Песимизмът на ситуацията и оптимизмът на законите на еволюцията

1420985124_fursov2

 

Част 2 – продължение на На прага на новия свят – има ли субект на стратегическото действие?“

Песимизмът на ситуацията и оптимизмът на законите на еволюцията

Нормализацията на страната, превръщането на РФ в нова историческа Русия изисква промяна на положението й в световната система. Опитите да бъде направено това засягат интересите на огромния геоисторически клъстер – на глобалната К и местната й агентура, на Матрицата и местните й „агенти Смитовци“. Възможно ли е теоретически да бъде победено такова чудовище, триглавата ламя (военно–промишлено-интелектуалния комплекс)? Да бъде победено в света, в който РФ е далеч от субектността, а вътре в самата нея има доста зли духове, играещи на страната на световните Стопани на Играта, изнесени далеч извън пределите на РФ – недосегаеми са те – и притежаващи финансови, информационни и материални „хиперболоиди“ и други „пръстени на всевластието“. Това – от една страна. А от друга – РФ в сегашното й състояние, представляваща не толкова система, колкото обединение, ако използваме кибернетични термини.

Та може ли да се надвие такъв гигант, да се прокъса неговата мрежа или да се внедри в нея разрушаващ я вирус? Може. Как може да стане това? Със гигант съпоставим по размер? Не. Историята на еволюцията дава отрицателен отговор на този въпрос.

В Голямата Еволюционна Игра, по правило, побеждават „дребосъците“, в които е преимуществото в интелекта (информация) и организацията (енергия). Динозаврите са ги “създали“ дребните бозайници, чието предимство се състоеше в наличието на лимбичен мозък, топла кръв и кратък сън – най-мощното информационно-енергетично оръжие. Homo sapiens надви Parantrop robustus („синекосите хора“ на Рони-старши) благодарение на социалната организация (т.е. на „колективния интелект“). Малките християнски общини подкопаха Римската империя, а след това протестантите изиграха аналогична „игра“ с гигантската католическа машина. Разбира се, „дребосъците“ като правило побеждават в условията на криза – и колкото тя е по-голяма и по-тотална, толкова повече са шансовете на „давидите“ срещу „голиатите“. Особено като се има предвид, че кризисните ситуации са всъщност системни преходи, точки на бифуркация и при тях е важна не силата (въздействието), мощта и масата, а направлението, за придвижването в което е достатъчно да има не силен, но точен тласък в целта, осъществим от неголям по мощ, но притежаващ интелектуално и целево преимущество субект, знаещ, накъде да се движи. В точката на бифуркация, когато „дори стоманеното острие не може да разсече най-тънкия конец“*, неголяма група хора, точно знаеща адреса на „смъртта на Кащей Безсмъртни“** и безпогрешно определяща направлението на тласъка-удар, се равнява на гигантска машина. Тук не е нужен лост – достатъчно да промениш направлението на удара, при това много често – чуждия: “Отровена е шпагата, тогава на работа, отрово!“ (Шекспир).

В крайна сметка: побеждават не с количество и маса, а със умение и информационно-енергетичен потенциал, използвайки състоянието на точката на бифуркация и силата на противника срещу самия него („принцип на джудото“) и „изяждайки“ неговото пространство със негова помощ („принцип на играта Го“). Впрочем, това вече е конкретика и практика. Именно такова умение трябва да притежава субектът на стратегическото действие (ССД), т.е. в нашия случай такъв субект, който е способен да поставя и решава задачи от системен и исторически мащаб в интересите на руския народ и други коренни народи на Русия, опирайки се на традиционните ценности на нашата цивилизация, придавайки им динамичен, настъпателен характер и използвайки за тази цел и за своите интереси информационно-енергетичен (организационен) потенциал, придобит в продължение на различни исторически етапи от други ССД, включително враждебните на Русия и руснаците.

Целта (смисълът, императивът) на всеки социален организъм – развитие в съответствие със своята природа и своите ценности на база на собственото целеполагане. Става дума за увеличаване на информационно-енергетичния потенциал на организма и увеличаване на неговата независимост от външната среда. Пренасяйки тези параметри на съвременната ситуация в РФ, може да се каже, че целта на ССД е запазване на Русия и руското като единство на населението (с неговите ценности, исторически традиции/памет, култура,) и на неговата територия; силна, мощна, просперираща Русия, с държавно-(системно-)-образуващ елемент – руска нация, живееща осмислено, в съответствие със своите ценности (главната от които – социална справедливост), в изобилие и сигурност. Само наличието на руска национална основа гарантира нормален национален живот на другите коренни народи на Русия; без тази основа те стават лесна плячка за външния хищник – впрочем, както и самите руснаците без силна организация от имперски мащаб и качество.

За ползата и вредата от национализма

На хартия всичко или почти всичко изглежда правилно и изпълнимо. В реалността – не е така. Светът не е такъв, какъвто бихме искали да го виждаме. Зад всяка задача в действителност се крият няколко задачи, всяка от които припокрива другата, която придобива гигантски размери, веднага след като стигнеш до нея. При това решаването на тази задача гарантира само едно – възможност да решиш следващата. А ето че неуспехът означава едно много неприятно нещо – край на играта. И така – проблемите.

Да почнем от това, че руснаците до ден днешен не са нация в истинския смисъл на думата. Или са, но ненапълно: процесът на формирането на руската нация не е завършен, освен това, той е деформиран. В строгия смисъл на думата нацията е такава форма на социо-етническа организация, чиято базова единица („тухличка“) е индивидът: нацията не може да се състои от племена, кланове, касти, полиси, общини – тези колективни форми, обвързвайки индивида, не позволяват на нацията да се сформира. Не случайно нациите почват да възникват в Западна Европа през ХVІІ-ХІХ векове с разпадането на „първичните колективности“. В Руската империя, където общината е просъществувала до началото на ХХ век, условия за появяване на единна нация не е имало; освен това, фокусът на груповата идентичност е носел не етнически, а религиозен (православие) или монархически (самодържавие) характер. В такива условия естественото състояние на основната маса на населението е народ(ност), докато неголямата му част – дворянството – се превръща в квази-нация. Ще отбележа, че православието и монархическият строй не способстват, поне в руските условия, за развитие на нацията. Затова днешните призиви към възраждане на православието и възстановяване на монархията в Русия са безсмислени. И това е така не само защото и двете форми, особено монархията, изживяха своето време още в началото на ХХ век. Има нещо друго – те не способстват, а дори и блокират развитието на нацията. Показателно е следното: онези които ратуват за православизация и монархизация на Русия, много често си замълчават по въпроса за развитието на руската нация и гледат не в бъдещето, а в миналото, обричайки се по този начин на поражение.

В СССР също не се формира руската нация: първо, формираше се общност от нов тип – съветски народ; и второ – руско-националното, като изключим периода от края на 30-те началото на 50-те години, меко казано, не се поощряваше – за разлика от курса на развитие на „националното съзнание“ във всички републики, освен в РСФСР.

По този начин в дадения момент руската нация като такава не се е сформирала докрай. Още повече че след 80-те години се извърши отчасти стихийно, но в още по-голяма степен целенасочено демонтаж и на народа, преди всичко на съветския; впрочем, психоинформационните удари се нанасяха едновременно по съветските и руските архетипове съзнание. В тази връзка възниква задача, най-тясно свързана със създаването на силна, просперираща и независима Русия. Става дума за създаване на жизнеспособна, пълноценна руска нация и съответстващите й форми на властова, социална, икономическа и духовна организация, за обезпечаването й с психоисторическа (смисли и ценности), геополитическа (стопанство) сигурност в условията на предстояща световна системна криза, която, ако не се случи тотална катастрофа, може да продължи 100-150 години (т.е. ще обхване ХХІ, а възможно и ХХІІ век).

По пътя към постигане на поставените цели обаче има сериозни препятствия. Първо, това е както сегашната вътрешна среда, при това става дума за състоянието не само на властта, но и на населението като цяло, така и външната среда, настроена враждебно към Русия и руснаците. Второ, това е количественият аспект: невъзможно е да създадеш нация веднага от 130 млн. човека. Първоначално трябва да бъде създадено ядро („модален тип на личност“ – 7-8% от населението), което донякъде затруднява и усложнява, а отчасти облекчава и опростява решението на задачата. Трето – възниква въпрос за това, кой ще бъде създателят на нацията. Тъкмо той може да бъде само принципно нов, съответстващ на съвременните руски и световни условия ССД, който, комбинирайки мрежовите, институционално-иерархическите и териториалните принципи на организация, е способен да решава стратегически задачи от геополитически, системно-геоисторически и цивилизационен характер. В този момент такъв субект в РФ не се наблюдава. За това как може да се появи той, ще поговорим по-нататък. Тук и сега ще говорим за онези задачи, които обективно стоят пред ССД и за онези железни изисквания на историческия процес, на които той трябва да съответства за да се състои, за да влезе в Играта, в която може да победи. Съответствието на тези задачи и изисквания формира ССД, определя го и му слага контури.

Следва

Превод от руски език: Снежана Лоза / Memoria de futuro

*цитат от песен към филма «Обикновено чудо», в която се описва момента на раждане на образ в главата на художника (бел. прев.)
**герой от руска народна приказка (бел.прев)

 

Свързани публикации – 1 и 3 част:

На прага на новия свят – има ли субект на стратегическото действие?

Нека бурята да тресне по-силно?

Още от автора: Андрей Фурсов

Андрей Фурсов

акад. Андрей Фурсов е известен руски социолог, историк, геополитически анализатор и публицист. Директор на Центъра за руски изследвания при Московския хуманитарен университет; ръководител на Центъра по методология и информация към Институт на динамическия консерватизъм; академик на Международната академиия на науките (Инсбрук, Австрия). Лектор в много университети в Европа и по света.

Оставяне на коментар

Всички обозначени полета (*) са задължителни