Още в началото уточнявам, че този текст се реализира в парадигмата на изведената от мен Критическа психология. Нейните фундаментални характеристики са:
първо, че е превод на Кантовата критическа философия в полето на психологическото познание чрез удържане на принципната теза за непознаваемостта на същността на нещата, защото тя е дадена на разума a priori като чисто разсъдъчно понятие и перспективата за познаваемост на безкрайната поредица от нейните проявления a posteriori в опита;
второ, че предлага обратна на традиционната изследователска стратегия в западната психология – не от психичните характеристики на онзи „обобщен и абстрактен човешки индивид“ към социалните групи, а от специфичните за етническите и националните общности надиндивидуални регулатори на поведението от културен, религиозен и идеологически характер към отделните индивиди и човешки образувания във всяка конкретна политическа и историческа ситуация.
Впрочем такава традиция присъства още със зараждането на психологическото познание в идеите на Вилхелм фон Хумболт, Вилхелм Вунд, Зигмунд Фройд, Карл Густав Юнг, Емил Дюркем и Люсиен Леви-Брюл, но идеологически структурираната по-късно европейска и американска психология я дискредитират почти окончателно.
Зигмунд Фройд и Карл Юнг в Clark University, САЩ, септември 1909 г.
Възраждането на тази традиция в Критическата психология може да ни даде психологически прочит на множество мащабни факти от политически и исторически характер, включително и на съвременната геостратегическа ситуация, бежанските вълни в Европа и породените от тях реакции в мисленето и поведението на хората в европейските страни, независимо от начина, по който те могат да бъдат етикетирани както идеологически, така и в парадигмите на други области на социалното познание.
От гледната точка на Критическата психология днешните проблеми в европейските страни имат своите дълбинни общностни психични основи още от началото на съществуването на европейската цивилизация. Те са свързани с две фундаментални закономерности, които преминават през цялата й история – от Древна Елада и Древния Рим, през Средновековието и властта на Римокатолическата църква до последните столетия, през които подмененото християнство е заменено с идеологическите визии за обществото: първо, че европейската цивилизация или отделните нейни субекти винаги съпреживяват себе си като универсално значими за целия свят, отхвърляйки по категоричен начин Другостта на останалото човечество като „по-неразвито“, и, второ, че едновременно с това цялата западна цивилизация съпреживява като абсолютно нормална претенцията си за глобална световна хегемония, срамежливо прикрита зад маската на идеята за всеобща хармония. Това са две фундаментални общностни и цивилизационни представи, независимо от техните културни, религиозни, идеологически или научни основания, които пронизват цялата история на европейската цивилизация и отделните нейни държавни субекти, присъствайки и до днес в тяхната колективна психика, съзнателна или не, но при всички случаи регулиращи мисленето и поведението както на самите общности, така и на отделните индивиди.
Площад „Свети Петър“ във Ватикана. Тук, от балкона на едноименната базилика, папата произнася и до днес своята благословия „Urbi et orbi“ – „Към Града (Рим) и към Света“
Вярно е, че като общностен психичен феномен етноцентризмът е характерен за всяка етническа и национална общност по света, тоест всяка една такава общност интерпретира действителността, хората и техните взаимоотношения през призмата на своите собствени исторически и традиционно възпроизвеждащи се културни, религиозни и идеологически представи. Вярно е също така, че в исторически възникнали ситуации на конфликти относно разпределение на ограничени ресурси етноцентризмът може да отиде в крайното състояние на делегитимация, когато Другостта се интерпретира предимно в негативни категории, дори такива, които направо изключват нейните представители от рода на Човешкото.
Не по-малко вярно е обаче, че като съчетание между идеята за собствения универсален характер и претенцията за световна хегемония, европоцентризмът се оказва традиционен общностен психичен регулатор на европейското мислене, светоусещане и поведение, независимо от спецификата на всяка една конкретна политическа и историческа ситуация. Европоцентризмът и произтичащата от него ежедневна делегитимация на цялото останало „недорзавито“ човечество не се ограничава до конфликти при някакво разпределение на ограничени ресурси – европоцентризмът се разпростира отвъд тези рамки и се настанява във всички сфери на действителността, било в идеята за историята, било в образованието, в социалната практика, в науката, изобщо навсякъде. Известно е, че в историята на човечеството европоцентризмът е носил със себе си множество страдания и човешки жертви, а неговото най-драматично проявление е във вътрешните вражди между отделните субекти в самата европейска цивилизация с оглед на идеята, че господството вътре в нея може да осигури и собствената глобална хегемония. Мога да припомня, че само през ХХ век тази драма струваше на европейската цивилизация десетки милиони жертви.
Интересно е, че тъкмо след края на Втората световна война, в която европейската цивилизация се компрометира окончателно, за пръв път в нейната история лидерската позиция в западния свят беше заета от една не-европейска страна, а именно САЩ. Наред с множеството идеологеми във всички сфери на социалната практика, американците се опитват през всички тези 70 години да наложат на европейската цивилизация идеята за политическо и икономическо обединение на европейските държави чрез формулата Европейски съюз върху основата на идеологическата представа за мултикултурализма. От гледната точка на Критическата психология, сблъсъкът между осъзнатия стремеж към реализацията на принципите на мултикултурализма и дремещите, макар и на несъзнателно психично ниво регулативни функции на европоцентризма, се оказва онзи фундаментален психичен конфликт, в който съществуват както европейските национални общности, така и отделните европейски индивиди.
Отдавна известна е психичната закономерност, че дори и пребиваващи в полето на психичното несъзнавано, съответните процеси – общностни или индивидуални, все пак регулират човешкото мислене и поведение, независимо дали става дума за общностно или индивидуално ниво. С други думи, като фундаментално измерение на несъзнаваната колективна психика, европоцентризмът така или иначе продължава да регулира мисленето и поведението както на общностно, така и на индивидуално ниво в европейските нации. Това означава, че в критични ситуации той може да се превърне в основен регулатор, измествайки функциите на съзнаваната и преекспонирана идеологема на мултикултурализма. Във „вътрешен“ план такива ситуации са противоречията между страните от Севера и Юга или Запада и Изтока в самия Европейски съюз. Във „външен“ план такава ситуация е бежанската инвазия както спрямо ЕС като цяло, така и към отделните европейски страни в частност. Иначе казано, бежанските вълни като следствие от днешната геополитическа ситуация, са фундаменталното съвременно предизвикателство пред разрешаването на психичния конфликт между традиционния европоцентризъм и идеологемата на мултикултурализма.
Катедралата в Кьолн
Вероятно няма да бъде преувеличено, ако се каже, че изглежда днес като субекти на мултикултурализма се представят повече европейските лидери, докато носители на традиционния европоцентризъм се оказват най-вече големите народни маси и онези партийни формирования, които настояват за запазване на националния суверенитет и са против каквито и да е перспективи за превръщането на ЕС в единна държава.
Марин Льо Пен – лидер на Националния фронт – направи силен пробив на Регионалните избори във Франция в края на 2015 г. На втория тур всички партии трябваше да се обединят, за да не допуснат победата на френските националисти.
Освен това, от гледната точка на Критическата психология като гаранция за обективно психологическо познание, оценъчните категории са повече от неуместни – като тази, например, че мултикултурализмът може да се идентифицира с хуманността, а пък европоцентризмът – с агресията. Напротив – за един възможен анализ от позициите на Критическата психология единствено важно е разкриването на действителните регулатори на общностното и индивидуалното мислене и поведение, било те надиндивидуални, било индивидуални, макар че взаимодействията между тях едва ли се нуждаят от допълнителни аргументи.
Протест в Дрезден срещу бежанската политика на Ангела Меркел
В заключение, ако се съгласим с Жил Липовицки, че ние живеем в хипермодерността, чиято най-важна характеристика е екстремното във всички сфери на живота, то може да се очаква, че конфликтът между европоцентризма и мултикултурализма ще се разрешава в твърде съкратените срокове на социалното време. Прогнозата на Критическата психология е, че този конфликт ще се реши „в полза“ на европоцентризма, независимо, че това може да бъде придружено с появата на т. нар. „неофашизъм“, с организирано или пък спонтанно насилие и агресия спрямо бежанците, с отстраняване на този политически елит, с разпада на Шенген или дори на самия ЕС. Просто днешните бежански вълни като непонятна за европейците проява на мултикултурализъм отварят широко вратите, през които нахлуват традициите на европоцентризма в неговите най-драматични съвременни проявления. Защото в случая не става дума за историческата претенция за световна хегемония, а само за съществуването и съхранението на самата европейска цивилизация в един уникален за историята сблъсък с Другостта не извън, а в самите предели Европа.
Виктор Орбан с управляващата партия ФИДЕС запази конституционното си мнозинство на изборите в Унгария в начлото на април 2014 г.
Оставяне на коментар