Зимният празничен цикъл – идеята за вечния кръговрат

12431445_10205723476027659_1459606793_n

Зимният празничен цикъл, започнал с мъките на Стара Божа Майка да роди Млада бога, продължава до Йордановден – вълшебна смес от легенди, календари, времена и пространства. В основата на вярванията стоят първомитовете за създаването на света и неговото институциализиране в реален хронотопен вид, разказани в текстовете на коледните песни, а от друга страна – паметта на християнството, циклично повтаряща деня, в който свети Йоан Предтеча кръщава в река Йордан Исус Христос. В развитието на цикъла от празника Никулден (най-старата памет за „стария шаман”), през Игнажден, Бъдни вечер, Коледа, през Поганите дни на неумиращото езичество до дните на Кръщаването и Кръстителя – във всички тях живее в чист вид единствено идеята за вечния кръговрат.

kolelo-preobrajenski

Стенописът на Захарий Зограф Колелото на живота в Преображенския манастир край Велико Търново

 

СПОМЕН ОТ „ПОГАНСКОТО ВРЕМЕ”

Поганите дни (Мръсници, „некръстени дни”, „караконжуви”) са времето на „сбогуване” в нашето езичество – 12 дни и нощи, в които старото време си отива с бесовските „песни и танци”, а младото идва с колебливите стъпки на всяко ново. Новата година е наречена „Сурва” а времето до нейното настъпване и официално „признаване” чрез акта на „покръстването” е наситено с редица вярвания, забрани и препоръки.

Времето на преход, официално „узаконено” във фолклорната култура и осмисляно като опасно заради демоните на неумиращото езичество, е стряскало книжовниците дълго време – в приписки към сборници от ХІІІ в. е отбелязано „Да се знае, кога се отвори небето на 24 декември“ и „На 27 декември да не се оставя съд открит, защото самодива блюва и човек полудява“. А ако някому се наложи да излезе, и до днес старите хора препоръчват да плюе три пъти в посоката на „неизвестното” и да рече „Лук ти в очите, пипер ти в гъза”, та да ослепи нечистата сила. През тези 12 дни не се кръщават деца и не се опяват покойници. Вярва се, че заченатите в този период ще бъдат свързани за цял живот с отвъдното, ще станат лоши хора, а за родените в този период се прави специална ризка – изтъкана и ушита в пълно мълчание от стари жени, за да се промени нерадостната им съдба и да не бъдат любени от змейове и змеици. И за да не остане никакво колебание за това, отива ли си старата „вредоносна” година, в различни краища на България се правят маскарадни игри, които „преразказват” старите митове за ритуалното „убиване” и „възраждане” на времето, пространството и божествата-управители на света.

ДЖАМАЛ

djamalДжамалът е маскарадна игра, устойчиво запазена в териториите, населени от етнографската група „хърцои”. Джамалът, наричан „Татунчо” пази по-архаични представи за „умиращата” стара година в образа на маскарадното животно – огромна дървена конструкция, с дълга глава и подвижна челюст се носи от двама играчи. Останалите са разпределени на „стражи”, облечени в традиционно местно облекло, препасани с козиняви чували, на гърбовете с кожени възглавници, пълни със слама, на лицата – маски от горната част на кратуна, сложени така, че дръжката да стърчи нагоре. Джамаларите-стражи носят дървени саби и докато танцуват в кръг под съпровода на гъдулка и пеят, ритмично удрят сабите една в друга или удрят „гърбицата от слама” на предходния играч. Воден от „Аджи баба” с уверението че идва от „Влашка земя” и специално показван паспорт с еротична рисунка, Джамалът играе във всеки дом, „лекува с дъха си” болни, сам умира, преливат му кръв (вино), духат му „самодивска прах” под опашката” и възкръсва. Стопаните го даряват.

ВАСИЛЬОВДЕН

12435555_10205748645056869_838888563_nПърви януари, Васильовден е наречен и Сурваки, заради обичая сурвакане. Етимологията на името се свързва отново със страха от новата, некръстена, непозната и неопитомена – „сурова” нова година. За да не заплашва здравето и благополучието, по подобие на множество други традиции, малки деца сурвакат възрастните си близки със сурово отрязани дрянови пръчки, украсени отново със знаците на очакваното през годината здраве и благополучие – червена вълна и синьо мънисто против уроки, пуканки и сушенки за плодороди, орехи за здраве и сила, чесън – против всяко зло. На върха на сурвачката се връзва и сребърна паричка – да пази децата и да свидетелства за небесната благословия „сребро се ляло, преляло”. Дряновите пръчки са избрани не само заради жилавостта на дряна, но и заради неговото дълголетие – цъфти през зимата, а ражда през есента. Децата сурвакат и благославят, а възрастните ги даряват.

В етимологията на името Васил (с производните в гръцки – василевс и василиск (базилиск) стоят и вероятни реликти от обичаи, свързани отново с темата за световния двубой между небесният господар – василевс и змея на дълбините – василиск. Това дава на празника специални качества не само на първи ден от новите „календии”, но и на „последен” в цикъла от значения, свързани с двуборството за установяване на новото господство над времето и пространството. Вечерта срещу Васильовден е и последната „кадена” вечер, което подсказва и приключването на ритуално ниво на темата за разрушеното старо и съграденото ново в празничния цикъл.

12404166_10205748648496955_1674797171_nНа Васильовден в Северна и Североизточна България се прави ладуване – гадаене за бъдеща женитба. В котле с вода, донесено при пълно мълчание, се събират дребни накити на момите-участнички, всеки с „нишан”, да се познава. Котлето се оставя да преспи „под звездите” и ако водата в него е замръзнала, вярват, че годината ще бъде „много здрава”. Припевките започват със „Свинска глава Васильова” – един от знаците за древен произход на обичая, а в припева се появява и обръщението „дай, Ладо” – което отвежда към образа на славянската богиня Лада – покровителка на семейството, а в гадателския обичай – и персонификация на съдбата. Момите припяват „гаданията” – „Дълга трапеза, чести комати” (Богаташ), „Позлатена метла у църква мете” (Поп), „На стол седи, перо държи” (Писар), а специално избрано момиче вади китките с накити след всяка припявка и обявява високо коя мома какъв жених ще има.

БОГОЯВЛЕНИЕ (ВОДОКРЪЩИ, ВОДИЦИ, ЙОРДАНОВДЕН) е последният ден от цикъла погани дни. Вярва се, че в нощта на този празник небето се отваря и ако виделият това си пожелае нещо, то непременно се сбъдва. И, въпреки сериозността на празника, старите хора разказват весели истории за някой, който си повтарял, че ще поиска „крина жито, колкото конска глава”, а в бързината рекъл „Глава като крина”, та му пораснала главата като конски череп.

На този ден се извършва ритуалното хвърляне на кръста от свещеника в най-близкия водоем или река. По традиция нечетен брой момчета и мъже скачат след кръста в студените води, за да го хванат. Този, който извади кръста, ще бъде здрав и щастлив. Отслужва се тържествена литургия. Водата, в която е бил хвърлен кръстът, се счита за целебна и се носи в домовете, за да се поръси с нея. Ако кръстът е замръзнал, годината ще бъде плодородна и благополучна, а народът – здрав.

a177c23e3db35d19e152b5caabb7a993

ИВАНОВДЕН. Образът на свети Йоан Кръстител преминава в народната вяра като Кум Иван, който кръщава Млада Бога в „Йордан вода”. В коледните песни Божа майка търси кръстник за новородения млад бог, но светците отказват, защото той „тежи като камък” и „пари като огън” или не смеят заради Св.Иван, който е кръстил „земя и небо” и „той ще кръсти млада бога”.

12434534_10205748649016968_1649705114_nПокровител на кумството и побратимството, св. Иван се явява и патрон на коледарските дружини. На този ден къпят младоженците, а коледарите от всяка чета водят своя „цар” на селската чешма и също го къпят – отглас от вярата, че той е „младоженец” на своята „булка”, която водят с коледарската дружина. Ритуалното измиване на чешма или кладенец има за цел и да „отмие” събраната по време на коледуване негативна енергия – коледарите пеят, че идват от Влашка земя, от отвъдното и носят свидетелството на предците за нормалния преход към новата година. Коледарския водач е возен на „колесарка”, а в по-стари времена ходят на „Бял Дунав”. На Ивановден къпят младоженците, а доколкото и водачът на коледарите се представя за „жених“ на „булката“, която води със себе си, него също го къпят на кладенец или чешма. До мястото го завеждат тържествено, возен на колесарка, а когато това става на Дунав, към реката се отправя тържествена процесия от конници. След ритуалното измиване водачът-станеник гощава коледарите на специална „служба”, а те му изпяват последната коледна песен, с което „заключват” тайнството на коледуването до следващата година…”Средизиме, по Коледа”.

ЗИМНИЯТ ПРАЗНИЧЕН ЦИКЪЛ е най-силно натовареното време в българския традиционен календар с празниците и знаците на паметта.

Отключва го Никулден – официално празнуван в чест на Свети Николай Мирликийски – Чудотвореца, а скътал в образа на летящия светец-спасител и укротител на водната стихия паметта за шамана – медиатор между човешкия и божествения свят.

Началото на зимата е и начало на контактите с отвъдното – зима, студ, страх и смърт са обединени в един застрашителен образ на природата. За да намалят вредоносното й действие в периода на нейната временна и символична смърт, както и да „осигурят” нормалния преход към възраждането, нашите предци използват система от вярвания, обичаи и обреди, с които съпровождат, подобно на мъртвец, старата година и очакват, подобно на новородено, новата. Различните вярвания и практики ни насочват последователно не само към темата за смъртта и раждането, но и към темата за „свещения брак” – в образа на Самси Господ и Стара Божа майка, с детето им – Млада Бога или в образа на коледарския цар и неговата булка, в множеството текстове на коледни песни, където бракът в сакралното пространство и време, всъщност, е необходимо „консумираното” сливане на земята и небето, в името на очакваното плодородие и благополучие.

DSC_6545 copy

Снимка – Лулу ( luluto.blogspot.bg )

 

В образа на Игнажден – денят Единак – и обредните практики откриваме и стари архетипни мисловни модели за „сътворяването на света”, за „излюпването” му от вселенското яйце – вярвания, определящи донякъде и почитанията на древните българи към съзвездието Плеяди. След коледарите – дошли от отвъдната „Влашка земя” и донесли правото, дадено им от предците, да благославят и славословят за „новото”, идват джамаларите – една страховита дружина със своето митично чудовище – Татунчо – последен досег с образа на старата година.

Текат през това време Поганите дни – напрегнатата точка в дългия миг на умиране и раждане на времето и пространството, през които минава денят Васильовден – в памет на Василий Велики, но и Сурва – дивата нова, все още неопитомена година, която ще получи своето „признание” чак на Богоявление – когато ще се повтори първомитът за светото кръщение, а чрез ритуалните действия на празника, символизиращи потапянето на светото тяло на Исус Христос в река Йордан ще бъде кръстена водата на световните извори.

И в последния ден от Коледния цикъл – Ивановден, денят на Кръстителя и патрон на кумството и побратимството във фолклора – свети Иван ще обърне поглед за последен път назад към времето на езическите тайнства – ще бъдат изкъпани не само младоженците, но и коледарският цар – заради досега си с отвъдното, заради обикалянето по „тъмни нощи, полунощи”, заради отъпканите „кални друми” – все неща, без които не можем да получим „добрата вест”, че новата година е дошла и е донесла очакваното от всички ни – „кому лъжичка, кому паничка, а на нас – кило и половничка, лято-прелято, на алтън излято!”

 

Още от автора: Десислава Тихолова

Десислава Тихолова

Десислава Тихолова е заършила Българска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Фолклорист, уредник в отдел „Етнография” на Регионалния исторически музей в гр. Русе. Дългогодишен теренист, изследовател на българската фолклорна култура по всички краища на етническото землище. Майстор на традиционни бижута и аксесоари от мъниста.

Оставяне на коментар

Всички обозначени полета (*) са задължителни