Залезът на Запада в цикличната концепция на Освалд Шпенглер

„Залезът на запада“ – основният труд на Освалд Шпенглер – излиза в двата си тома през 1918 и 1922 г. малко след Първата световна война и макар че и философи, и историци критикуват рязко книгата, тя добива огромна популярност сред немската читателска аудитория. Следвайки основната си цел – а именно да посочи спецификите на европейската култура спрямо другите познати култури и да набележи перспективите пред нея – Шпенглер се разграничава от традиционната историческа наука, обявявайки се срещу европоцентризма и рационализма в историята, срещу историцизма и линейната насоченост на универсалното историческо развитие на човечеството. На едноизмерните еволюционни схеми той противопоставя циклична теория за развитието на множество самостоятелни и равностойни култури, всяка от които представлява не част от една историческа цялост, а образувание подобно на биологичен организъм.

От тази гледна точка, доколкото представата за организъм е като за отчленена, завършена и затворена в себе си жизнена система, става ясна тезата на Шпенглер за множествеността на основните култури. Според него досега са били налични осем големи култури: египетска, индийска, вавилонска, китайска, гръко-римска (Аполонова), византийско-арабска (магическа), западноевропейска (Фаустовска) и културата мая. Понятието култура Шпенглер разглежда в широк смисъл като най-общо под него разбира отличителната страна на епохата, която придава цялостно вътрешно единство на формите й на мислене, както и единство на стила, проявяващо се в модусите на духовния, религиозния, икономическия, политическия, практическия живот и в изкуството. Всяка култура има своя душа и прафеномен, чрез който тази душа се изразява в символни форми. Така например прафеноменът на египетската култура е пътят, на индийската – нищото, символизирано от числото нула, на античната Аполонова култура – материалната точка и моментното съществуване, въплътени в статуята, на византийско-арабската – магическият синкретизъм на пещерата и арабеска, на западната – безкрайността, намираща израз в готическите катедрали, фугата и музикалния контрапункт. Движеща сила на всички култури е съдбата, противопоставена от Шпенглер на каузалността, господстваща единствено в света на природните явления. Идеята за съдбата, която Шпенглер извлича най-вероятно от Ницшевото „amor fati“, отрича зависимостта на причина и следствие. При съдбата няма закон, тя е необяснима и именно този необясним фатализъм пронизва и задвижва културите.

Съдбата на културите – аналогична на съдбата на биологичните организми – е да изминават хилядолетен цикъл с едни и същи етапи на развитие: раждане, съзряване, зрелост, старост и смърт. Тези фази Шпенглер метафорично назовава пролет, лято, есен, зима и определя по следния вече по-конкретен начин: митосимволична култура, ранна култура, метафизико-религиозна висша култура, късна закостеняла култура, преминаваща в цивилизация. Подобна циклична концепция обуславя фокусирането върху индивидуалността, вътрешното единство и абсолютната затвореност на отделните културни светове. Шпенглер недвусмислено посочва, че културите не могат да си влияят, тяхната „душа“, техните „прасимволи“ са различни и по тази причина те остават недосегаеми една за друга. Дори да съществуват в едно и също време или да следват една след друга на едно и също място, общуването между тях остава невъзможно. Анализите, които прави Шпенглер върху отделните уникални култури, го водят до идеята за абсолютни разриви, предизвиквани от смъртта на една култура и раждането на друга.

Макар че културите минават през цял цикъл, все пак основните фази, които могат да бъдат разграничени в него са две – културата и упадъкът й в етапа на цивилизацията. В противоположност на популярното разбиране за цивилизация, което предполага известно материално, но и интелектуално равнище на обществото и в общи линии е свързано с идеята за прогрес, Шпенглер разглежда цивилизацията като неизбежният залез, неминуемата смърт на дадена култура. Според него докато културата е време, в което хората са обладани от творчески ентусиазъм, развиват се изкуството, философията, религията, то в епохата на цивилизацията тези феномени започват да западат; появяват се масовото общество и космополитния град; развиват се политиката, техниката, стопанският живот и спорта, парите заемат ключово място. Това е краят на една култура.

Гръцка душа и римски интелект – по подобен образен начин Шпенглер прокарва разликата между култура и цивилизация. Чистата цивилизация е „неорганична“ и като историческо явление се състои в постепенното разграждане на превърналите се мъртви обвивки, форми на културите. „Култура и цивилизация – това са живото тяло на една душевност и нейната мумия“. (Шпенглер 1994: 439). Античният елинизъм, западният империализъм, египетското Ново Царство, исляма в магическата култура и будизма в индийската бележат залеза и смъртта на съответните култури. При всички тях се наблюдава замяната на живите форми в изкуството с безсмислените, изкуствени празни форми. Други основни характеристики на културите, навлезли във фазата на цивилизацията, са отмирането на религиозността и подмяната на инстинктивния морал с формална етика. Културата е религиозна, тя произлиза от култа и е немислима без свещените предания, докато цивилизацията е нерелигиозна и се изчерпва със стремежа към световно могъщество, към устроеност на земната повърхност.

Според Шпенглер науката също е несъвместима с културата; научните светове са повърхностни, практични и бездушни. Те са продукт не на културата, а на цивилизацията и техният общ фон е излизането от потока на живота и превръщането му в обект на рационални рефлексии. На мястото на „душата“, която властва в епохата на жизнена култура, идва мозъкът – цивилизованият човек е интелигентен и образован, но това е една празна одухотвореност, заменила одушевеността и намерила най-ярката си реализация в публични активности като журналистиката на Запад, реториката в Рим и индийската проповед.

Ако културният човек живее навътре, в „душата“ си, то обратно – човекът на цивилизацията е обърнат навън, той е поместен в пространството сред тела и факти. Единият усеща живота си като съдба, другият го разбира като поредица от причина и следствие. Цивилизованият човек е обсебен от прагматиката на фактите, негов продукт е в еднаква степен строгата римска фиксация върху фактите и позитивизма на западния човек.

Обща страна на всички познати цивилизации е делението на провинция – опустошена и лишена от жизнени сили – и метрополия, където външното замества вътрешното, количеството – качеството, разпростирането в пространството изтласква дълбокото движение навътре. Животът в космополитния град е забързан и демократичен, заличаващ всички постижения на културата – аристократизма, религията и философията, той е също така практичен и изкуствен – там хората са превърнати в народ, във флуктуираща, неорганична маса. Свързани с живота в големия град са и още няколко аспекта на цивилизацията – властта на парите, развитието на стопанският живот и съответно на техниката като основен инструмент на индустриалното развитие.

Цикличната концепция на Шпенглер по естествен път генерира и визията му за залеза на Европа: ако общото предопределение на всички висши култури е да достигнат период на упадък, то това е също и съдбата на западната или Фаустовска култура, която се развива в Европа през последните хиляда години и вече върви към своя край. „Залезът на Запада“ не е нищо по-различно от навлизането на западната култура в последния й стадий – този на цивилизацията, и за да го анализира, Шпенглер си служи с непрестанни аналогии. Настоящата ситуация в западноевропейския свят той сравнява с империализма на египетската, китайската и римската държава в съответните епохи. За Шпенглер империализмът представлява неизбежният край на една култура, той е чиста цивилизация, а това е коловозът, в който вече се движи западният свят. Свързани с него са също така срещата и сблъсъкът на всички култури и раси, синкретизмът, универсализмът и разпадането на държавите – явления, които според Шпенглер ще предизвикат нов хаос на народите, от който вече няма да може да бъде образуван космос.

Шпенглер посочва, че този хаос вече се наблюдава в разчленяването на съвременните западни общества на метрополия и провинция и в превръщането на градското тяло в безформена маса. Метрополии от вида на Берлин, Париж и Ню Йорк изместват предишните културни центрове като Нюрнберг, Брюж и Флоренция. В големите градове икономическите сили проникват дълбоко в политическата власт, а стопанският живот се превръща в център на целия обществен живот. Експанзионизмът и прагматизмът са съпроводени и от засилено развитие на техниката и технологиите. Като уникални характеристики на фаустовския човек и култура Шпенглер посочва откривателството и откривателят. Но доведени до крайност, във фазата на цивилизацията, те превръщат природата в слугиня и откривателя в роб на своето творение. Цивилизацията е епоха на технологията в масов мащаб, в която индивидът е отчужден, а личността се уеднаквява и обезличава. Великите достижения на Фаустовския човек с неговия усет за безкрайност и дух на откривателство се израждат до масова култура и техника, която залива света.

„Образованият“ човек също е типично явление на съвременната западна цивилизация, но за разлика от просвещенските теории с техния култ към образованието и разума, в концепцията на Шпенглер интелигентността и образоваността са представени и в негативен план. Цивилизованият човек е образован и информиран, но това е една външна образованост, която от друга гледна точка е просто посредственост. Дори философията на цивилизования фаустовски човек е философия на фактите, която се отнася с насмешка към метафизичните спекулации. Угасва страстта към чистото мислене и метафизиката от царица на философските науки се превръща в слугиня, чието предназначение е да осигури фундамента на нова практическа философия, поставяща си за цел да решава съвсем конкретни проблеми на съвременния човек.

От общия контекст на своята философия на историята Шпенглер не може да изведе друг извод освен този за близкия край на европейската култура и нейната фатална обреченост. Доколкото в неговата теория победата на цивилизацията над културата се мисли като неизбежен процес, то кризата на Западна Европа, както всички предишни периоди на упадък, не е нищо повече от изчерпване на всички завещани форми на културата, изтощаване на нейните творчески сили, излизане на преден план на един нов човек – забързан и практичен, обладан от стремеж към световно могъщество и завладяване на цялата земя. И макар че, по думите на Шпенглер, Фаустовската цивилизация още не е напълно изживяна, то тя вече клони към своя залез – бъдещето не е безбрежен, отворен хоризонт, в който могат да се реализират определени идеали и цели, а строго ограничено по форма и продължителност еднократно историческо събитие с обхват от няколко столетия. След този последен стадий „с неотменна необходомост“ – според прогнозата на Шпенглер – ще настъпи смъртта на западноевропейския културен свят и от хаоса наново ще се породи поредната култура, но в друга раса, с друга душа:

„Досега бяхме свободни да очакваме от бъдещето каквото ни се иска. Там, където няма факти, управляват чувствата. В бъдеще дълг на всеки ще е да научи за идното, за онова, което може да се случи и следователно ще се случи с неотменната необходимост на съдба и което следователно е съвсем независимо от личните идеали, надежди и желания. Ако употребим съмнителната дума свобода, то ние вече не сме свободни да осъществим това или онова, а необходимото или нищо… Да съжаляваме и да укоряваме не означава, че може да променим нещо. Раждането е неотделимо от смъртта, младостта от старостта, животът изобщо от въплъщенията му и предопределените граници на продължителността му. Съвремието е цивилизована, а не култивирана епоха. С това цял ред жизнени смисли се изключват като невъзможни. Можем да съжаляваме за това и да облечем това съжаление в някаква песимистична философия и лирика – и то ще се прави – но не можем нищо да променим. Няма вече основания самоуверено да очакваме раждането и разцвета тъкмо на онова, което ни се ще, когато историческият опит говори достатъчно силно против него.“

Свързана публикация: Политическата актуалност на философско-историческата концепция на Освалд Шпенглер