Българският кит

Зова смъртта. На този свят съм сит:
достойнствата – родено лицемерие,
нищожества, придаващи си вид,
и гавра със човешкото доверие,

и с чест удостоени подлеци,
и с девственост търгуваща нечестност,
и силата в ръцете на скопци,
и съвършенство в мрак и неизвестност,

и с вид на вещ, на сведущ глупостта,
и в глупост обвинена прямотата,
и творчеството с вързана уста,
и истината в служба на лъжата.

Отдавна бих напуснал тази кал,
но, друже мой, за тебе ми е жал.

Уилям Шекспир*

Трудно е да се пише в момент, когато Отливът е факт.

Отговорността пред бягащите въпроси е огромна. Тягата на мисълта е с посока навътре и е по-силна от инстинкта за твърда земя. Самата земя се превръща в подвижни пясъци, които повличат съзнанието надолу. Поредното разочарование от неосъщественото обръщане на посоката в Колелото надвива останалите чувства. А Меланхолията, тази мамеща с песента си сирена, усмихваща се от всяко ъгълче на подсъзнанието, излиза властно на осветената сцена, танцувайки вечния си, хипнотичен танц.

Така се чувстват мнозина българи след поредните парламентарни избори.

През това време дърветата са отрупани с цвят. Мартеници се усмихват в клоните им. Влюбените вървят под слънцето ръка за ръка. Толкова е красиво в първия ден на април! Животът се ражда неудържимо в пролетния копнеж. А София наистина е невероятна в този цъфнал, сияещ ден! Златните кубета на „Александър Невски“ блестят като небесни замъци, блестят заслепяващо!

Прекрасна, любима София. Прекрасна, скъпа на сърцето България.

Именно затова е адски нелепо. Големият всъпрос на пръв поглед изглежда без отговор. Или почти. Защото със сигурност отговор има. Но ние явно не сме го намерили, а сме поискали прибързано да продължим напред без него. Е, не става така… За пореден път е ясно, че не става. „Това е въпросът“, беше заключил героят на Шекспир. В българския си вариант въпросът гласи: Как е възможно отново и отново да оставяме прекрасната си страна в ръцете на най-некадърната, морално най-деградиралата част от нашето така и неслучило се общество?! И да изберем за пореден път същата смайващо некомпетентна и дори примитивна прослойка за свой представителен и управленски „елит“?!

Това наистина е смайващо.

Няма българин, който да не знае, да не вижда и да не разбира прекрасно, че с методична последователност поверяваме съдбата си, съдбата на своите деца и на цялата държава в ръцете на една шайка, съставена не просто от крадци на материални блага. А от крадци на животи. В напълно буквалния смисъл.

Журналистът, а днес началник на кабинета на президента Радев, Иво Христов, беше сравнил това безумие в поведението на населението ни с поведението на китовете-самоубийци. Тоест – това е мистерия, която няма реално обяснение. Дали е така?

Убедена съм, че преди да си отговорим на този въпрос, няма как да продължим и стъпка напред като народ, като общество и като държава. Подобно на една малка част от вас, и аз съм мислила много и дълго за този феномен. Наблюдавала съм внимателно импулсите в колективното движение. Чела съм книгите на великите умове. Взирала съм се в пластовете на колективното несъзнавано – и от дистанция, и като негов носител. Понякога съм се докосвала, а друг път съм се оказвала фронтално срещу отговорите на този значим, почти метафизичен въпрос. Но, рано или късно… отговорите се менят. Никой от тях не върши работа за дълго време, въпреки категоричното наличие на закономерност. Защото междувременно се случват нови неща. Идват нови обстоятелства. Процесът определено е сложен и никак не е прост. Отговорите също са сложни. Те са елементи от огромния пъзел, който всички заедно редим във време-пространството. И така създаваме своята История и своята Съдба.

Но да се върнем на китовете-самоубийци.

Безспорно, възпроизвеждането на криминалното политическо статукво в държавата ни е зашеметяващ парадокс. Електоратът в състояние на негласен консенсус продължава да дава отново и отново властта на тези, които десетилетия наред разрушаваха и продължават да разрушават остатъците от българската държава, подлагайки огромна част от населението на безпощаден геноцид и предизвиквайки небивала демографска катастрофа. Същото това население, сякаш безвъзвратно оглупяло, като в ступор поддържа своите екзекутори и не е в състояние да каже „Не! Стига вече!“ Не е в състояние да изрази елементарна съпротива. Как е възможно това?!

Искам да споделя с вас няколко свои отговори. Те нямат претенцията да бъдат меродавни. Но моите отговори са част от съзнателните процеси, протичащи в колективното тяло, следователно са важни. Те са продължение на мисълта на някой друг. В същото време моите отговори за някои от вас са отправна точка, която ще роди собствените ви отговори. Всичко това представлява колективният процес, който се плете като плитка от съзнаващите и съзнателните участници в пътя ни през историческото и цивилизационното време.

Считам, че с днешна дата една от най-съществените вътрешни причини за българското неслучване е страхът и отказът от приемането на реалността. А реалността е очевидна. Не, тя е очевАдна. И точно поради това – абсурдна и невъзможна за приемане. Реалността е звучният шамар по самочувствието ни като общество и нация. Защото е твърде срамна, твърде неудобна и унизителна за нас. Всички ние сме съучастници в тази реалност – в неспособността ни да се състоим като общество, легитимирайки почти три десетилетия кликите, съставени от мошеници и от слуги на чужди интереси, и бетонирайки ги здраво във властта. Отговорността е първо персонална, а след това е колективна. Но така или иначе касае всеки един от нас. Нима има нормален човек, който би отрекъл безпрецедентната разруха, която заедно допуснахме да се случи в България?! Икономика, образование, здравеопазване, жизнен стандарт, демография, отбрана и сигурност, национален суверенитет – целият фундамент на българската държавност е в руини. Извън София и няколко по-големи градове – в страната цари пълен погром.

Ако сте от десетте процента българи, които живеят горе-долу добре (хич и не мисля да включвам в това число единият процент от вас, който владее държавата) и поради това ще обявите моето твърдение за преувеличено, моля ви идете в което и да е българско село или градче и влезте в десет произволни къщи (без пустеещите и разрушените). И попитайте хората как успяват да живеят. Можете да се разходите и в някои квартали на столицата или в областните градове – ей така за разнообразие след поредния ви бал в Шератон или Кемпински (или както там са новите им имена), на който сте излъскали егото си. И тогава ми кажете отново, че преувеличавам.

Но да не изброявам това, което прекрасно знаем, а да обобщя – ние позволихме на самопровъзгласилия се „елит“ да яхне глупостта ни до невиждани висоти. Колкото по-нагли ставаха те, толкова повече ние изглупявахме. За да не признаем собствената си глупост, се превърнахме в абсолютни глупаци. За да неглижираме собствената си несъстоятелност, приехме захаросания официален наратив за някакви си ценности, в името на които сме длъжни да унищожим собствената си държава из основи, заедно с всички достижения от времето на соца. И понеже всички искахме публично да се отречем от идеологията на соца, взехме, че затрихме заедно с него и цялата си държава.

Тази истина не може да бъде преглътната от мнозина. Тя е толкова срамна и грозна, че ние като общество така и не се осмелихме да си я признаем. Възпроизвеждането на статуквото е част от собственото ни самозалъгване, че не е възможно всичко да е толкова сбъркано, до абсурдно. Не е ли по-поносимо да си зяпаме политкоректната „Панорама“ и пошлите сутрешни блокове в телевизора, с техния лъскав официален наратив, който ни ласкае и оневинява? Не е ли по-лесно да преглътнем розовото бонбонче, което за миг потиска горчивината от очевадния и безусловен провал на гръмко наречения „преход към демокрация“? Демокрация?! Вие сериозно ли?! Стигнахте дотам да бъдете превърнати в стадо добичета, които доброволно чакат на редичката, за да дадат покорно пръстовите си отпечатъци срещу подхвърленото им по милост „здраве“. Това го нямаше дори и в соца!

Истината е твърде срамна, за да бъде призната за истина. Тя ни унижава. Не признавайки я, ние се чувстваме успокоени (макар и измамно), самозаблуждаваме се на съзнателно ниво, че всичко е точно така, както трябва да бъде, щом го казват по телевизора. Ние не сме отговорни за живота, който ни се случва. Ние нямаме вина, или в най-лошия случай сме просто жертви. Така на практика сами възпроизвеждаме и подхранваме статуквото, легитимирайки разказа на мейнстрийма, защото гмуркането в истината е твърде болезнено начинание и изисква огромна вътрешна енергия, за да бъде назована груповата ни вина и да бъде произведена някаква съпротива. А всяка съпротива е жертване в различна степен на личното ни благополучие и сигурност или просто на личното ни оцеляване в името на  благополучието и оцеляването на общността.

Много малко от нас са готови на тази жертва. Това е съзнаващата и съзнателната част от колективния корпус, която се отнася отговорно към живота и оцеляването на общността. Или пък това са тези от нас, които са изгубили всичко и вече нямат нищо за жертване, като последният им шанс е изправяне срещу Системата.

За мен това е първият и най-важният отговор.

Този отговор съдържа в себе си и следващия. А именно – клиентелската пирамида, изградена от политическото статуквото на всички нива – от държавната и общинската администрация до последния портиер, оцеляващ с 200-300 лв месечно. Стотици хиляди служители, пазещи държавната си служба, заедно със своите семейства, плюс подсигурения корпоративен вот, гарантират в голяма степен възпроизвеждането на статуквото по принципа на зависимостта. Добавете стотиците хиляди напълно контролирани цигански гласове и няма нужда да се учудвате защо машината за избори работи и до днес напълно безпогрешно. Като се добави и фактът, че два милиона българи (или повече, кой ли знае техния брой?), фигуриращи в избирателните списъци, но живеещи в чужбина, нямат практическата възможност да гласуват, картинката на българската изборна реалност е въпрос на проста аритметика.

Пробив във функционирането на Системата беше президентският вот – поради своята мажоритарна същност (особено фрапантен беше контрастът в личните характеристики и достойнства на двамата кандидати, достигнали до балотажа на последните избори) и поради факта, че горните зависимости нямат толкова непосредствено отношение към избора на държавен глава. Но все пак – самият пробив на кандидат, стоящ извън официалното статукво, показа, че при наличието на силна обществена мотивация и мобилизация на вътрешните енергии в колективното тяло, промяната в представителството на властта е възможна.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

Но – надеждите за промяна на политическото статукво бяха попарени на 26 март. Както се казва, дори ще си имаме още повече от същото. ГЕРБ отново ще се бетонира във властта с новата си патерица – т.нар. патриоти. Така поради изброените по-горе причини българите си преизбраха същото статукво.

И тук иде ред на третия отговор. В България няма достатъчно изявена и надеждна алтернатива на Системата. Самите „патриоти“ са нейна функция и продължение, а традиционното им антисистемно говорене (между другото, лишено от ерудиция) в последната година видимо спихна. Жалко за хилядите им измамени фенове. Голяма част от тях са именно онези българи, които са изгубили всичко и заради това са твърде радикални в своите очаквания. В този свой радикализъм най-малкото, което те си представят, е лидерите им да бъдат крепители на омразното статукво.

БСП не успя да направи успешен коктейл с антисистемните си послания и системното си минало. Корнелия Нинова рискува отново, както на президентските избори, но този път не съумя да консолидира протестния вот извън левицата. За тази кауза не успяха да помогнат дори възприеманите като антисистемни играчи – представителите на гражданската квота проф. Иво Христов, Елена Йончева, Тома Томов. Въпреки настойчивия призив на Богомил Бонев (който може би не беше лишен от основания), че само БСП може да унищожи чудовището, което сама е създадала (ГЕРБ), изборите доказаха, че партия от политическото статукво не може да бъде припозната като алтернатива, защото тя е едно от олицетворенията на същото това статукво. Всъщност, на 26 март БСП достигна своя електорален максимум. Все пак, това беше успех за Нинова.

Дясното се разрои отново и претърпя пълно фиаско. Така или иначе, неговите апологети останаха твърде малко – изживяващите себе си като градска аристокрация, наследствени демократи или дисиденти от времето на комунизма – залепени като пощенски марки за близкото минало и все още неразбрали, че комунизмът си замина. Техният проблем, който никога няма да осъзнаят, се състои в това, че те припознават себе си като елит, но на принципа за своето превъзходство, а не на принципа за дълга си към общността. Няма лошо, че политическите аристократи останаха навън. Най-големите поразии в предишното правителство (а и за 27-те години) ги сътвориха именно те. Но дори и при това положение те ще продължат да обитават въздушните си кули и никога няма да разберат, че дедите на всички ни са носили цървули.

Аптекаря го оставям настрана. Тук има доста съмнителни неща. Времето много скоро ще покаже дали е новият Бареков и какво точно е.

Пробивът, който направи малката партия на Костадин Костадинов – „Възраждане“, е сигнал за сформирането на антисистемни ядра извън границите на политическия център. Доколко тези ядра биха сублимирали в нов обществен и политически център, ще покаже бъдещето. Но за това ще стане дума отново след малко.

Четвъртият отговор се намира извън пределите на нашата страна и е изцяло геополитически. За това се писа много в последните една-две години, включително и в Мемория. Светът влезе във фаза на планетарен катаклизъм, който се изявява в периодични имплозии и радикални промени на различни места по земното кълбо. Брекзит, победата на Доналд Тръмп в САЩ, засилването на патриотичното говорене в Европа, компрометирането на неолибералния и бюрократичен Европейски съюз, съпротивата срещу мигрантската политика на Берлин и Брюксел – тази поредица от процеси и събития е израз на пробив в системата на глобализма и в господството на наднационалната олигархия. Подводните енергии в световното блато се раздвижиха и освен мехурчета от гниенето (по проф. Иво Христов), бликнаха и извори с чиста вода. Разбира се, както се очакваше, съпротивата на световното статукво срещу новите процеси е огромна, дори истерична. Доналд Тръмп донякъде успя в определени начинания, в други случаи се оказа в изолация и притиснат като в омагьосан кръг. Могъщи световни сили влязоха в нова битка помежду си и започна нова партия шах на Голямата дъска. Способността на досегашния световен хегемон САЩ да предизвиква и да контролира събитията в планетарен мащаб се изчерпва и това неминуемо ражда нови геополитически силови центрове. Отношенията по оста САЩ – Великобритания – Китай – Русия – (и дори) Иран, преначертават нови зони и сфери на влияние. Турция също се опитва да бъде активен играч в новата фаза на световната Игра. Европейското статукво все още се прави, че не вижда какво се случва, но рано или късно ще бъде принудено да се коригира радикално, ако иска Европа да оцелее.

А Европа със сигурност ще поиска да оцелее. Рано или късно гласът на европейските народи ще бъде чут и ще става все по-настоятелен.

В последните един-два месеца балансът на силите в Европа и в света е във временно затишие. Но тази относителна статичност на външното движение е само в повърхностния пласт на събитията. Всъщност, основните геополитически играчи днес са в етап на стратегическо прегрупиране. И точно сега това се случва много тихо и много внимателно. Войната на невидимия фронт никога не е спирала и няма да спре. Временният отлив понякога е начин за събиране на сили и за стратегическо планиране. Така или иначе, светът се променя, а с него и ние, обитателите на малката България, която за някои от нас е все още родина, а за други сънародници, подобно на чуждите им ментори и началници – просто част от територията на Балканския полуостров със стратегическо значение.

В този смисъл е сигурно едно – нашето родно 27-годишно политическо статукво няма нито едно съществено действие в посока на запазване, а след това – и на възстановяване на държавния ни суверенитет, или в посока подобряване на живота на българите. Точно обратното. Сегашното политическо статукво работи в продължение на 27 години, при това със завидна методичност и последователност, в посока обслужване на интересите на великите сили, което е обратно пропорционално на интересите на българския народ и на българската държава. Като следствие от тези действия България е в най-срамното, бедно и подчинено положение сред всички страни в Европейския съюз и няма никакви изгледи това да се промени чрез внезапен морален катарзис или чрез просветление свише, което да осени нашата абсолютно продажна и некомпетентна политическа класа.

Тази истина е твърде грозна, за да бъде призната за истина. Тя касае изборите, които всички ние направихме в последните 27 години.

Ако има някаква утеха във всичко това, тя е, че това не се случва само у нас и не се случва от вчера. Просто се върнете на мотото в началото на този текст и ще се убедите за пореден път, че всичко се случва по този начин от векове насам. Същото е като по времето и като в родината на Шекспир – „…нищожества, придаващи си вид,/ и гавра със човешкото доверие,/ и с чест удостоени подлеци,/ и с девственост търгуваща нечестност,/ и силата в ръцете на скопци,/ и съвършенство в мрак и неизвестност…“

Това е.

Тук идва последният въпрос и последният отговор, до който съм стигнала аз относно българския кит-самоубиец и относно тези, които го наблюдават от брега и отказват да се самоубят с него.

Какво да се прави?

В синхрон със световните и европейските процеси, България има нужда от нов политически елит – необременен от криминалния „преход“ и неучаствал в разграбването, продаването и унищожаването на българската държава. България е раждала и все още ражда съзнаващи и съзнателни хора, които имат силата да понесат и да приемат истината като контрапункт на „пост-истината“. По естествен път в периферията на националното пространство се оформят нови ядра. Някои от тях са спонтанно-болезнен израз на отчаянието и изгубената надежда и не носят конструктивен заряд. Други от тях все още чакат с детинска наивност Русия на Путин да дойде и да ни освободи за трети път. Трети фиксирано са впили поглед във величавото минало, не откривайки опорни точки в настоящето. Четвърти проклинат ЕС и НАТО и зоват незабавно да ги напуснем, след което да се оправим като с магическа пръчка. Пети са потънали в измамните сенки на конспирациите, в които зрънцето истина е увито в люспите на лъжата.

В случая нямам предвид всички тях. Да, те са стотици хиляди уморени от настоящето българи, които са готови с патриотичен плам и жар да изкачат връх Шипка на 3 март или да облекат народните кукерски носии на фестивала „Сурва“ в Перник, но не са в състояние да излязат в същия състав на жълтите павета, за да поискат отнетите си права и свободи. Те се прекланят пред подвига на загиналите за свободата на България, но не знаят как да бъдат свободни. Те псуват и се карат във Фейсбук, но приемат безропотно да бъдат третирани като бели роби и връщат отново и отново властта в ръцете на статуквото, което се подиграва с тях, погубвайки не само техния живот, но и живота на децата им. Всички тези уморени от „прехода“ българи гледат тъпо в телевизора поредното шоково увеличение на природния газ, водата, тока, парното – но те нямат вътрешната сила да видят грозната истина, че с мълчаливото си съгласие са съучастници в разрухата на България и в провала на своя живот.

Говоря за другите българи. За съзнаващите какво всъщност се случи в България през последните 27 години. Част от тях се евакуираха навън, други останаха на поста си тук. Но и едните, и другите имат силата да погледнат напред и да повярват в по-доброто бъдеще на нашата родина. Те знаят, че съдбата ни зависи и от самите нас. Не от Русия, не от Америка, не от Европа. А преди всичко – от нас, хората на България.

Не, Русия и Америка не могат да ни освободят от самите нас. Не е разумно просто ей така да напускаме Европейския съюз, мерейки се с Кралството (!). Безумие е да си въобразяваме, че можем да се освободим лесно (и скоро) от контрола на НАТО. Още не е дошло времето. Спомнете си Югославия и Сирия и замълчете завинаги по тази тема. Това са приказки за деца и хобити, а не за разумни и зрели хора. В историята нищо не се връща както е било. Загубеното вече е загубено. Единственият път е напред. Със стратегическо мислене, с дългосрочна визия за бъдещето, с хитрост и дипломация, с твърдо и последователно отстояване на националния интерес. Този е нашият инструментариум. Когато врагът не може да бъде победен, той може да бъде надхитрен. Като Орбан. Твърде сме малки, твърде сме слаби за повече от това. Но то, повярвайте, никак, никак не е малко. И е напълно достатъчно.

Наскоро мой приятел ми написа: „Органичният растеж на мислещите и действащите е основният двигател на общото развитие. Ядрото, ако е узряло, само ще изплува на повърхността. Конспиративните ядра ни връщат обратно към същото, в което сме сега.“

Да, ядрото, ако е узряло, само ще изплува на повърхността. Убедена съм в това. Колективното сбъдване е органичен и общ процес. Всеки един от нас е участник в него. И най-вече съзнаващите и будните. Плитката се плете от тях, а другите ги следват с инстинкта си. Историята не се пише от масите, а от тези, които имат ума и силата да ги поведат. И да бъдат истински национален елит.

Този процес е започнал в българските недра. Изворите с чиста вода избликват и в българското блато. Имаме невероятни умове, имаме читави, можещи и знаещи личности. Имаме силата да преобърнем посоката в Колелото.

Как ли?

По два начина.

Първо, да не се уморяваме да просвещаваме и да поднасяме алтернативния поглед към случващото се у нас и по света. Това е и мисията на Мемория – колкото можем, го правим. Понякога често, понякога по-рядко – според силите и възможностите ни и според вашата подкрепа. Не повече от здравословното взаимодействие помежду ни, защото другият път води до изтощение и изгубване на ясния поглед.

Второ, необходими са реални действия за консолидиране на мислещите и можещите хора на България, имащи визионерски заряд и способни на действие – твърдо, уверено и без меланхолия.

Но за това ще стане дума скоро, не в този текст.

Засега – ако сте в София, разходете се в първия слънчев ден и погледнете как блестят кубетата на „Александър Невски“ – блестят като небесни замъци, блестят заслепяващо! Ако не сте в София, погледнете най-старата или най-красивата сграда във вашия град или село. Вижте времето в нея, вижте копнежа и любовта, които ръцете на майсторите са оставили в нея за вас.

А после останете под първото цъфнало дърво и вдишайте аромата му. Вижте мартеничките, които ви се усмихват в клоните му – надеждите на някой като вас, който е минал под това дърво. Ето под това дърво застанах аз в прекрасния първи ден на април :)

Почувствайте пролетта. Почувствайте живота.

И си простете. Сами си простете за всичко, което изгубихме заедно. Ако има Бог и богове, и те ще ви простят – но само след вас.

А после с чистата памет за Mиналото погледнете смело напред в Бъдещето! За да си сбъднем и ние онази победа, чиста като сълза.**