За привидното и очевидното. Радев, Корнелия и другите

 „Скачането от едно убеждение на друго
пропуска свещената точка на несигурността,
на незнанието, на смирението,
в което може да дойде истински нова информация.“

Чарлз Айзенстейн, „Конспиративният мит“

Остават ни два месеца до деня 4 април, в който всеки един от нас ще е решил за себе си кой е спасителният курс за клета България и има ли въобще такъв. Ясно е, че плавателният ни съд е една пробита и продънена черупка, която се мята без цел и посока в разбунения глобален океан, докато от скромната си и незавидна позиция наблюдаваме с покруса зрелищното потъване на световния Титаник. Та какво ли остава за нас, е логичното заключение.

Но все пак, не случайно избрах мотото на този текст. Всъщност заради това изречение от есето на Айзенстейн „Конспиративният мит“, наскоро преведох за Мемория целия текст. Убедена съм, че автентичните прозрения и верните решения за която и да е обществена криза не могат да бъдат намерени нито в крайните идеологически убеждения, нито в заслепяващите ума трайни пристрастия и фиксации, които обикновено работят на принципа на отрицанието. Да, периодично историята се проявява и като закономерна крайност – когато избухват дълго потискани колективни енергии и назрява революционен скок в бавното и пасивно еволюционно развитие. Само че нашият български скок за пореден път не се случи. Златният шанс беше проигран през лятото, когато автентичният протест беше подменен и фрагментиран отвътре и отвън, после спихна като спукан балон и мина на фонов режим, а въображаемото единение на народа срещу мафията така и не се състоя. Властта се окопити бързо и вече е сигурно, че ще успее да добута прояденото си от корупция туловище до изборите на 4 април.

Така че единственият и банален шанс за промяна остават редовните избори.

Тук чудесата също са почти на изчерпване. Видяхме какви абсурди се случиха на президентските избори в „най-развитата“ демокрация – САЩ. Та какво остава за нас, както казах по-горе. Най-вероятно за четвърти път ще осъмнем с победителя Борисов и основната причината за това е много проста. Около един милион българи ще гласуват твърдо и непоклатимо за своя бащица, за да останат с него на трапезата или под трапезата да обират трохите – кой както се е уредил. Местните феодали и олигарси с прилежащия им корпоративен електорат и техните семейства, общинската и държавната администрация и техните семейства – никой няма да отреже клона, на който е седнал – от най-високото директорско кресло до последния портиер. Всеки ще си брани прехраната. Така че милион, дори милион и половина гласове на ГЕРБ са им в кърпа вързани. И Борисов го знае много добре, защото се е погрижил предвидливо за своята армия от феодали, крепостни селяни и крепостни граждани. Патерица за съставяне на правителство също ще се намери – дали умно-красивите от т. нар. градска десница (разбирайте Реформаторския блок от кабинета Борисов-2), дали оядените квази патриоти (разбирайте т.нар. Обединени патриоти от Борисов-3), или  някоя друга, новосъздадена по спешност патерица-еднодневка (подобно на Воля) – това няма значение. Все ще се намери някой да подпира куцата власт, дори когато тя е вече на един крак. А и ДПС си е още там, зад кулисите, дирижирайки тихо и ненатрапчиво българския политически цирк.

И всичко това ще се случи, защото опозиционните сили са напълно раздробени и насъскани сами срещу себе си в безсмислени битки и крайни, почти налудничави фикции, докато Борисов, макар и малко уморен,  обикаля с джипката на живо по фейсбук и им гледа сеира. В същото време големите електронни медии са почти под пълен контрол и това беше затвърдено наскоро с някои знакови покупко-продажби.

Най-лесното след голямото разочарование от неуспеха на летните протести е на 4 април да идем за гъби. Но си мисля, че не тази е най-умната реакция.

Убедена съм, че вярното решение в следващите два месеца е да не пропуснем да погледнем родната действителност от „свещената точка на несигурността, на незнанието, на смирението, в което може да дойде истински нова информация.“ Само от тази гледна точка можем да разкъсаме завесите на предубежденията и фикциите, които ни пречат да видим нещата такива, каквито са; да си зададем уместните въпроси и да потърсим адекватните отговори. Само от тази позиция можем да надникнем без пристрастие в територията на тези, с които уж сме от едната страна на барикадата, но в същото време май се оказва, че не е съвсем така. Или пък да посетим територията на идеологическия си опонент, за когото понякога се оказва, че не ни е съвсем опонент.

Това не успяхме да направим на летните протести и те не постигнаха своята цел. Властта е единна, но ние – не. И докато е така, ГЕРБ винаги ще печели. Не успяхме да се обединим поне за малко, без омраза и инфантилни раздори, колкото да изхвърлим ГЕРБ от властта, пък после пак да се делим на воля. Навярно това е системна грешка, навярно е патология в националния ни характер. Или е просто въпрос на интереси, на пари, на недоверие. Или пък всичко накуп.

Така или иначе, неслучилото се единение в летния му формат вече е напълно  невъзможно. Има твърде много привидности, на част от които робуваме по инерция и до днес. Но ако направим опит да се задържим в свещената точка на несигурността, навярно ще успеем  да си зададем логични въпроси, които и досега стоят без ясни отговори. Ще можем да вникнем и в твърде честите несъответствия в действията на политическите играчи – действия, които се набиват на очи всеки ден – и това са въпроси, чиито отговори не могат да бъдат получени, ако останем в зоната на привидността и ако не назовем нещата с истинските им имена.

Най-голямата привидност е глобална, но тя касае пряко и нас. И тя е, че лявото е ляво, а дясното е дясно. Всъщност нещата са много по-нееднозначни и дори радикално различни. В последните десетина години казионното „ляво“ и „дясно“ се сляха едно в друго под знака на либерализма, в глобален мащаб, като дясното пое в себе си най-крайните тоталитарни форми на лявото и нарече верните на своята автентичност десни партии популистки. В следствие на това нелогично движение разликите между казионното ляво и казионното дясно са напълно размити и деленето между тях е почти анахронизъм. Факт е, че старите леви и десни партии, въпреки историческите си достижения, компрометираха своите основни принципи, създадени първоначално в служба на собствените им народи и държави, като заеха трайна позиция в защита на личните си интереси и на лобиране в полза на финансовия и корпоративния наднационален елит. ЕС е просто азбучен пример за този процес. Като следствие, в съвременните западни общества се роди осезаема и реална съпротива срещу крайните форми на либерализма и глобализма, които на практика налагат новия комунизъм на 21 век. В този смисъл, трябва ясно и категорично да си дадем сметка, че действителният идеологически сблъсък днес не е ляво и дясно, а краен глобализъм – национален суверенитет. Наречете го също краен либерализъм – консерватизъм. И всички подобни, произтичащи от тази опозиция парадигми. Но затова се изписа много в последните години.

Въпросът е, че изпразнената от съдържание привидност на опозицията ляво-дясно все още доминира в разказа на мейнстрийма и по този начин той прикрива, изопачава и деформира обществените възприятия, дезориентира хората в тяхната оценка на реалността. Особено в последната година, с помощта на явно предизвестената световна пандемия от Ковид-19, съвременният либерализъм (уж пледиращ за свободата на индивида) се изроди пред очите ни в либерал-фашизъм, в тоталитаризъм, който отне човешките права и свободи на милиарди хора по света. Колективният Запад днес вегетира под неговата сянка. Всеки, който си позволи да зададе въпроси, породени от логични съмнения или недостатъчна информация, е обявяван автоматично за популист, конспиратор, фашист и какво ли още не. Да не споменавам жестоката цензура, която забрани достъпа до социалните медии дори на действащ американски президент, продължава да изтрива цели социални групи и безцеремонно погазва свободата на словото, когато се изразява несъгласие с курса на световния либерален елит.

Най-нелепото и налудничавото в тази ситуация е, че голяма част от казионните десни партии са именно тези, които най-ентусиазирано развяват знамето на крайнолевия либерализъм и в същото време продължават да наричат себе си десни. Особено карикатурен е този момент на родна територия. Остатъците от българската градска десница още се борят с плашилото на комунизма, който замина отдавна в историята, и продължават да тормозят обществото с несъществуващи призраци и русофобска истерия, но в същото време са най-яростните адепти на съвременния либерал-фашизъм във всичките му форми и проявления. На практика именно те, а не бившата БКП и настояща БСП, са адептите на настъпващия нов комунистически и тоталитарен ред, чиито очертания и насоки вече се формулираха недвусмислено от световната клика в Давос и бяха наречени Голямото нулиране. Писахме и тук по този въпрос още през юни миналата година, когато излезе книгата на президента на Световния икономически форум в Давос – Клаус Шваб, а и оттогава много световни и български медии публикуват обилни материали и подробни анализи по този въпрос.

В същото време, привидно нелогично, лявата БСП отстоява твърд умерен консервативен курс и се дистанцира последователно от световната либерална лудост. Всъщност, ако трябва да бъдем обективни, БСП се държи като старомодна и класическа лява партия, фокусирана в създаването на справедливи социални политики за големи групи от хора, като се разграничава от либералния разгул, който изцяло компрометира и изврати лявата идея в световен мащаб. Не само с категоричната си позиция срещу налагането на джендър идеологията чрез Истанбулската конвенция, но и с всички свои действия тя стои настрана от глобалната ляво-либерална и прогресистка истерия, част от която се раздухва и от нейното европейско „семейство“ ПЕС. И тези действия на Корнелия Нинова, наред с прочистването на партията от ПЕСоглавци, Станишевци и Герговци, съвсем не е за подценяване от гледната точка на страничния наблюдател.

Така че, скъпи приятели, докато се плашим със скелетите в гардероба на отминалата преди 30 години епоха на комунизма, ние пропускаме налагащия се в световен мащаб и в реално време Нов световен ред – Комунизъм-2 (някои анализатори го наричат Комунизъм-3).

Именно в този смисъл по-горе подчертах, че доброто старо класическо деление „ляво-дясно“ е обрасло с плесен и не само не върши никаква работа в новите глобални реалности, но вреди и обърква и без това ошашавеното световно население, вкл. и нас.

В условията на този планетарен разлом Борисов действа като селски тарикат. Опитва се да угоди и на едните, и на другите. Принципът е проба-грешка и „тука има, тука нема“. Построи Турски поток, за да е му е мирна главата с Русия, но успя да артикулира във фейсбук и смехотворно осъждане на случая Навални. Движи се хаотично напред-назад без никаква ясна концепция. Само че с тарикатлъка всичко е до време. За да бъде изведена България от икономическата и демографската катастрофа, е нужен не просто байганьовски манталитет, а държавническа визия за страната и стратегическа последователност – нещо, което е непостижима висота за нашия тъмен балкански субект.

Не веднъж съм подчертавала, че съм умерено консервативен десен човек, затова лично аз не мога да бъда излъгана от апологетите на новия комунизъм, който се налага в световен мащаб, вкл. и у нас, макар че ние по обясними причини винаги вървим с известно закъснение от колективния Запад.  Отдавна съм излекувана от предразсъдъците и скрупулите в остарялото ляво-дясно говорене. Харесва ми да съм в „точката на несигурността и на незнанието“, защото именно там идва истински новата информация и мога да разсъждавам със собствения си ум, да откривам хора, които виждат очевидното като мен.

А очевидното е, че върху нас се прилага социален инженеринг, който надгражда  досегашните ни представи както за комунизма, така и за фашизма. Накратко, този план включва:

– едновременно заключване на световното население в дигитален концлагер и осъществяване на пълен контрол;

– разрушаване на световната икономика и на националните икономики, вкл. на малкия и среден бизнес, и поглъщането им от наднационалните корпоративни гиганти под формата на Голямо нулиране, или Голям рестарт;

– диктат на малцинствата над мнозинството по всички направления – отмяна на биологичния пол, расова дискриминация на белия човек, крайни форми на феминизъм и потискане на белите мъже;

– налагане на зелен фашизъм под формата на борба с недоказаното и агресивно промотирано глобално затопляне; разрушаване на индустриите с изкопаеми горива и преминаване изцяло на скъпи алтернативни енергийни източници; промяна на целия начин на живот на човечеството в името на спасяването на планетата;

– разрушаване на семейството и традиционните човешки ценности и разкъсване на социалната тъкан на обществата;

– крайно идеологизиране и дигитализиране на образованието и промиване на детските възприятия и представи за света в съответствие с новия глобален дневен ред;

– подчиняване на природо-математическите науки на политически и идеологически цели; дискредитиране на хуманитарните науки и религията с цел духовна и морално-етична дезориентация на обществата;

– деконструкция на националните държави и налагане на световно управление;

– деконструкция на Западната цивилизация и християнството;

– навлизане в ерата на трансхуманизма.

Всичко това не е конспирация. То се случва в реално време и фактите са пред очите ни. Просто четете повече. Има достатъчно преведени анализи и авторски текстове по темата не само в нашия скромен сайт, но и в много други алтернативни световни и български издания, и дори понякога в официозните медии.

Тези разсъждения не са отклонение от темата за парламентарните избори през април.

Във всяка една точка на света е нужна съпротива срещу този глобален процес. Той може да бъде забавян и саботиран, докато критична маса от хора е в състояние да окаже всеобхватна съпротива. Това се случва с нарастващ интензитет на много места по света. Нищо, че контролираните медии го отразяват половинчато или никак. Този процес не може да бъде спрян.

Убедена съм, че сме длъжни да бъдем част от глобалната съпротива, защото изборът на всеки един от нас предопределя посоката на общото движение. Мисля, че е изключително важно да се освободим от привидностите и да си задаваме смело въпроси, които могат да са в противоречие с вече утвърдените в нас нагласи, представи и  фикции Но само този е начинът да бъдем адекватни на реалните заплахи по света и у нас – защото наистина е плашеща скоростта, с която те се сбъдват. Всичко тече, всичко се изменя. Ако се взираме непредубедено във фактите и действията на политическите субекти, а не само в пресконференциите и лакърдиите им по телевизиите, няма да останем слепи за очевидността на случващото се.

Ето например, тези дни си зададох няколко въпроса, които са в противоречие с досегашната ми преценка за президента Радев. Съвсем смело си ги зададох, без никаква драма.

– Защо президентът Радев толкова много държи на проекта на САЩ Три морета, чиято икономическа обвивка е зле прикрита военно-политическа дългосрочна програма за „сдържане“ на Русия и внасяне на разкол между Русия и Германия? Триморието е геостратегически проект, финансиран от американската държава и обслужва пряко нейните военни и икономически цели. Ако Триморието е просто невинна инициатива за сплотяване на Източна Европа, защо Радев в поздравлението си към Джо Байдън акцентира именно на Триморието: „Признателен съм за досегашната политическа и заявената материална подкрепа, на която се радва тази мащабна регионална инициатива от страна на САЩ и се надявам, че това отношение ще продължи и занапред.“ Дава ли си сметка Радев в какво ни набутва, играейки едновременно срещу Германия и Русия?!

– Защо президентът Радев държи толкова много да бъде разбита БСП и се дистанцира от нейния лидер (който го направи президент, между другото!), бидейки твърде близък с вътрешната опозиция начело с Гергов и сие, които искаха коалиция с ГЕРБ и оттам тръгна цялото разцепление в БСП?

– Защо Радев обяви кандидатурата си за втори мандат точно в навечерието на парламентарните избори и по този начин отклони вниманието към себе си, опитвайки се да постави Нинова в неловка ситуация и да я притисне да му даде незабавно подкрепата си, на фона бурните овации, които вече получава отдясно?  Защо вчера Елена Йончева се провикна чак от Брюксел, че Нинова не дава подкрепа на Радев, тъй като щяла да прави коалиция с ГЕРБ? Каква е тази истерия и тропане с юмрук по масата за даване на незабавна подкрепа, когато на дневен ред са парламентарните, а не президентските избори?!

– Не е ли вече твърде очевидно, че Радев играе с т.нар. „десни“ и с вътрешната опозиция на БСП, които са ядрото на неолибералната доктрина у нас? Точно умно-красивите изгониха патриотично настроените българи и социалистите от летния протест (на който Радев играеше ролята на обединител), като по този начин го провалиха. Просто еманципация на Радев от БСП или нещо повече?

Има нещо гнило в Дания, както казваше Хамлет.

Нямам никаква драма да си задавам тези въпроси и да си призная, че съм сгрешила в досегашната си преценка за Радев. А може и да не съм сгрешила, Радев изигра успешно своята роля дотук. Но за мен вече е очевидно, че днес реалностите са други и те имат пряко отношение към предстоящите парламентарни избори.

Така или иначе премина моментът на лозунгите „Мафия!“ и „Мутри, вън!“. Ако през лятото те бяха спонтанен и искрен вик на нетърпимост, днес са просто крясъци. Тече активно прегрупиране на политическата сцена и ще допуснем поредната си огромна грешка като общество, ако се оставим на привидностите и фикциите в своя избор на 4 април.

Нека да оставим темата отворена за следващите два месеца, да наблюдаваме и да преценяваме разумно какво точно се случва. И да не забравяме нито за миг, че ставащото у нас е част от глобален процес. Подреждането на политическите играчи по геополитическата ос трябва да бъде един от най-важните критерии за нашия избор. И да не забравяме, че само там, в златното сечение на свещената несигурност, истината може да бъде разкрита.