Упадъкът на колективната воля: приватизация на печалбите и социализация на загубите

Графиката по-долу е взета от издадената през 2012 г. книга на Анат Шенкер-Осорио “Не вярвайте – “Проблемът с говоренето на безсмислици относно икономиката” (“Don’t Buy It: The Trouble with Talking Nonsense about the Economy”, Anat Shenker-Osorio), представяща две алтернативни виждания за това как мислим относно хората, околната среда и икономиката.

Разбирането на различията между тези виждания ще ни помогне да разберем различните конструкции на понятието “ефективност”.

Лявата част представлява доминиращото неолиберално виждане, в което основното допускане е, че “хората и околната среда съществуват, преди всичко, за да служат на икономиката”.*

През 80-те години, с едновременното налагане на неолибералното виждане, започнахме да живеем в икономики вместо в общества или общности. Това бе също и периодът, когато безработицата в повечето страни от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие се задържа на високи нива.

Двете неща са свързани. Безработицата се появява, защото липсва това, което наричаме “колективна воля”.

Учили са ни да вярваме, че правителството ни се явява като някаква тежест, вместо да е основен причинител на икономическо благополучие.

Подкрепяме правителства, умишлено ограничаващи съвкупните разходи под нивата, които са нужни за поддържането на работни места за всички, което пък от своя страна създава класа от безработни, ставащи зависими от все по-вредни режими за социални помощи.

Поддържането на доходите за безработните преди се считаше за право на гражданите и обикновено бе за кратък период от време, докато се появят нови работни места благодарение на правителствената, фискална подкрепа. В този нов неолиберален свят подкрепата на доходите за безработните е охулена и е представяна като живеене на готово на гърба на другите.

Тази история се утвърждава ежедневно от враждебната медия подпомагана от цяла плеяда тинк-танкове с дясна идеология, които вкупом се присмиват на жертвите на недостига на работни места, като че ли безработните сами са виновни за собственото си тежко положение.

Заблуждавани сме, за да променим предишните разбирания, а именно, че недостигът на достатъчно работни места е резултат от ограниченията на системата, превръщаща безработните в безпомощни и неспособни сами да променят участта си.

Ако съществува недостиг на създадени работни места, някой ще бъде оставен извън борда! Днес ние отричаме тази основна реалност на макроикономиката. Ако има недостатъчно работни места, днес виним мързела или други отрицателни черти на хората, редящи се на опашките за безработни.

Учени сме да мислим индивидуалистично и да не обръщаме внимание на колектива. Упадъкът на колективната воля в общественото разбиране е главната жертва на въздействието на неолиберализма.

Спомняте ли си известната мисъл на Маргарет Тачър от интервюто й за списание Women’s Own, публикувано на 31.10.1987 г.:

“Мисля, че преминахме през период, когато на много деца и хора им бе обяснявано “Имам проблем, работа на правителството е да се справи с него!” или “Имам проблем, ще ида да взема помощи, за да се справя с него!”, “Бездомен съм, правитеслтвото трябва да ме настани!” и така те предават проблемите си на обществото, а кой е обществото?Такова нещо не съществува! Има индивидуални мъже и жени и ….има семейства и правителството не може да направи нищо освен чрез хората, а хората се грижат сами за себе си….”

Общество – такова нещо не съществува! Това е виждането, изобразено в лявата част на горната графика. И за съжаление с този манталитет са заразени дори прогресивните движения и техните политически организации днес.

Седящ протест на Площада на Републиката в париж, април 2016

Неолибералната история ни казва, че конкурентаната, саморегулираща се икономика ще достави максимално богатство и доход, ако й е “позволено” да работи с минимална правителствена намеса.

Правителствата имат ограничена роля, която, най-общо, се простира до защитата на частната собственост, така че частните придобивки да са защитени и да поддържа отбраната на страната от чуждо нападение.

Докато тази минимална роля е съществуващата публична догма, в действителност неолибералите искат държавата да играе много по-значителна роля, която накратко може да бъде описана така: да гарантира приватизация на печалбите и социализация на загубите. Никой не се оплакваше, когато правителствата спасиха банките по време на Великата световна рецесия от 2008 г. и защитиха бонусите на изпълнителните им директори, които създадоха проблема на първо място. Тогава използваните за тази цел правителствени дефицити изглежда нямаха значение!

След като веднъж позицията на финансовия капитал бе защитена от увеличаващите се бюджетни дефицити, презрението към дефицита бе възобновено и на правителствата бе казано, че трябва дълбоко да съкратят разходите си, които бяха предназначени за хората в най-неравнопоставено положение в обществото.

Така сред маскарада на саморегулиране и ефективност на пазара вирее дълбоко лицемерие, което разкрива, че класовите интереси са все още живи, а държавата и фискалните й възможности се използват винаги, за да се помага на интересите на капитала.

В неолибералното виждане икономиката е издигната до нивото на “божество”, чиято цел, някак си, е отделена от хората, въпреки че това “божество” зачита начинанията ни и ни възнагрждава или ощетява справедливо.

Ние служим на икономиката. Това е нашата цел. Естествената ни среда, в която живеем, до голяма степен, е видяна също като безплатен ресурс, за да съдейства на частните предприемачи в начинанията им, свързани с извличането на печалби.

Хората трябва да имат вяра (увереност), да работят здраво и да правят нужните жертви за доброто на “икономиката”.

По-нататък следва, че хората в неравностойно положение по някакъв начин трябва да са се отказали да направят тези жертви и в резултат на това справедливо са ощетени от такива награди. Те са изверги – рецидивисти – грешници!

Тонът за моралност никога не е много далеч от повърхността. От ортодоксалните, университетски учебници студентите по икономика научават за здравите, сами изкарващи си дохода хора и за онези, които са “избрали” да живеят от социални помощи.

Икономиката е изобразена също като живо същество. Ако правителството се намеси в конкурентния процес и предостави начин, по който незаслужилите (мързеливи и т.н) могат да получат възнаграждение без дължимите жертви, тогава системата се “разболява”.

За да излекува икономиката, правитеслтвото трябва да изостави регулациите и другите намеси като минимални заплати, защита на работното място, поддържане на доходите.

Главното послание е “самоуправление и естествено”, което предизивква явното заключение, че ще сме по-добре, когато правителството съкрати разходите и позволи на пазара да се настрои към това “естествено” състояние.

Въпреки, че изповядващите това виждане искат да ни накарат да вярваме, че то е рационално, в действителност то представлява вид “магическо мислене”, което е по-близо до средновековните виждания отнсоно отношението между хората и света.

Тази постановка ражда особена концепция за ефективността.

Студентите научават наизуст, че “свободно конкуриращият се пазар” ще максимализира ефективността, защото индивидите определят, чрез желанието си за покупка, колко ценна за тях е определена стока или услуга, а цените, на които фирмите предлагат тези стоки и услуги, са показатели за разходите на използваните за тяхното производство ресурси.

Желанието на потребителите е да максимализират удовлетворението си от стоките и услугите, които купуват, а производителите желаят да максимализират печалбите чрез минимализиране на разходите си, докато в същото време доставят това, което търсят потребителите.

Срещайки се на пазара, двете страни (търсене и предлагане) гарантират, че наличните производствени ресурси са разпределени за производство по такъв начин, че икономиката максимализира производството на стоки и услуги при най-ниски разходи.

Това е, което ортодоксалната икономика счита за състояние на ефективност.

То е базирано на “разходите” на частните производители вместо на общите разходи за производство и е фокусирано върху частните печалби и задоволяването на тези, които имат паричните ресурси за осъществяване на покупките.

Изпълнителният директор на Международния валутен фонд Кристин Лагард

Неолибералната концепция за ефективност предвижда провали на пазара, когато истинските разходи на производствената дейност не са отразени в цените на частните доставчици на фирмите и, по този начин, не са включени в крайната цена, която плащаме, купувайки стоките или услугите.

В резултат на това “пазарът” разпределя повече ресурси към тези конкретни продукти и “се проваля” в постигането на ефективност.

Най-явното отклонение са така наречените отрицателни, странични ефекти, произтичащи от например замърсяването на въздуха или водата, за които фирмата не плаща. Според ортодоксалната, икономическа теория, в тези случаи, ефективност се поддържа дотогава, докато правителството гарантира правата върху собствеността, така че замърсяването би могло да бъде оценено правилно от пазара, за да могат истинските разходи на всички ресурси, използвани в производството, да са отразени в крайната цена на доставения продукт.

Съответно, проблемът за замърсяването на околната среда и изчерпването на ресурсите е видян като проблем на непълно определяне на правата върху частната собственост, и по този начин не би могло правилно да се достигне до пазарната цена за използването на природните ресурси.

Например, фирма може да замърсява реката, което се отразява на хората живеещи по течението под точката на замърсяване, но ако не съществуват защитени права на частна собственост върху тази река, тогава фирмата няма да зачете “разходите” от това замърсяване и по този начин ще свръхпроизведе продукта, причиняващ замърсяването на реката.

Ортодоксалният подход заявява, че правата на собственост върху чистата вода трябва да са определени и защитени, което би дало на тези по течението под източника на замърсяване законови права, с които да оскъпят “цената” на продукта и според пазарната логика, да понижат търсенето до някакво оптимално равновесно ниво, отразяващо истинската употреба на стойност и разходи.

Този подход не взима под внимание един явен въпрос: Какво ще стане, ако реката изчезне и не би могла да се замени като износена част на машина? Нерешими от този подход проблеми има и в опитите да се припишат правата на частна собственост върху ресурсите, които се считат общодостъпни за всички – като например качеството на въздуха.

Частната концепция за ефективността има тенденцията да игнорира също масовата безработица или по-скоро тя я предефинира като максимализиращ резултат от свободни избори, направени от рационални индивиди, целящи постигането на най-добрите резултати за себе си и семействата си.

Съответно, ортодоксалните икономисти твърдят, че безработицата е, до голяма степен, доброволно състояние, отразяващо свободния избор на работниците да заменят дохода за свободно време.

Рационалните индивиди пресмятат благата, които добиват от свободното си време, което те приемат като насладата от свободното си време спрямо разходите, произтичащи от загубата на доход. Приема се, че те постоянно следят предлаганите заплати и според тях настройват предлагането на труд, за да максимализират удовлетворението си.

Никъде не се отбелязва, че икономиката може да не предложи достатъчно работни места, което би направило тези избори ненужни.

Ортодоксланите икономисти твърдят още, че този индивидуален избор често е объркван от предоставянето на дохода, плащан от правителствата на безработните във вид на помощи за безработни.

Те твърдят, че ако правителството оттегли тези придобивки, тогава ще промени изчисленията, които индивидите правят, когато избират да останат безработни, т.е. свободното време за отдих би станало “по-скъпо” по отношение на избора да работят, след като помощите за безработни са оттеглени.

С други думи – те понякога отричат, че масовата безработица намалява ефективността на пазара, докато в други случаи твърдят, че правителствените плащания, поддържащи доходите, объркват ефективността чрез развращаването на избора на индивидите между работа и отдих.

През последната криза виждаме ортодоксалните икономисти редовно да предефинират твърдението си за “ефективността” или за нивото на безработицата при пълна заетост.

Например, в статия в Уол Стрийт Джърнъл (19 сепрември 2013 г.) се казва, че:

“… някои от най-слабите икономики на съюза работят относително близо до пълния си капацитет … Например, последната оценка на комисията е, че Испания е само на 4.6% от пълния капацитет на БВП, въпреки че 27% от испанската работна сила е официално безработна … Комисията вярва, че “есествената” стойност на безработицата, ако испанската икономика работи с пълния си капацитет, е 23%.”

Подобни твърдения се правят и за други държави по време на кризата. Недопустимо е прогресивният дневен ред да приема, че състоянието на масова безработица, където 25% от наличните трудови ресурси (и в някои страни повече от 50% от наличните работници в младежка възраст) бездействат, представлява “ефективност”.

Това извращение на понятието да се вземе “най-доброто” от наличните ресурси, в контекста на Еврозоната, е рафинирано до степен, в която ценовата стабилност е главен приоритет, а политиците оценяват успеха според придържането към някакви произволни, финансови съотношения. Те приемат съществуването на масовата безработица, като че ли все едно не съществува друг избор.

След това, икономистите измерват успеха в смисъл на Брутен Вътрешен Продукт (БВП), който измерва общия поток от разходи при пазарни цени за закупуването на стоки и услуги за даден период от време. Непрекъснато използваме БВП, като че ли той измерва нещо, което има някакво значение. Този измерител е доста неточен за отчитане на общественото благосъстояние.

Според него една икономика може да постига високи нива на растеж на БВП, произвеждайки големи количества военно оборудване, докато в същото време замърсява околната среда, подлага работниците на грубо нарушаване на човешките права и поддържа масова безработица, големи нива на неравенство в доходите и богатството, бедност.

Друга икономика може да постига ниски стойности на растеж на БВП, но да доставя първокласно здравеопазване, образование и стандарт на живот с намалени вредни въздействия върху околната среда, засилено чувство за спазване на човешките права, намаляване на неравенството в доходите и богатството и пълна заетост.

Неолибералната визия ни казва, че първата икономика е по-успешна. В тази визия дисциплината и жертвоготовността са издигнати в култ, дори когато стойностите на бедността нарастват и цяла млада генерация бързо се отклонява от нормалните житейски пътища водещи до личен просперитет и социална стабилност.

Разбира се, дисциплината не се отнася за всички. Банкстерите и финансовите елити имат други правила за себе си относно какво трябва да се жертва и спестява.

Неолибералният сюжет изисква също да заключим, че собствените ни резултати не са свързани с успеха на системата, така че успехът или провалът ни се дължи преди всичко на собствените ни усилия. По същия начин безработните се считат отговорни за безработното си положение, докато в действителност то се дължи на систематичен недостиг на работни места.

Този сюжет е толкова силен, че прогресивните политици и коментатори са се изкушили да предлагат “по-справедливи” алтернативи на ортодоксалните решения, вместо да оспорят ортодоксалните предположения в самата им същност.

Например, прогресивните плахо се застъпват за постепенен фискален остеритет – т. нар. подход на “остеритет-лайт” – докато в същото време те би трябвало напълно да го отхвърлят на базата на свидетелствата от реалния живот като напълно провалил се и да започнат да защитават по-големи дефицити за заличаването на масовата безработица и непълната заетост, които са тежък товар за повечето икономики.

Европейското групово мислене е толкова силно, че прогесивните са изобретили всякакъв вид решения за кризата, които да запазят еврото, докато всъщност проблемът се крие в самото евро.

Прогресивни и консерватори са заложници на едно и същото, грешно виждане относно това как икономиката работи, докато в същото време обществото е карано да вярва, че няма алтернатива на прилаганите, вредни икономически политики.

След като веднъж отхвърлим тази индивидуалистична концепция и въведем отново понятието за общество, ще имаме на разположение редица алтернативни сюжети.

В част 2 ще представя прогресивната визия и как тя определя начина, по който мислим относно икономическата ефективност.

Втора част: Възходът на колективната воля: Икономиката е конструкция, а не божество

Превод: Райчо Марков / Memoria de futuro

Източник: Официален блог на Бил Мичъл

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

 Или станете наши приятели във ФЕЙСБУК