Продължение на „Структурната криза в световната система. Накъде да поемем?“
Като цяло ситуацията не дава повод за оптимизъм, но поставя на дневен ред политическия въпрос „Какво можем да направим при така стеклите се обстоятелства“? Първо, обаче, нека назовем опонентите в политическата борба. В ситуация на структурна криза сигурно е само това, че съществуващата система — капиталистическата световна икономика — не може да оцелее. Това, което не можем да предвидим, е каква ще бъде системата, която ще я замени. Можем да си представим битката като борба за надмощие между „духа на Давос“ и „духа на Порто Алегре“.
Целите на двете групи са диаметрално противоположни. Поддръжниците на „духа на Давос“ желаят установяването на различна система — такава, която е „некапиталистическа“, но запазила основните същностни белези на настоящата система — йерархичност, експлоатация и поляризация. Поддръжниците на „духа на Порто Алегре“ желаят установяването на несъществувала до момента система, която е сравнително демократична и сравнително егалитарна. Употребата на „дух“ по отношение на двете позиции е преднамерена и се дължи на липсата на централни организации и от двете страни на барикадата, както и на обстоятелството, че поддръжниците и на двете идеологии са дълбоко разединени по отношение на предпочитаната стратегия.
Поддръжниците на духа на Давос са разделени на тези, които открито отдават предпочитанията си на тактиката на железния юмрук като инструмент за смазване на опонентите на всички нива, и тези, които желаят да привлекат застъпниците за трансформация на своя страна посредством фалшиви показатели на прогрес (използвайки концепции като „зелен капитализъм“ или „намаляване на бедността“).
Разнобой съществува и сред поддръжниците на духа на Порто Алегре. Част от тях желаят стратегия за повторно изграждане на свят с хоризонтална и децентрализирана организация и неотстъпчиво защитават позицията, че неотменен белег на бъдещата световна система трябва да бъдат правата на групите и индивидите. Останалите работят за създаване на нов международен интернационал с вертикална структура и хомогенизираща функция по отношение на поставените дългосрочни цели.
Очертава се объркваща политическа картина, допълнително усложнена от обстоятелството, че значителна част от управляващите политически кръгове и техните подгласници в медиите, професионално заетите с формиране на общественото мнение и представителите на академичните среди все още настоятелно дискутират отминаването на моментна трудност в, по същество, добре балансираната капиталистическа система. Това обгръща истинските проблеми в дълбока мъгла и прави обсъждането им невъзможно. Независимо от това, воденето на дискусия е наш дълг.
Мисля, че е важно да се прави разграничение между краткосрочно политическо действие („краткосрочно“, употребено в смисъл на времеви хоризонт с максимална продължителност от три до пет години) и средносрочно действие, насочено към създаване на условия за надмощие на духа на Порто Алегре в търсенето на нов, колективно „избран“ ред от хаоса.
В краткосрочен план от първостепенна важност се очертава намаляването до минимум на родилните болки, съпътстващи този процес. Хаотичните колебания за причина за огромни страдания в по-слабите държави и сред най-уязвимите групи и домакинства във всички части на света. Правителствата по света — все по-силно задлъжнели и изпитващи недостиг на финансови ресурси — ежедневно са изправени пред необходимостта от вземане на различни решения. Борбата за гаранции, че тежестта на орязването на преразпределяните публични средства, не засяга най-слабите, а напротив се понася от най-силните, ще остане неизменен белег на действителността. Това е борба, която в краткосрочен план принуждава левите сили винаги да избират т.нар. по-малко зло, колкото й неприемливо да изглежда то в очите им. Разбира се дискусия за по-малкото зло е възможна винаги и във всяка ситуация, но в краткосрочен план този избор изглежда безалтернативен. Противното би означавало единствено увеличаване на страданието до максимален предел, вместо постигане на обратния ефект.
Средносрочната възможност се явява абсолютна противоположност на краткосрочното решение. Между духа на Давос и духа на Порто Алегре няма среден път. Не съществуват и компромисни решения. Или ще изградим значително по-добра световна система (сравнително демократична и сравнително егалитарна) или ще останем подвластни на система, която не е по-добра, а и навярно ще бъде значително по-несполучлива от сегашната. Стратегията за този избор е мобилизация на подкрепа от всички страни, по всички възможни начини и във всеки момент. В съзнанието ми изниква широк набор от тактики, които биха могли да ни доведат до правилното решение.
Първата е да поставим убедителен акцент върху сериозния интелектуален анализ и да започнем дискусия, водена не единствено между интелектуалци, а истински глобална — с участието на хората по целия свят. Неин основен белег трябва да бъде изключителната широта на духа в средите на вдъхновените от духа на Порто Алегре, без оглед на предпочитаните дефиниции. Тази препоръка навярно изглежда крайно неконкретна и следователно безполезна. Факт е, обаче, че в миналото такава дискусия не водена, а без нея не можем нито да продължим напред, нито да наложим своите аргументи.
Втората тактика е категорично отхвърляне на целта за икономически ръст и замяната й с цел за максимална декомодификация — това, което движенията на местните народи в Северна и Южна Америка наричат buen vivir (от испански „добрият живот“—бел. прев.). Това означава не само съпротива срещу засилващия се порив към комодификация през последните 30 години — на структурите за образование и здравеопазване, на тялото, на водата и въздуха — но и декомодификация на селското стопанство и индустриалното производство. По какъв начин ще постигнем това е въпрос, който към момента остава без отговор, но елементите на новата система ще успеем да открием експериментирайки с нея в широк диапазон.
Трети възможен подход са усилията за постигане на самодостатъчност на местно и регионално ниво, особено по отношение на основните елементи на живота, като храна и подслон. Глобализацията, която желаем, не представлява система на единно, тотално интегрирано разделение на труда, а напротив — процес на „алтерглобализация“ на множество взаимосвързани автономии, които си взаимодействат в търсене на „универсален универсализъм“, съдържащ в себе си множеството съществуващи универсализми. Необходимо е да опровергаем провинциалните щения на конкретни универсализми за самоналагане над всички останали.
Четвъртата тактика произтича пряко от важността на автономиите. Борбата за премахване на чуждите военни бази, независимо от това на чия държава са, в коя държава са разположени и какви са причините за съществуването им, е неотложна необходимост. Съединените щати разполагат с най-голям ресурс от разположени в чужбина военни бази, но не са единствени в това отношение. Разбира се намаляването на броя на базите ще ни помогне да намалим и разходваните ресурсите за военна техника, въоръжение и персонал в глобален мащаб и ще ни предостави възможност за заделянето им за по-продуктивни цели.
Петата тактика, която е свързана с местните автономии, е настоятелното преследване на целта за премахване на фундаменталните социални неравенства по признак пол, расова принадлежност, вероизповедание, етнически произход и сексуална ориентация, като списъкът е неизчерпателен. В момента, темата е издигната на пиедестал в левите среди, но приоритетна ли е за всички останали? Мисля, че отговорът е отрицателен.
Разбира се не можем да очакваме, че към 2050 г. в света ще се е установила по-добра система, ако междувременно ни сполетя някое от заплашително тегнещите над нас три „супер“ бедствия: необратима промяна на климата, огромна по мащаби пандемия и ядрена война.
Мислите, че успях да очертая набор от наивни и неосъществими тактики, които световното ляво движение на вдъхновените от духа на Порто Алегре би могло да приложи през следващите тридесет години? Не съм съгласен. Единственият вдъхващ надежда белег на системната криза е степента, в която повишава жизнеспособността на „способността за действие“ — онова, което наричаме „свободна воля“. В една нормално функционираща историческа система, дори огромните обществени усилия имат ограничен ефект, поради ефективността на натиска за връщане към състоянието на пълно равновесие. Но когато системата се намира далеч от точката на равновесие, ефектът на всеки принос е огромен, а в своята цялост общият ни принос — във всяка наносекунда и нанопространство — може (използвам може, а не „ще“) да наклони баланса на колективния „избор“ между двете съществуващи алтернативи.
Източник: Monthly Review
Превод от английски: Боряна Дешева
Свързана публикация: Структурна криза в световната система. Накъде да поемем?
Оставяне на коментар