Защо отсега да мислим за бъдещето

Пустиня е сърце без идеал.
Пенчо Славейков

Нация без визия е като човек без мечтa. В очите няма светлина.

Балансираната национална визия е амбициозна колективна мечта. Има голяма вероятност тя да се сбъдне при благоприятни външни обстоятелствa и последователни усилия на цялото общество, постигайки поредица от общи цели.

Само личностите и нациите, способни своевременно да формулират и последователно да преследват високи благородни идеали и дългосрочни цели-мечти, успяват в развитието си много по-добре от останалите, които живеят без цел, мечта и посока в хаоса от случайни обстоятелства. Успешните начинания в живота и в бизнеса като правило стартират с визия, а реализираните визии са положени на здрави основи и гъвкави планове. Хората и държавите с високи амбиции и дългосрочна собствена визия имат несравними предимства априори. Тези, които сляпо следват чужди визии, обикновено остават в плен на скритите зад тях интереси.

Очевидно сегашната практика на шумни обещания с 3-4-годишен хоризонт, претенциозно наричани „политики” и имащи за цел спечелване на поредните избори при отсъствието на дългосрочни и обединяващи българското общество цели, е неефективен и пагубен модел на развитие. Непрестанното търсене на виновни за грешките и бедите в миналото не ни помага, а само прахосва енергията и отвлича фокуса на обществото от важните днес неща. Така, заровени в миналото и виждащи не по-далече от днешния ден, се лишаваме от бъдеще. Ние, хората, сме създадени не само да помним миналото и да живеем в настоящето, но и да мечтаем, да прогнозираме и да предизвикваме бъдещето. За да успяваме, в мисловния баланс минало-настояще-бъдеще трябва да натежават проекциите на бъдещето. А неговият градеж започва с избора на визия, с решението да се променим и с това, което активно и целенасочено правим или не правим днес, в настоящето.

Националната визия е основата и посоката, върху която формулираме краткосрочните и средносрочни политики и програми. Чрез тях ще реагираме гъвкаво на времевите и съдържателните разминавания между нашите желания и реалността. Не трябва да се заблуждаваме, че сме способни да прогнозираме точно бъдещето, особено по-далечното, но не трябва също да оставяме напълно съдбата си на случайността и на стихията на събитията. Ако сме избрали цел и посока, по-лесно и вярно ще правим избора си в лабиринта от алтернативни пътища. Поглеждайки далеч назад, ние ясно виждаме изминатия път и дори факторите, които са го формирали, но често си задаваме въпроса: а какво би станало, ако някога и някъде там, на поредния кръстопът бяхме направили друг избор? Поглеждайки обаче далеч напред, виждаме само началото на много алтернативи, които се губят в плътната мъгла на неизвестното. Не е възможно да сме сигурни кой е най-добрият път. Обикновено към една и съща цел водят много пътища и най-прекият като правило не е най-краткият. Можем с по-голяма вероятност за успех да изберем само посоката и желаното място. В развитието нищо не е предопределено окончателно. Много са силите, които съзнателно и несъзнателно го формират, и една от тях би трябвало да е нашата. Векторната сума на тези сили чертае ежедневно неповторимата линия на реалния живот, но и част от контурите на утрешния ден.

Предизвикателствата пред България са огромни: демографска криза и разединено общество; нихилизъм и провинциализъм; ниска степен на образованост, квалификация и култура на населението; неблагоприятна бизнес среда; неефективна отраслова и продуктова структура на икономиката; слаба предприемаческа активност; ограничени и все повече намаляващи инвестиции; нарастваща бедност; нездравословен начин на живот и лошо организирано здравеопазване; зависими и манипулиращи медии; организирана престъпност; проблемна правна система; многобройна и корумпирана бюрокрация; усложнена регионална обстановка; екзистенциална криза на Европейския Съюз и разтърсващо преформатиране на световния ред.

Пряко или косвено, силно влияние върху развитието на страната оказват глобалните процеси в началото на 21 век: бързо нарастващо население на развиващите се страни, бедност и безработица; ограничен достъп до образование и здравеопазване; несправедливо разпределение на богатството и ресурсите; опустошителни регионални войни и безкрайни, подклаждани конфликти, превърнали хаоса в начин на живот; стотици милиони икономически мигранти от Азия и Африка на вратите на Европа. Към всичко това се наслагват очевидно непродуктивните международни средства за регулиране и предотвратяване на кризи; остро геополитическо противопоставяне на глобалните и регионалните сили; нарастваща неадекватност на неолибералния капиталистически модел на развитие на икономиката и на представителната демокрация като форма на управление на обществата през 21 век.

Ние, българите, от векове обитаваме един от най-размирните региони, където цивилизационният код на нашия малък народ днес може да бъде необратимо променен – не за десетилетия, а за броени дни, без война, просто от мигрантско нашествие на отчаяни и манипулирани хора. От собствен горчив опит многократно се убеждаваме, че не трябва да се осланяме на „безвъзмездна” външна помощ и защита срещу послушание и васално поведение. Има ли съмнение у някого, че съдбата не харесва пасивните, слаби духом народи и че историята не съди победителите?

Прочетете цялата статия в нейния оригинал в оналайн платформата „Визия за България“ .