Завръщането на градовете-държави

Гравюра на Нюрнберг в „Нюрнбергска хроника“, 1493 г.

Ако бяхте родени преди 1600 години някъде в Южна Европа, щяхте да бъдете убедени, че Римската империя ще съществува вечно. Все пак по това време Рим вече има 1000-годишна история. Но въпреки това империята се разпада след период на икономически и военен упадък. През 476 г. вече я няма. За хората, живели в рамките на могъщата империя, тези събития вероятно са били немислими. Същото важи и за тези, надживели управлението на фараоните, римокатолическия папоцезаризъм и Стария режим.

И ние се заблуждаваме, че моделът ни на живеене в държави е неизбежен и вечен. Има диктатури, има демокрации, но светът неизменно е съставен от национални държави – състоящи се от нация (хора с общи характерни черти и белези) и държава (организирана политическа система със суверенитет над определена територия и граници, признати от други национални държави). Опитайте се да си представите свят без държави – не можете. Понятието ни за нас самите, за принадлежността ни, за правата и задълженията ни е вплетено в тях.

Това е донякъде странно, тъй като те не са чак толкова стари. До средата на 19 в. по-голямата част от света е миш-маш от империи, неутрални територии, градове-държави и княжества, които пътешествениците преминават без проверки и паспорти. С индустриализацията възникват големи централизирани бюрокрации, които да управляват все по-сложните общества. Административните области, които най-успешно обединяват териториите си, съхраняват архиви и съгласуват действията си (особено военните) стават по-силни от съседните им. Революциите – особено Американската (1776 г.) и Френската (1789 г.) – допринасят за създаването на идеята за споделен „национален интерес“, а междувременно напредъкът в комуникациите обединява език, култура и идентичност. Империалистичните завоевания разпространяват модела на националната държава в световен мащаб, а до средата на 20 в. той вече няма алтернатива. Към днешна дата има 193 национални държави, които управляват света.

„Колумб пред кралицата“, худ. Emanuel Gottlieb Leutze, 1843

Националната държава, обаче – със своите граници, централизирана форма на управление, общ народ и суверенна власт – е все по-малко в крак със съвременния свят. Както отбелязва още Карл Маркс, когато се промени основният производствен метод, движещ едно общество, се променят и обществената, и политическата структура.

Критиките на националната държава не са новост. Преди двадесет години мнозина предричаха нейния предстоящ упадък. Глобализацията, твърдяха футуристите, постепенно отнема от националната държава способността й да налага промяна. Бизнесът, финансите, а и хората могат да си съберат парцалите и да напуснат. Вълнуващият нов интернет сякаш известяваше едно свободно бъдеще, лишено от граници и идентичност. Неща като изменението на климата, управлението на интернет и международната престъпност изглеждаха отвъд способностите на националната държава, а тя от своя страна изглеждаше твърде малка, за да се справи с международните проблеми и твърде претоварена, за да се занимава с проблемите на местно ниво. Избирателите бързо забелязаха това и допълнително влошиха нещата, като престанаха да гласуват. През 1995 г. две книги, носещи същото заглавие, Краят на националната държава – едната написана от бившия френски дипломат Жан-Мари Геено, а другата от японския теоретик Кеничи Омае – предрекоха, че властта ще се издигне на мултинационално ниво (например ООН и ЕС) или ще се фрагментира на регионално и градско ниво.

Докладите за края на националните държави бяха крайно преувеличени, а теорията зад тях  отшумя на прага на новото хилядолетие. Днес обаче тя се завръща и този път може би има повече основания.

Когато националната държава бе обявена за изчерпан модел през 1995 г., интернет се използваше едва от няколко десетки милиона души. През 2015 г. този брой вече е приблизително три милиарда, а до 2020 г. ще достигне четири. Дигиталните технологии не вървят съвсем ръка за ръка с националните държави. Джон Пери Барлоу обобщава темата добре в своята „Декларация за независимост на киберпространството“ през 1996 г.: интернет е технология, изградена на либертариански принципи. Без цензура, децентрализирана и без граници. А сега и повсеместна.

Това създава цял куп затруднения за националната държава. Днес е възможно Националната здравна служба на Великобритания да стане обект на виртуална атака през сървъри в Северна Корея, а мерките, които могат да бъдат взети, за да се предотвратят подобни действия или да се накажат извършителите, далеч не са много. Приложения като Uber и Deliveroo допринасят за резкия възход в гиг икономиката, която според някои изчисления до 2020-21 г. ще коства на британското правителството по 3.5 милиарда лири годишно. Вече милиони хора ползват биткойн и блокчейн технологии, създадени именно, за да ограничат контрола на централните банки и правителствата над паричната маса – и този брой само ще нараства. Всичко това води и до развиването на нови ценности, които невинаги имат национален характер: днес все повече хора се възприемат като „глобални“ граждани.

Но това не е най-големият проблем. На 17-ти септември 2016 г. Доналд Тръмп, тогава все още кандидат-президент, написа в Туитър: „Една нация без граници не е никаква нация. Ще направим Америка отново едно безопасно място!“ Ожесточените коментари, които този пост предизвика, засенчиха факта, че Тръмп бе прав (или поне наполовина). Границите определят кой е вътре и кой е вън, кой е гражданин и кой не, кой дава за общото гърне и кой взима от него. Ако една нация е неспособна да защити границите си, тя престава да съществува по някакъв смислен начин.

Постът на Тръмп бе насочен към канцлера на Германия Ангела Меркел, която година по-рано предложи убежище на сирийските бежанци. Последвалото движение на хора през Европа – само през 2015 г. страните-членки на ЕС получават 1.2 милиона нови молби за бежански статут – предизвика политическа и хуманитарна криза, чиито последици все още се разясняват. Това със сигурност допринесе за решението на Великобритания да напусне ЕС. Но 1.2 милиона е нищо в сравнение с това, което предстои. Разбира се, точният брой не може да бъде предвиден, но според някои изчисления до средата на века до 200 милиона души могат да станат бежанци в резултат от изменението на климата. Ако ЕС не може да контролира границите си при движението на 1.2 милиона души, какво ще стане ако 200 милиона души решат да емигрират? Историята показва, че хората се придвижват и веднъж започнал, този процес трудно може да бъде спрян.

Мигранти на сръбско-унгарската граница / Photo: CNN

Това е съществото на проблема: националните държави разчитат на контрол. Ако не могат да контролират информацията, престъпността, бизнеса, границите или паричната маса, те престават да предоставят на гражданите това, което се изисква от тях. В крайна сметка националните държави са един общоприет мит: отказваме се от някои свободи, за да си осигурим други. Но ако това уравнение бъде нарушено и хората се отрекат от сегашния модел, той престава да има власт над тях.

Та каква е алтернативата?

Все повече изглежда, че основният претендент са градовете-държави. Това са градове със същата суверенна власт като държави – например Монако и Сингапур. Нещата, които създават проблеми за националните държави, помагат на градовете-държави. В един изключително свързан, като че ли безграничен свят, градовете са центрове на търговията, растежа, иновацията, технологията и финансите. Демографията също е на тяхна страна: през 2014 г. за пръв път в човешката история повече от половината хора в глобален мащаб живеят в градове.

В исторически план властта дълго се помещава в градовете; в продължение на хилядолетия градските селища със своите стени и самоуправление осигуряват защита и услуги срещу десятък и други данъци, както и набор от правила, спрямо които всички живеят и търгуват. Добър пример са градовете от Ханзейската лига (съюз на търговски гилдии от Северна Европа в периода между 12-ти и 17 век, бел. прев.): макар всеки от тях да има свои собствени армии и закони, те обединяват икономическата си тежест, за да подобрят своята конкурентоспособност и се превръщат във водещ търговски фактор в региона на Балтийско море. Тези градове – сред тях Хамбург и Бремен – осъзнават, че имат много общо помежду си и заедно могат да преследват по-успешно съвместните си интереси.

Градовете от Ханзейската лига не представляват изключение или прецедент. Венеция е най-известният от редица независими градове-държави (в това число Флоренция, Болоня и Торино), които се разпростират на територията на днешна Италия между 10 в. и 16 в. Дори и те са сравнително скорошни примери на фона на древната история на градовете-държави, която се простира назад през Йерусалим, Атина, Вавилон и чак до Ур.

Днес съществуват едва няколко официално признати градове-държави. Монако, Сингапур и Ватикана са напълно суверенни, а други (като Хонконг) функционират като такива, но нямат пълен суверенитет. Фактът, че понастоящем едва малцина от нас живеят в градове-държави, донякъде е историческа аномалия.

Хонконг

Разбира се, световният модел на национални държави няма да се промени лесно. Отделянето на една нова форма на суверенна власт от вече съществуващата е изключително трудно и като цяло ООН гледа неодобрително на подобни инициативи. За това има и по-прозаична причина. През 2014 г. бе проведен необвързващ референдум за независимост на Венето, на който 2.1 милиона души, или 89% от използвалите правото си на глас, гласуваха „за“. Жителите на административния регион – и в частност, тези на Венеция – бяха провокирани от факта, че плащат 20 милиарда долара повече под формата на данъци, отколкото получават обратно. Италия, обаче, със сигурност няма да се откаже от Венеция лесно.

Поради подобни причини, някои от по-амбициозните начинания целят създаването на съвсем нови градове. Това също не е лесна задача, тъй като необходима предпоставка е наемането на земя от някоя държава, а и в този случай  градът дори не би имал пълна автономия. Съществуват и варианти, обаче, при които това не е необходимо.

Горня Сига се намира на блатистата хърватско-сръбска граница и заема площ от 7 км². Макар и понастоящем под хърватски контрол, това малко парче земя на практика е неутрално, тъй като и Хърватия, и Сърбия твърдят, че принадлежи на другата държава. Поради необичайния статут на тази ничия земя, Вит Йедличка, 32-годишен либертарианец от Чехия, се опитва да създаде там Либерланд – място с размерите на град, където свободата, търговията и просперитетът са основни идеали.

Либерланд е необитаем, но има над 100,000 виртуални граждани, които твърдят, че биха се преместили там, ако Хърватия снеме блокадата си. Либерланд вече разполага с атрибути на град-държава – валута, конституция, президент и дори футболен отбор. Всичко е замислено да максимизира индивидуалните свободи.

Проблемът в този случай е, че хърватската полиция може да се намеси когато си пожелае – точно и това се случи, когато се опитах да отида на въпросното място. Поради тази причина, американският либертариански активист Патри Фридман наскоро ми сподели, че следващите новосъздадени градове изобщо няма да бъдат построени на земя. През 2008 г. Патри създаде института Сийстединг с помощта на половин милион долара, дарени му от Питър Тийл – милиардерът, съосновал PayPal – с идеята да построи островни градове като част от един нов социален експеримент. Ако гугълнете “Seastead”, ще видите фантастични проекти на огромни плаващи градове. За момента това е просто един блян. Дори скромната цел на института да достигне 150 „сийстедъри“ до 2015 г. не бе осъществена.

Пилотен проект на плаващ град във Френска Полинезия в лагуна до остров Таити

Въпреки това, през 2017 г. Патри и директорът по комуникации на института Джо Куирк подписаха меморандум с Френска Полинезия относно създаването на първата полуавтономна морска зона в плитки води, където да бъде построен първият прототип на град в морето. Патри ми каза, че изграждането ще започне скоро и в рамките на няколко години се очаква стотици хора да живеят в плаващ град недалеч от бреговете на Таити. На въпроса дали този сценарий е реалистичен, той отговори, че вече има списък с „хиляди“ чакащи, а и проектът има предостатъчно поддръжници – предимно технологични предприемачи – които го възприемат като инвестиционна възможност.

Малко вероятно е националните държави да рухнат скоро. Няма варвари пред портите. И Рим не е паднал за един ден. Но националните държави се развиват във време на индустриализация, централизиран и бюрократизиран тип управление и национална преданост. А съвременните технологии водят в обратната посока: те са разпръснати, децентрализирани и неконтролируеми. Ако политическото ни устройство е огледало на производствените методи и общоприетите вярвания на времето, то бъдещето изглежда тъмно за националните държави и значително по-светло за модерните, свързани и подвижни градове.

Превод със съкращения: Момчил Вачев / Memoria de futuro

Източник: Aeon