето на един управник [Муамар Кадафи – бел.авт.], който е работил тясно със Запада за достигане на победа срещу Ал Кайда. Резултатът в Либия, в голяма част от Северна Африка, и не само, е пълен хаос, разрушаване на либийската петролна индустрия, разпространение на опасни оръжия (включително ракети ‘земя-въздух’), и овластяване на джихадистки организации като Ал Кайда и Мюсюлманско братство“ (стр. 4).

Според същия доклад (стр. 4), контраадмирал Чък Кюбик (Chuck Kubic) лично е помолен от приближените на либийския лидер да предаде съобщение на американското правителство, че Муамар Кадафи е готов да преговаря относно своето оттегляне от властта „под бяло знаме на примирие“. Кюбик докладва по веригата, но от администрацията на Обама не последва отговор за водене на мирни преговори.

„Вместо това, започнаха бомбардировките в Либия. Правителството на САЩ и специално Държавният департамент на Хилъри Клинтън, започна да съдейства за безпрепятствения поток от оръжия за свързаните с Ал Кайда терористи, които след това убиха Кадафи и участваха в превръщането на Либия в пълен хаос“, се казва (стр. 3) в пълния доклад със заглавие Betrayal in Benghazi: A Dereliction of Duty (Предателство в Бенгази: неизпълнение на дълг), издаден на 29 юни 2016.

По време на пресконфереция, Кюбик потвърждава: „Кадафи всъщност предлага да абдикира“. Нежеланието на администрацията на Обама да посредничи за постигане на мирно споразумение „доведе до значителни човешки загуби, включително четирима американски граждани“, отбелязва Кюбик. Един от тези граждани, убити в Бенгази, е посланикът на САЩ Кристофър Стивънс (Christopher Stevens). Според контраадмирала усилията по преговорите за примирие се разпадат, когато Белият дом не разрешава на Пентагона да ги продължи: „Имахме един лидер, който е спечелил Нобелова награда за мир, но който не пожела да даде шанс на мира в продължение на 72 часа“.

Фактът, че Кадафи оттегля войските си от ключовите за бунтовниците градове Бенгази и Мисрата означава, че той е готов да сключи примирие и да се оттегли. Кадафи има две условия, за да се оттегли: а) разрешение за продължаване на борбата срещу Ал-Кайда в Ислямския Магреб (al-Qaeda in the Islamic Maghreb (AQIM) и б) вдигането на санкциите срещу, семейството му и лоялните към него.

И в двата доклада са посочени основните изводи, някои от които са:

– „Муамар Кадафи изрази готовност да абдикира малко след началото на либийското въстание 2011 г., но САЩ игнорират неговите молби за примирие, което доведе до многобройни човешки загуби (включително четирима американци), хаос, както и вредните последици за целите на националната сигурност на САЩ в региона“.

– „САЩ са способствали доставката на оръжия и военна подкрепа за бунтовници, свързани с Ал Кайда“. (How America Switched Sides in the War on Terror, 3)

– „Администрацията на Обама активно подкрепи смяната на северноафрикански квази-светски управници в Тунис, Либия и Египет с управление на Мюсюлманско братство“.

– „В Либия администрацията на Обама се обърна срещу Муамар Кадафи, който беше станал съюзник в борбата срещу движението на глобалния джихад движение (Global Jihad Movement), и вместо това работеше с либийското Мюсюлманско братство и материално подпомогна известни милиции, свързани с Ал Кайда, за сваляне на режима“.

– „По неясни причини, многобройни предварителни предупреждения за предстоящо нападение срещу мисията на САЩ в Бенгази бяха игнорирани от администрацията на Обама като цяло, Министерството на отбраната, специално, а също и най-вече държавният секретар Хилъри Клинтън, носят крайната отговорност за дипломатическата сигурност на мисията“.

– „Президентът, бившият държавен секретар Хилъри Клинтън, бившият министър на отбраната Панета и генерал Мартин Е. Демпси, бивш председател на Съвета на началниците на щабове, трябва да отговарят неизпълнението на дълга си… в провала си да осигурят предварително подходяща защита и да изпратят незабавно сили за предприемане на опит за спасяване през нощта на 11-12 септември 2012“. (Betrayal in Benghazi: A Dereliction of Duty,5)

Всъщност, милициите, които Държавният департамент наема да защитават посолството на САЩ в Бенгази, са симпатизанти на Ал Кайда, което проличава с публикуването на страницата им във Facebook на знамето на Ал Кайда, няколко месеца преди смъртоносната атаката над посолството, когато загина и посланикът на САЩ Кристофер Стивенс – 11 септември 2012.

В заключението на Гражданския комитет се казва: „Всички, които положиха клетва ‘да подкрепят и защитават Конституцията на Съединените щати срещу всички врагове, външни и вътрешни’, приемат особено важния дълг и професионална отговорност да осъзнават кой е врагът, да се изправят срещу него и да го победят. Провалът на висши служители от правителството на САЩ, особено в редиците на най-високите постове на националната сигурност… да предприемат някакъв сериозен опит да защитят от или поведат борба срещу ислямските терористи, които атакуваха нашата мисия в Бенгази, убиха четирима американски граждани и тежко раниха други, не е нищо по-малко от неизпълнение на дълг и предателство на тази клетва. Този враг включва в себе си всички, които подкрепят движението на глобалния джихад“. (стр. 62)

Когато на 20 октомври 2011 ислямистите убиват лидера на Джамахирията, тогавашният държавен секретар на САЩ Хилъри Клинтън изрича фразата: “Дойдохме, видяхме и той умря“ (We came, we saw, he died). Така, западът превърна Либия от една от най-процъфтяващата близкоизточна държава в инкубатор на ислямски тероризъм.

Със сигурност от администрацията на президента Обама, Клинтън носи съществена отговорност за ситуацията в Либия днес, а оттам и в Близкия Изток.  

Според Доналд Тръмп, “Хилъри Клинтът създаде ИД с Обама“. И още: „Хилъри Клинтън с нейната глупава политика изобрети ИД. Тя е отговорна за ИД. Тя ръководеше Барак Обама, защото не мисля, че той знаеше нещо. Мисля, че той разчиташе на нея… Както каза Бърни Сандърс, ‘Нейната преценка е толкова лоша‘. Тя има лоша преценка. Тя има лоши инстинкти“.

Кратка справка: „Ислямска държава в Ирак“ е ислямистка групировка (на основата на Ал Кайда в Ирак), която се самообявява през октомври 2006, имайки за цел обединяване на сунитите по време на войната в Ирак.

През април 2013 Абу Бакр ал-Багдади обявява сливането на неговите сили на територията на Ирак и Сирия и създаването на „Ислямска държава в Ирак и Леванта“.

Към края на 2013, ИДИЛ пренасочва усилията си в Ирак, където през юни 2014 успява да вземе под контрол Мосул и за месец успява значително да разшири територията си, завладявайки редица население места си в южно направления, към столицата Багдад. Тогава Багдади обявява създаването на халифат, променяйки името на „Ислямска държава“ (ИД).

Рудолф Джулиани също обвинява администрацията на Обама, по-конкретно Хилъри Клинтън за изтеглянето на американските войски от Ирак, позволявайки на ИД да заеме образувалия се там вакуум: „Тя помогна за създаването на ИД. Хилъри Клинтън би могла да се счита за един от основателите на ИД“.

През юни 2014, сенатор Ранд Пол, който тогава е единият от номинираните в Републиканската партия кандидати за президент на САЩ, заявява: „Мисля, че има хаос в Близкия Изток… защото създадохме вакуум“.

При наличие на властови вакуум, появата на екстремизъм е напълно очаквана и закономерна, затова заявленията на западния елит относно неспособността за предвиждане на последствията от отстраняването на Хюсеин са откровени лъжи и опит за прикриване на престъпление. Историята свидетелства: когато Израел отслаби Организацията за освобождение на Палестина (ООП) и фракцията ФАТАХ на Ясер Арафат, се появи Хамас. В резултат на властовия вакуум в Ливан, като последица от Ливанската война през 1982, когато Израел нахлува в Южен Ливан с цел унищожаването на ООП, се появява Хизбула. Ал Кайда и движението Талибан възникват в Афганистан след изтеглянето на съветските войски през 1989, когато отново се образува властови вакуум. Разбира се, семената ги посяват САЩ още преди съветската интервенция. При положение, че негативните последици от инвазията в Ирак и физическото ликвидиране на Хюсеин са факт, не може да бъде обяснено като „грешка“ убиването на Кадафи. След възникване на хаоса в Либия, западът отново „призна“ за допусната „грешка“.

След множество признати еднотипни „грешки“, на фона на разрушените Афганистан, Ирак, Либия и последствията за Европа, опитите за отстраняването на легитимно избрания президент на Сирия Башар Асад, чрез използването на така наречената Свободна сирийска армия (събирателно наименование на джихадистки групировки – салафити и уахабити основно от Саудитска Арабия), чиито членове ядат сурови човешки сърц и обезглавяват противниците си, включително и деца, са красноречиво доказателство за това, че Вашингтон и днес прилага във войната си срещу Москва изпитаните методи, започвайки с финансирането, обучаването и въоръжаването на муджахидините в Афганистан още през 1979 (по време на войната срещу Сърбия, САЩ са съюзници с терористичната организация „Армия за освобождение на Косово“, която финансират, обучават и въоръжават).

Сенатор Ранд Пол заявява, че „ИД съществува и стана по-силна, заради ястребите в нашата партия, които безразборно раздаваха оръжия и повечето от тези оръжия попаднаха в ИД. Тези ястреби също искаха да бомбардират Асад, което щеше да направи работата на ИД още по-лесна. Те създадоха тези хора. ИД е навсякъде в Либия, защото същите ястреби в моята партия обичат войната на Хилъри Клинтън в Либия, те просто искаха повече от нея. Либия е провалена държава и катастрофа, Ирак наистина е провалена държава… така че са грешили за всичко, за което сa говорили относно външна политика в продължение на 20 години, но все още по някакъв начин имат наглостта да преиначават нещата“.

След като режимът на Кадафи е отстранен, множество източници твърдят, че хиляди носими зенитно-ракетни комплекси (НЗРК) са били задигнати от складовете с оръжия на либийските въоръжени сили. Най-съвременните ракети от този тип са доставени през 2004 от Русия – 482 ракети 9К38 “Игла”. Според доклада на CNN през 2011, всичките са изчезнали.

Според доклад на Държавния департамент, за 40 години, Либия е купила около 20 хиляди НЗРК. През 2012, тогавашният помощник-държавен секретар по политическите и военни въпроси Андрю Шапиро заявява, че „около 5 000 НЗРК и компоненти“ са били идентифицирани и намерени, но не може да се определи колко ракети все още липсват, поради няколко основни причини. Една от тях е, че „по време на боевете, много от тези оръжия бяха взети от милициите и силите против Кадафи“.

През август 2016, шефът на Wikileaks Джулиан Асандж заявява, че разполага с 1700 електронни писма, уличаващи в лъжа твърденията на Хилъри Клинтън относно това, че не е участва или не е знаела за продажбата на оръжия на джихадистите в Сирия.

Според Асандж, Клинтън е била напълно наясно с това, че САЩ са доставяли оръжие на джихадистите в Либия, за да свалят Кадафи, а след неговото отстраняване, доставят оръжия на джихадистите, включително и на ИД в Сирия, като транспортират товара от Либия през Турция. Всъщност, още през 2011, британският вестник The Telegraph разкрива за срещи в Истанбул и на границата с Турция между вече споменатия джихадист на Ал Кайда – Абдел Хаким Белхадж, и лидери на Свободната сирийска армия. Информацията идва от официално лице, което работи за Белхадж, тогава ръководител на Военния съвет на Триполи.

През 2013, пред Конгреса под клетва, Клинтън отговори отрицателно на въпрос на сенатор Ранд Пол относно това дали е участвала или е знаела за покупка, продажба и транспортиране по море на оръжие, предназначено за джихадистите: „Не знам. Нямам никаква информация по този въпрос“, заявява Клинтън.

„Абсолютно катастрофалната интервенция в Либия, унищожаването на правителството на Кадафи, което доведе до окупация от ИД на големи сегменти от тази страна, оръжейни потоци към Сирия с поддръжката на Хилъри Клинтън за джихадистите в Сирия, включително ИД, това е там в тези електронни писма“, твърди Асандж.

По време на гражданската война в Либия загиват най-малко 30 000 либийски граждани, а други 50 000 са ранени.

За 42 години управление, Кадафи, противно на твърденията на западната пропагандата, превръща територия, населена с мизерстващи и воюващи по между си племена, в една от най-проспериращите в региона държави: населението се увеличава трикратно, детската смъртност намалява 9 пъти, а продължителността на живот се увеличава от 51 на 74 години. Бензинът струва $0.14, безплатно образование и здравеопазване, безплатна електроенергия, безлихвен кредит за закупуване на жилище и автомобил, специални аптеки за безплатни лекарства, образование и стаж в чужбина се поемаt от държавата, изгонване на международните корпорации и други. Да не забравяме проекта „Великата ръкотворна река“ (The Great Manmade river), който представлява огромна подземна мрежа от водопроводи за снабдяване с питейна вода от така наречения Нубийски водоносен слой до крайбрежието и пустинните райони на Либия. НАТО унищожава завода за производство на тръбите, както и нанася поражения върху самата водопроводна система, нарушавайки водоснабдяването на 70% от населението на страната.

Съществуват множество хипотези относнo причината за военната интервенция на Запада в Либия, като според една от тях основната причина е наличието на огромни подземни запаси на питейна вода, чийто обем превишава сумарния такъв на езерото Байкал (23.615 км³⁾  и Големите езера (22,671 км³).

Разбира се, налице са индиректни основания за подобен род предположения: данните на ООН сочат, че 1/3 от световното население живее в райони, където питейната вода не достига, а към 2030 половината от човечеството ще бъде засегнато от този екзистенциален проблем.

Не е тайна, че водата вече е превърната в един от основните геополитически фактори, а войната за контрола над намаляващите световни сладководните ресурси вече е в ход.

„Също както енергийната безопасност се превърна в национален приоритет в периода, последвал арабското петролно ембарго от 1973-1974, водната сигурност също ще се превърне в национален и глобален приоритет през следващите десетилетия” – заявява през 2004 водещият енергетик на Департамента по енергетика на САЩ доктор Алан Хофман (Alain Hoffmann).

През 2010 известната канадска писателка Мод Барлоу (Maude Barlow), която е и основател на Международния форум за глобализацията със седалище Сан Франциско (International Forum on Globalization), пише: „Повечето анализатори смятат, че сегашната водна криза, поразила планетата, е породена от три основни причини: постепенно изчерпващите се източници на прясна вода, несправедливият достъп до водните източници и корпоративния контрол върху водните запаси. Именно те представляват най-голямата съвременна заплаха за планетата, както и за оцеляването на населяващото я човечество“.

Следва продължение…

Епизод 1 на монографията „САЩ воюват с чужди ръце“ – StratCom или западната пропаганда вижте ТУК
Епизод 2, част първа на монографията „САЩ воюват с чужди ръце“ – Войните в Близкия изток (I) вижте ТУК

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

 Или станете наши приятели във ФЕЙСБУК