от Ли Уай Линг
Доктор Ли Уай Линг (р.1955 г.) е бивш директор на Националния институт по неврология на Сингапур. Дъщеря е на бащата-основател на страната и дългогодишен неин ръководител Ли Куан Ю (1923-2015). Речта е произнесена на новогодишното тържество на института през 2007 година. Бащата не се съгласява напълно с думите й, но търси смисъла и баланса в тях за бъдещото развитие на южноазиатската приказка. Публикувана е в Съндей Таймс Сингапур (4.01.2009 г.)
„Въпреки че процъфтяването на публичния сектор никога не е грандиозно като това на частния, не трябва да забравяме, че времето на възход винаги е следвано от време на упадък. А рецесията в публичния сектор е винаги по-малко болезнена от тази в частния сектор.”
Упадъкът настъпи с гръм и трясък.
Макар да съм загрижена за бедните сингапурци, които ще бъдат тежко засегнати, може би тази рецесия връхлетя много от нас в подходящото време. Тя ще ни подтикне да преосмислим жизнените си приоритети.
Десетилетията добър живот са ни размекнали. Основно богатите, но също така и хората от средната класа в Сингапур, живяха много добре в продължение на толкова време, че днес те считат за необходимост това, което някога считаха за лукс.
Мобилният телефон, например, вече не е просто средство за комуникация, а мерило за социалния статус на хората. Затова много хора купуват най-новите модели телефони, макар че старите им си работят перфектно.
Мерцедес-Бенц вече не е адекватен символ на социалния статус. Милионерите считат Ферари и Порше за далеч по-висша проява на вкус.
Същата нагласа ръководи избора на облекло и аксесоари. Все още не мога да повярвам, че ръчните чанти на някои хора струват повече от тримесечната заплата на шофьор на автобус и многократно повече от заплатата на чуждестранните работници, които рискуват живота си, за да строят в непоносимата жега луксозни апартаменти, в които никога няма да имат шанс да живеят.
Медиите окуражават и утвърждават тази показна консумация. Може би е добре хората да бъдат окуражавани да харчат повече, защото това намалява риска от влошаване на рецесията. Не съм икономист, но от друга страна не беше ли именно това основната причина за днешната криза – това, че американците харчеха повече, отколкото могат да си позволят?
Не съм особено духовна личност. Не вярвам в свръхестественото и не мисля, че имам душа, която ще продължи да съществува след смъртта ми. Но наблюдавайки плоския материализъм, който ме заобикаля, се сещам за това, което майка някога ми каза: „Страданието и лишението са добри за душата.”
Семейството ми не е бедно, но съм възпитана в скромност. С родителите ми живеем в същата къща, в която баба ми, дядо ми и техните деца са се нанесли през 1945 г. след Втората световна война. Според днешните стандарти това е голяма къща, но тя е най-обикновена – всъщност е на границата със скромността.
Тези, които я виждат за пръв път, са възхитени от това как домът на министър-председателя Ли Куан Ю може да е толкова скромен. Но това е удобен и уютен дом, в който сме свикнали да живеем. Въпреки че изглежда твърде малък в сравнение с новите имения на нашатат улица, това далеч не ни притеснява.
Голяма част от Сингапур и въобще голямата част от света ще оплаква икономическия срив. Беше ни казано да затягаме коланите. Трябва да направим всичко по силите си да се справим с лишенията, които неизбежно ще последват.
Лично аз обаче считам, че тези трудни времена ще дадат навременен урок на много сингапурци, особено на родените след 1970 г., които никога не са живели в трудни времена.
Независимо колко беден е човек, в Сингапур властите и обществените среди полагат големи усилия всеки да има храна и подлон. В Сингапур никой не гладува.
Много от хората, които живеят в големи имения и се наслаждават на луксозен начин на живот, най-вероятно ще продължат да живеят по същия начин – макар да е вероятно да им се наложи да купуват бутилки вино от 10 000, а не 20 000 долара. Едва ли ще усетят разликата.
Да си богат не е грях. Това не може да бъде грях в капиталистическия икономически модел. Ако някой се наслаждава на плодовете на собствения си труд, това е негово право и аз не мога да критикувам тези, които избират луксозния живот.
Ким Кардашян позира с чанта Hermes Birkin
Но ако този някой е заслепен от материализма, неговата жажда за притежание никога не може да бъде утолена. Какво следва след Ферарито? Астън Мартин? Каква чанта ще си купи след Hermes Birkin?
Нито Астън Мартин-ът, нито чантата могат да ни направят истински щастливи и удовлетворени. Те са просто облак прах, замъгляващ истинския смисъл на живота, и този облак може да бъде издухан за едно мигване на окото.
Когато наближи краят на живота ни и се вгледаме в изминалите години, дали ще съжаляваме, че така и не сме си купили най-новия телефон или онзи скъп автомобил? Или ще предпочетем да си отидем в мир със себе си, знаейки, че животът ни е бил изпълнен с любов, приятелство и доброжелателство; че сме помогнали на спътниците си и сме направили всичко по силите си да оставим след себе си по-добър свят от този, в който сме се родили?
Знаем кой е правилният избор – и е по силите ни да го направим.
Нека през новата година, макар и обременена от проблемите на предишната, отново се опитаме да избираме мъдро.
Щастието ни зависи преди всичко от самите нас и затова не бива да следваме сляпо пътя на стадото и масовия вкус.
Превод: Момчил Вачев / Memoria de futuro
Нека не следваме сляпо стадото и потребителския вкус!