Както при Шпенглер, и при Ортега-и-Гасет темата за кризата на Европа трябва да бъде осмисляна в общата рамка на неговата социална и политическа философия. Една от изходните предпоставки за разбирането на тази тема е възгледът му е поколенията и тяхната роля в структурата на световната история. Основно понятие в историята, според него е поколението. Поколението е част от историческия поток; макар да не може да се дефинира с точност, то се характеризира с единство във времето и пространството, а поради това и със сходна структура на живота и нагласа към света. Животът на човек е винаги историчен, той обитава един свят от убеждения, повечето от които са общи за всички от съответната епоха. Естествената смяна на поколенията води до промяна на тези убеждения, а според Ортега-и-Гасет това става по два основни начина: когато се променя нещо в света ни и когато се променя светът ни. (Ортега-и-Гасет 2004: 82).
Първият вид промяна се извършва плавно; при нея вчерашната система на убеждения се сменя от днешната, но последователно като се поддържа континуитета между двете и съответно се запазва стабилна базисната конструкция на света. Вторият вид промяна е „историческата криза“, при която системата от убеждения на предишното поколение бива цялостно нарушена и човек остава без свои убеждения и съответно без свят. Затова епохата на криза е епоха на отчаяние и сътресения, на фалшиво и неестествено поведение, на дезориентираност и люшкане между различни крайности. Това е период, когато: „Човекът изобщо не знае какво да мисли – знае само или мисли, че знае, че традиционните идеи и норми са неприемливи, лъжливи. Изпитва дълбоко презрение към всичко, в което е вярвал довчера, но всъщност още няма нови позитивни вярвания, с които да замени традиционните… Във време на криза фалшивото, неестественото поведение е нещо твърде обичайно. Цели поколения се самофалшифицират, тоест обличат се в художествени стилове, в учения, в политически убеждения, но те не са искрени и просто запълват липсата на истинските убеждения.“ (Ортега-и-Гасет 2004: 83).
Наред с безпокойството и дезорганизираността друга важна характеристика на човека и обществото в криза е варваризацията. Прекалената трескавост в епохата на смут и сътресения потапя човека в природата, превръщайки го в дивак и варварин. Кризисните периоди са изпълнени с насилие, негативизъм и екстремизъм като този процес на варваризация се наблюдава във всички епохи на криза – в Рим, по време на Ренесанса и в съвременната на Ортега епоха – в края на ХІХ и началото на ХХ в. Във време на криза, не просто варварите унищожават културния свят, каквато е стандартната гледна точка за падането на Рим, а самите носители на културата се превръщат във варвари.
Прекомерната социализация представлява третият основен симптом на историческата криза. Ако животът на всеки човек се явява в два модуса – в самота и в общност сред хората, то в епохи на криза на преден план излиза вторият и то силно хиперболизиран и изкривен. Кризата е период на крайна социализация и етатизация, когато воден от страха от самотата, човек бяга от състоянията на самовглъбеност и усамотение и така подменя живота си с друго битие; „Аз“ става „Другите“. Бягайки, той влиза в различни форми на съдружие, но това съдружие не е истинското единение на любовта или приятелството, а обединение на страха, отказ от вглъбеността на самотата, затъпяване, безотговорност, разтваряне в масата.
В досегашната история на Европа Ортега-и-Гасет разграничава три исторически кризи: античната, която се случва в края на античността, ренесансовата, предизвикала сътресения в Европа в периода между 1360 г. и 1550 г. и модерната, започнала в края на ХІХ и разтърсила рационалистичния светоглед, господстващ в Европа от времето на Ренесанса. Както при всяка историческа криза, съвременният човек се лута между толкова много идеи, че не може да различи кои от тях мисли истински и в кои вярва автентично. Той започва да живее в рутината на псевдоубеждения – едновременно смислени и фалшифициращи живота му. Това разклащане на неговия доскоро стабилен свят предизвиква дълбок смут и отчаяние: „Не знаем какво ни се случва – пише Ортега по своя парадоксален начин – а ни се случва точно това – просто не знаем какво ни се случва. Днешният човек започва да се чувства объркан по отношение на самия себе си, depayse, озовал се е в чужд край, попаднал е в ново обкръжение и то е като terra incognita. (Ортега-и-Гасет 2004: 113).
Ортега-и-Гасет описва историческата криза като период на преход от една цялостна и устойчива система на убеждения към друга. Такъв период настъпва в епохи на високо развита формална и ритуализирана култура, изградена предимно от клишета и псевдоубеждения. Културата, според Ортега, представлява поредица от решения, които хората намират, за да се справят с жизнените си проблеми и материални и духовни потребности. Тези решения задоволяват истински нужди и отговарят на реални проблеми; те са автентични решения, изразени във формата на идеи, преценки, мисловни и религиозни нагласи, художествени стилове и правни подходи. Това обаче са и вече налични отговори; получени от предишните поколения те нерядко тласкат човека към жизнена инерция. Взетите наготово идеи вместо да решават проблеми, застават между нещата и човека, възпрепятствайки го да си изгради свое собствено виждане за реалността. Когато за всичко има установено правило, то културата от отговор на важни въпроси се превръща в мъртъв шаблон, в бреме и ненужни знания.
В този смисъл историческата криза е естествено явление, тя е реакция срещу формализма и клишетата. Определящ белег на кризата е простото оттласкване от съществуващата система от ценности и замяната им с точно противоположните – ако вярата не дава задоволителни отговори, тогава ще ги предостави разума, ако разумът не може да реши проблемите, тогава се търси изход в невежеството; ако богатството не води към щастие, тогава бедността се превръща в ценност, ако утвърдения ред е прекалено сковаващ, тогава се тръгва по пътя на насилието и хаоса. Най-общо казано „когато културата и непосредственото й минало започнат да се възприемат като нещо отблъскващо сложно, желанието за простота несъзнателно кара човека да мечтае за предишния, древния, началния или примитивен живот; с една дума животът преди да е станал сложен… Не бива да забравяме, че стремежът към простота се появява като реакция на прекалената сложност. Всяка „реакция на“ лесно се превръща в „реакция срещу“, предизвикана от грозни страсти, от завист, омраза, озлобление.“ (Ортега-и-Гасет 2004: 137-138).
От подобна гледна точка, периодът на историческа криза е едновременно полезен и опасен. Наистина както посочва Ортега-и-Гасет човек трябва периодично да се отърсва от собствената си култура, но от друга страна лесните решения и склонността към насилие в период на криза, черно-бялото мислене, реварваризацията и загубата на идентичност са проблеми, които представляват сериозна заплаха за социалния живот. Тази тема бива подробно разработена в „Бунтът на масите“, където чрез анализ на феномена „масов човек“ Ортега-и-Гасет описва кризисната ситуация в съвременното му, западноевропейско общество.
В „Бунтът на масите“ – книга, започната през 1926 г. във вид на статии за мадридски ежедневник и издадена през 1930 г. – Ортега-и-Гасет определя „масата“ като съвкупност от хора без специална квалификация: човекът-маса е осредненият човек, този, който няма свои мнения, преценки и идеи и на когото му е достатъчно да е като другите. Според Ортега понятието „маса“ не притежава класов или съсловен характер, а във всяка социална класа може да се наблюдава както човек-маса, така и отбрано малцинство – елит. На отбраното малцинство е присъщ благородният живот, изразяващ се в стремежа човек да бъде повече и по-добър от другите. Обратно, при масите водещо е желанието на индивида да бъде еднакъв с останалите като движещи сили при него са херметизма и инерцията. Елитът живее, спазвайки определени изисквания и норми в услуга на другите, докато грижата на масовия човек е собственото му преуспяване и доволство, при преследването на което той не се съобразява с никакви висши норми и правила и не прибягва до друга инстанция извън себе си.
Не просто разрастването на масите, свързано с демографския бум и повишаването на жизнения стандарт, а навлизането им във всички обществени сфери характеризира ситуацията в Европа в първата четвърт на ХХ в. Масите овладяват социалния живот и това явление не е нито случайно, нито универсално, а представлява културно-исторически продукт от специфичното развитие на Европа през ХІХ в. В неговата основа – по думите на Ортега-и-Гасет – стоят два основни фактора: техниката, произхождаща от експерименталната наука и либералната демокрация.
Въпреки безспорните си постижения, за Ортега науката в никакъв случай не представлява еднозначен феномен. Големият проблем, който настъпва с бързия й темп на развитие е от една страна механизацията – човекът престава да мисли и започва да прави нещата автоматично и от друга страна приносът й за създаването на „специалиста“ – затворен в своята област, ограничен и самодоволен, прототип на човека-маса. Наред с това прогресът в научната област има още един аспект, който обуславя бунта на масите. Науката и произлизащата от нея техника повишават жизнения стандарт, благодарение на тях обикновеният човек получава достъп до достижения на културата, които преди са били недостъпни за него. Употребата на тези блага обаче не значи култивиране – съвременният човек си служи с техниката, той е буквално обсебен от нея, без обаче да си дава сметка за културните ценности, които са я породили. Подобно на Шпенглер, Ортега разглежда научно-техническия прогрес, както като основна характеристика на модерната западна култура, така и като немаловажен симптом на нейната криза.
Като друго базисно условие за установяване на властта на масите Ортега-и-Гасет посочва либералната демокрация. Либерализмът на ХІХ в. задава представата, че всяко човешко същество, без особен произход, без специален талант, умения и квалификация, притежава някои неотменни права на човек и гражданин. Замисълът на теориите за естествените човешки права е да издигнат обикновения човек, да му дадат чувство за собствено достойнство и значимост; превърнати в реалност, обаче тези теории, залагат основите на бунта на масите. Толерантността на либерализма предпазва масовия човек от всякакъв натиск и принуда, той е оставен да се развива, без да му бъде внушавано чувство за превъзходството на по-способните и знаещите. Либералната демокрация му дава увереност, че не е по-недостоен от другите, че няма причина да не поеме управлението в различни сфери на живота. Така чрез своята физическа многочисленост, без особена съпротива масовият човек навлиза във всички области на социалния живот, налагайки навсякъде своите взети наготово и опростени житейски представи. Той започва да дава оценки и присъди и въоръжен с набор от идеи нахлува във властта с присъщите му вътрешно чувство на превъзходство и непогрешимост.
Разбира се, неговите идеи не могат да бъдат автентични, това са фалшиви идеи, псевдоубеждения, защото по думите на Ортега-и-Гасет: „Безмислено е да се говори за идеи или за мнения там, където се отхвърля всяка инстанция, която ги регулира, и където не съществува съвкупност от норми, до които е необходимо да се прибегне в дискусията. Тези норми са принципите на културата.“ (Ортега-и-Гасет 1993: 84). Човекът-маса не приема норми и инстанции; същевременно на него му липсват аргументи и програми за действие. Обществената власт е в ръцете на масите, но в политическо отношение той живее ден за ден. Идеите и мненията, които има, са чужди идеи; в рутината на своя живот той не е развил способност да обяснява, да търси основите на нещата, да изследва техните траектории. Затова основният му политически инструмент е прякото действие.
„Прякото действие“ е замяната на дискусията с насилие и по същество представлява обръщане на всички норми и правила. Прякото действие е естественият начин на действие за масите – те превръщат насилието от последно средство на изчерпилия всички други средства, за да защити своите права, човек в утвърдена норма на действие, в единствено право. Така с издигането на насилието като принцип на действие, с отричането на инстанциите и нормите, се отрича съжителството на общностния живот. От тази гледна точка „бунтът на масите“ е отказ от цивилизованост и нов период на варварство. „Прякото действие“ е също така атака срещу либералната организация на обществото. Парадоксално е, отбелязва Ортега, че либерализмът е един от факторите, допринесъл за властта на масите, които впоследствие се изправят именно срещу либералната демокрация. Либерализмът предпоставя толерантност към различието, но човекът-маса не може да разбере и понесе различието. За сметка на това, той се идентифицира с държавата, която възприема като елемент на жизнената си среда, осигуряваща му физическия и социалния комфорт на всекидневието. Без да познава същността й и какво е нейното значение за обществената динамика, човекът-маса счита функциите на държавата за наследство, което трябва да служи на неговите желания. „Човекът-маса действително си мисли, че той е държавата и все повече се стреми да я задейства, да смаже чрез нея всяко съзидателно малцинство, което го смущава независимо в какво: в политиката, в идеите, в индустрията.“ (Ортега-и-Гасет 1993: 119) Така бюрократизираната, силна държава разрушава обществото; възникнала за да „охранява“ обществото, тя постепенно го принизява до свой инструмент. Тя нивелира личността и малцинствата като постепенно унищожава социалните форми на вътрешно съжителство, заменяйки ги със стабилизираните, статични форми на външно съжителство.
Безпокойството и тревожността, екстремизмът, неавтентичният живот, фалшивите идеи и убеждения; варваризацията и етатизацията, характеризиращи ситуацията в Европа през първата четвърт на ХХ в., са недвусмислени симптоми на историческата криза. Все пак, въпреки категоричното диагностициране на „кризисното“ състояние на европейския свят, Ортега се противопоставя на популярните в съвременността му визии за упадъка на Европа. Упадъкът, според Ортега-и-Гасет е сравнително понятие, което предполага, че от по-висшето състояние се изпада към по-нисше. Не това се случва в Европа – ако се чувстваше в състояние на упадък, европейският човек би търсел идеал в някакво минало, в действителност обаче такъв идеал не съществува. В този смисъл „бунтът на масите“ безспорно представлява симптом на историческа криза, но не и състояние на упадък.
Обратно на визията на Шпенглер за близкия залез на европейската култура, в рамките на своята схема на кризите, Ортега третира „кризата на Европа“ като възможност за отърсване от мъртвите форми на европейската култура. „Ясно е – пише той – че в своя ход всяка стара култура влачи утайка от мъртва тъкан и тежък товар от рогова материя – спънка пред живота и токсичен отпадък. Има мъртви институции, оцелели, но вече обезсмислени ценности, необосновано усложнени решения, доказали своята несъстоятелност норми… Изобщо общественият живот, и преди всичко политическият, спешно се нуждаеше от завръщане към автентичното начало и европейското човечество не би могло да направи този пъргав скок, ако преди това не се разсъблече, ако не се сведе до чистата си същност, докато не съвпадне само със себе си.“ (Ортега-и-Гасет 1993: 88-89).
В перспективата на Ортега „бунтът на масите“ не е непременно пагубно за бъдещето на Европа явление. Действително примитивизмът на масите представлява сериозна опасност за европейската култура. Склонен към лесни решения и черно-бели идеи, масовият човек твърде лесно бива повлечен в опасна посока на колективно действие. Фашизмът и комунизмът като екстремистки опит за заличаване на всички норми и отказ от всякакви принципи представляват непосредствено доказателство за това. От друга страна обаче, изтощена и затлачена от превърналите се в мъртва тъкан форми на своята застаряваща култура, Европа не би могла да търси нови решения, преди да се откаже от старите. Кризата, чиято безспорна проява е бунтът на масите, е именно този повратен момент, след който Европа ще стигне или до гибел или ще се издигне отново като духовен лидер на човечеството.
Академично, но и лесно четимо на един дъх. Благодаря Ви!