Ако в бронята на държавата няма живо същество, значи не струваме нищо

II част

Анастасия Михайловская: Здравейте. Днес гост на „Взгляд“ е философът Александър Дугин. Здравейте, Александър Гелиевич. Излиза така, че ако се гледа на цивилизацията през призмата на Ноомахията, то глобализацията е основното Зло и тя е всъщност краят на Светлината?

Александър Дугин: Здравейте. Може и така да се каже, че именно това е краят на Светлината, обаче не е така, това е началото на Мрака. Защото всъщност може да се мисли от позицията на Светлината, това е аполоновият възглед, но може да се разсъждава и от позицията на развитието на Мрака. Това е титаничен поглед и онова, което за Боговете е падение, за Титаните е подем, което за Боговете е край, за Титаните е начало и победа. Фридрих Георг Юнгер много добре го е описал. Според него, властта на Боговете се гради не върху празно място, не върху празнота, а върху шаването на сразените Титани.

Тоест, ако никого няма до го заболи от това, че Богът утвърждава своя ред, този ред ще рухне. И обратно, ако хватката на Светлината и Небето отслабне, тогава движещите се долу Титани се събуждат, надигат се, оживяват и встъпват в епохата на Прогреса. Прогресът като титаничен концепт на пробуждащите се хтонични сили и бунт срещу Небето, който винаги се свързва в нашата култура с антихристиянството, с материализма, с научната картина за света, която едва ли не е форма на сатанизма.

А.М. Вие често пишете за есхатологичен проект, че той е прерогатив на православието, че именно православието с приближаването на края на света, ще води в този завършващ етап…

А.Д. Православният мироглед, православната църква, нашата православна религия – това е вяра във Вечността, в Небесния Отец и Исус Христос, който изобщо не е съвместим с Логоса на Кибела. Логосът на Кибела в очите на православния човек е чиста форма на сатанизъм. Съответно, според възгледите на православния човек, на православната есхатология, тези процеси са неизбежни, но въпреки това, всеки православен човек трябва да противодейства, да се бори. Ще успеем или не – това е сложен въпрос, но че сме длъжни, това е така.

А като говорим за глобализацията, има един любопитен момент. Когато аз изучавах например китайската култура, искайки да разбера има ли там такава есхатология, такова очакване за края на света и предвиждане за освобождаването на онези сили, които в китайската традиция се наричат Ин, тоест на женското начало, на студа, на земята, на мрака, на нощта, установих, че нито в Индия, нито в Китай няма такава драматична есхатология, както в европейските общества, в християнството и  в иранската култура, която също е дълбоко есхатологична. Затова, може би, есхатологизмът все пак е локално явление на съвременния глобализъм. За нас това е наистина принципиално, това е въпрос на живот и смърт, въпрос на битката на Логосите и на последната битка, а за китайците – това е само епизод.

Китайската култура е Дионисова. Тук едното винаги е скачено със собствената си противоположност – Ин с Ян. И когато в китайските митове например, започва наводнението, тогава на Небето се появяват 10 Слънца, които изсушават водата. Обаче тогава започва суша и Великият стрелец И започва да сваля тези Слънца. Свалил 9 и за малко да свали 10-тото. Тогава бихме останали съвсем без Слънце. Този пример от китайската митология показва, че всеки излишък на едно свойство – на светлина или огън например, се гаси от допълнителния елемент на противоположната стихия. Затова в китайската култура, ако сега има прекалено много матриархат, те ще добавят патриархат, а ако има прекалено много патриархат, ще добавят матриархат. И в това китайците не виждат нищо страшно. Според тях, ако днес Западът расте, след време той ще рухне и ще се възвиси Изтокът, ако днес имаме глобализация, след време ще настъпи локализация и всичко ще е регионално, ако днес има много технологии, утре ще има много варварство, ако днес хората живеят в безопасност, утре ще има вълна на тероризъм, ако днес сме добре с храната, утре няма да я имаме изобщо и всеки възникващ ексцес ще са покрива със своята алтернатива.

Тук, разбира се, съзнанието е по-уравновесено, по-спокойно. Китайците не бързат да живеят. Те не притежават тази драматична тежест на историческия процес. За тях историята се движи със свои цикли, те имат периоди на упадък и възход, те имат епохи, когато приключва, както те казват, мандатът на Небето и тогава правителството, което го е загубило, трябва да си тръгне – то или ще бъде разкъсано отвътре, или ще бъде пометено, или просто ще изгние. След това ще дойде ново правителство. И в периода между тези правителства могат да се случват зловещи колизии, да загинат стотици хиляди хора и това е нищо от гледна точка на китайците. В китайската култура всеки човек е петата клечка от другите четири, лежащи върху олтара на всяко семейство. И тази пета клечка ще бъде положена върху олтара, когато човекът умре. Но онази, която той ще замени, тя ще се въплъти, защото това е онзи пети елемент, онзи пети прародител, който ще дойде. Това е китайският подход.

А нашият Логос, нашата култура е такава, че ние виждаме всичко като битка на идеите, битка на културите, на Бога и Сатаната. И това е правилно, това е нашият поглед. Обаче китайците или индусите живеят в друго измерение, при тях времето е друго. И аз мисля, че те интерпретират съвършено по друг начин тенденциите на глобализма и инициативите на Запада.

А.М. Но след като китайците са унищожили всичките си исторически ценности, не започнаха ли те някакъв нов период? Днес ИДИЛ унищожава ценности от световно значение и всички протестират, но в онзи момент на Китай никой за нищо не е възразил…

А.Д. Е, и болшевиките са унищожили много исторически ценности..

А.М. Тоест китайците имат алтернативен поглед върху нещата?

А.Д. Всъщност, всяка култура има ключ към разбиране само вътре в себе си. Затова със западноевропейските си очи ние никога няма да разберем какво се случва в Китай. Обаче и китайците няма да ни разберат. За нас китайците са загадка, и ние за тях сме загадка. Това са различни светове. И макар че сме заедно, уж живеем в едно пространство, в един свят, но тези светове са различни, и пространството е различно, и времето е различно и всичко е различно – и душата, и човекът, и езиците, и небето.

Въпросът е в това, че този множествен подход към цивилизациите позволява нещо много важно: да оценим и осъзнаем колко е многообразен човекът, светът, културата, обществото. И ако ние се сблъскваме с нещо, което не ни е понятно или е чуждо, егоцентризмът като правило ни кара да го осъдим, да го отхвърлим, да го интерпретираме със свои термини. А това е некоректно. Защото когато видим например канибали, казваме: о, какъв ужас! А те като ни гледат също казват: какъв ужас, тези хора ядат бисквити! На нас ни се струва, че да не ядеш хора е универсална ценност, а за тях универсалната ценност е да ядеш хора. И няма значение глобалисти ли сме, либерали, феминистки, привърженици на сексуалните малцинства или обратно, патриотични, приятни хора, на практика всички ние извършваме едно и също действие – ние абсолютизираме частното. Вместо да разберем как се формира общото от всичките моменти, вместо да съпоставим тези дълбоки различия на Логосите и културите, да си дадем сметка за богатството на човешкото същество, за неговото разнообразие, за неговото невероятно антропологическо многообразие, ние веднага започваме да осъждаме.

Затова, според мен, Ноомахията е преди всичко обръщане към собствените ни корени, към собствената ни култура, защото първо ние трябва да осъзнаем себе си. Преди да осъждаме тези, които разрушават прекрасните, древни паметници в Палмира, трябва да си дадем сметка, че преди 100 години нашите предци разрушаваха в Русия паметници, ние събаряхме и взривявахме своето наследство, ние плюехме по царя, ние унищожавахме своя монарх. И това не ни вълнува, а че ИДИЛ разрушава паметниците в Палмира, ни безпокои. Затова преди да осъждаме когото и да било или още повече да съветваме някого за нещо, трябва първо да се самоосъзнаем. Днес ние имаме армия, държава, ред, но ако в тази броня няма живо същество, живо човешко сърце, човешки ум и душа, значи ние не струваме нищо.

(…)
Ние живеем в епохата на Платон. Ние никога нямаше да разберем нищо от онова, за което аз пиша, ако не живеехме в епохата на Платон, в епохата на Аристотел и най-главното, ако не се върнем към наша християнска идентичност, към нашия християнски мироглед. На много хора им се струва, че аз излагам индивидуални, екстравагантни идеи, но в определен смисъл аз само предавам онези знания, представи и философски мисли, които трябва да бъдат известни, понятни на всички мислещи хора, на онези, които наричаме интелектуален елит, аристокрация или образованата част от обществото. Тя винаги е малцинство, но тя е тъкмо онова, което прави от народа народ. Това е мислещо малцинство, което вдъхновява народа и го представлява, което помага на народа да се възвиси над рутината. Ако всеки човек е взискателен към себе си, към своето Аз, към своята душа и сърце, ако внимателен към своята лична история и историята на своя народ, на своето общество, тогава всичко, което аз правя, ще му се стори банално, обичайно, подразбиращо се от само себе си, и тогава той ще живее в епохата на самия себе си. Всеки човек трябва да живее в своя собствена епоха, но за да е собствена тази епоха, тя трябва да е епоха на Платон и епоха на християнската цивилизация и християнската култура, защото ние възприехме платонизма чрез християнството. Съответно трябва да си християнин и да си съвременник на християнската култура, а това означава да бъдеш съвременник на Христос.

А.М. Благодаря Ви много. Пожелавам Ви успех и повече интересни книги.

I част на интервюто можете да видите ТУК 

Превод от руски: Снежана Лоза / Memoria de futuro

Източник: Свободная пресса

                             КАК ДА ПОДКРЕПИТЕ МЕМОРИЯ – ВИЖТЕ ТУК

 Станете наши приятели във ФЕЙСБУК