Рандолф Роджърс – „Сляпата Нидия от Помпей“
Всяка сутрин, отивайки на работа, в автобуса, а после в метрото, виждах младо сляпо момиче. Приближаваше с потропващото бяло бастунче и заставаше на перона на метрото, заслушано във всеки звук. Една сутрин възрастен човек го поведе на пейката до мен, качихме се и седнахме заедно. Заговорихме . Разбрах, че учи за масажист, че родителите й са починали и за нея се грижат близки. Разказа ми, че братовчедка й взема социални пари за асистент, но не я придружава, защото ходи на работа, но социалните служители били близки на вуйната и затова става тази „далавера”. Пътувахме заедно не повече от 10 мин., а на мен ми се струваше, че я познавам отдавна.
Слязох две спирки преди сляпото по рождение момиче. Тя продължи за своите ежедневни лекции и упражнения. Докато пътувах, мислите ми се оглеждаха наоколо – в хората и лицата им… Сканираха лошотията, злобата, мързела, оплакванията, неверието и черногледството… В тази малка и случайна „общност по посока”, седяха сериозни, намръщени, впили поглед в екраните на мобилните си телефони лица, с чаткащи по клавишите пръсти… Слязох и някак спонтанно сложих ръка на гърдите си. Чувствах тежест и сякаш в миг усетих болка от мислите си! Помислих си, че това момиче никога не беше виждало света такъв, какъвто го виждам аз. Не беше виждало красотата на изгрева, нежността на залеза, изгряващата луна над морския хоризонт в ефирно лилави оттенъци… Не беше виждало красотата на местата, по които съм била и никога нямаше да ги види. То живееше в своя свят, дом, квартал, сега вече и със своята бъдеща професия. Малък свят, който задоволяваше всичките му потребности.
Историята не свърши дотук. Виждах я почти всеки ден. Подавах й ръка на качване и на слизане с думите: „Здравей, тук съм.” Сядахме заедно и разговаряхме. Поканих я у дома, да рисуваме – едно от любимите ми лични занимания. Бях интуитивно сигурна, че тя има много по-добра пространствена ориентация и усетливост дори от зрящите хора. Впечатляваха ме будният й ум, лекотата, с която общуваше, разговорите ни на различни теми, лъчезарната усмивка…
Нашата единствена среща се състоя – в един неделен слънчев октомврийски следобед, в моя двор, под асмата. Нарисува пейзаж – дъждовен, с големи разноцветни цветя. Помагах й стъпка по стъпка. Самата тя не виждаше никакви цветове, живееше на границата между тъмното и светлото, по-скоро ги усещаше като светлосенки. Можеше да различи на листа само много силно нанесен контур, което реално за нея беше едно тъмно петно. Нейните очи, сетивата й, отредени да опознават света, бяха заместени с богат въображаем живот и с точен усет за граници.
* * *
Петте сетива, които познава официалната наука, не са достатъчни, за да бъде описано развитието на едни незрящ човек. Слепият човек развива свръхсетива по отношение на света наоколо. Ето какво казва Рудолф Щайнер, създателят на антропософията, за ролята на светлината в живота на незрящия човек:
„Ние също съществуваме и живеем в светлината. Но не го забелязваме, понеже в обикновеното си съзнание нямаме понятие за това, че вътрешното действие на светлината се съдържа в нашите собствени мисли, че всяка мисъл е уловена светлина – уловена светлина при физически зрящия човек, уловена светлина при физически слепия. Защото мисълта, която вътрешно схващаме в нас, която улавяме вътре в нас, е намиращата се в нас светлина…“
Душевното изживяване на светлина е също толкова важно, колкото физическото й изживяване и възприемане. Незрящите хора имат именно този шанс – да развиват душата си вътрешно, от озаряващата ги вътрешна душевна светлина, когато те развиват душата си.
В Евангелието на Марко, глава 10, се разказва как Исус Назарянина изцелява слепеца Вартимей:
„Дохождат в Ерихон; и когато излизаше из Ерихон с учениците Си и едно голямо множество, Тимеевият син Вартимей, един сляп просяк, седеше край пътя.
И като чу, че бил Исус Назарянинът, почна да вика, казвайки: Исусе, сине Давидов, смили се за мене!
И мнозина го мъмреха, за да млъкне; но той още повече викаше: Сине Давидов, смили се за мене!
И тъй, Исус се спря и рече: Повикайте го. Викат слепеца и му казват: Дерзай, стани, вика те.
И той си хвърли дрехата и скокна и дойде при Исуса.
И проговори Исус и му каза: Какво искаш да ти сторя? Слепецът Му рече: Учителю, да прогледам.
А Исус му рече: Иди си, твоята вяра те изцели. И той веднага прогледа, и тръгна подир Него по пътя.”
Нека погледнем по-дълбоко на случилото се. Освен фактът на физическото изцеление, пред нас се разиграва и друг факт – учителят тук просветлява душата на своя ученик. Но Чудото нямаше да се случи, ако вярата в тази човешка душа не беше предварително проправила пътя. „Проглеждането” не е само на физическо ниво. Затова след наглед „физическото” проглеждане, ученикът не остава само в света на сетивата, а тръгва след своя духовен учител.
* * *
Какво се случи с моята незряща приятелка?
В една студена утрин отново седяхме заедно в автобуса, после в метрото. Видя ми се тъжна, угрижена и мълчалива. Беше споделила, когато ми гостува, че има проблеми с роднините си – държат се грубо и егоистично. Не беше яла нормално от два дни. Нагостих я с каквото имаме. Но виждах, че напрежението в нея расте. И в онази тъмна утрин, видях че долната й устна е подута, попитах я – какво става? Вечерта беше преживяла побой, заплахи за убийство, виеше й се свят, беше уплашена. Тя едва беше изчакала да се разсъмне, за да излезе оттам и да тръгне за лекции. Чудех се как да постъпя?! Тя имаше нужда от помощ в момента, а мен ме чакаше клас от 24 деца. Можех само да я посъветвам какво да предприеме и да знае, че мислено ще съм с нея. Тя разчиташе на колегите в колежа, също и на специалистите от Съюза на слепите. Разбрахме се вечерта да ми се обади. Обади се – освен подутата уста, по тялото й имало синини, а също и мозъчно сътресение. Нейният „роднина” я беше удрял по главата и по тялото. Един „роднина” беше „възпитавал” подопечната си сляпа и беззащитна племенница… по особено „възпитателен” начин!!! Беше настанена на безопасно място.
Вярвам, че отново ще срещна това момиче. Вярвам, че то ще оцелее. Вярвам, че ще продължи да учи. Вярвам, че ще развие себе си, въпреки своята незряща физическа природа, но с отворена към света на идеите и знанието душа. Аз вярвам, че нейният дух и Ангел-пазител са по-силни от слепотата на зрящите.
Оставяне на коментар