Източна Европа и рискът от нова световна война

Европа може да се превърне в бойното поле на една нова глобална война, зараждаща се на изток. Напрежението около бежанската криза не затихва, а икономическият спад отваря стари рани. Дълбоко разделен по отношение на бежанския въпрос, ЕС не успя да се превърне в обединителна сила, а вместо това захранва своя собствен упадък. Наскоро, след пет дни масови протести, румънското правителство, встъпило в длъжност едва преди месец, отстъпи и оттегли своя декрет, декриминализиращ някои корупционни престъпления. Като типични политици, управляващите гледаха да си напълнят джобовете. Месец по-късно хората се надигнаха и заявиха, че вече не могат да имат доверие на това правителство.

На източната граница на ЕС, едва на няколкостотин километра от Берлин и Виена, нараства опасността светът да попадне в нов глобален конфликт. Основната причина произлиза от некомпетентността на политиците както в ЕС, така и на изток. ЕС е загрижен повече да накаже Великобритания и да задържи надплатените си политически позиции, отколкото да адресира истинските проблеми пред Европа, докато привидно регионалните диспути на изток биват пренебрегвани.

Проблемът с НАТО е, че повечето негови страни-членки не вложиха толкова средства, колкото първоначално бяха заявили, и огромна част от разходите на организацията бяха поети от САЩ. През 2016 г. лидерите на НАТО решиха за пръв път да разположат военни части в Прибалтийските републики и Източна Полша, както и да увеличат своите въздушни и морски патрули, за да уверят новите си съюзници (навремето част от Съветския съюз), че ще ги защитят след анексирането на Крим от страна на Русия. Това единствено увеличи конфронтациите с Русия, но самите източноевропейски страни не са обединени. Хаосът в ЕС и действията на НАТО са основните фактори, вещаещи война. Това повдига и друг съществен въпрос: докъде точно стига властта НАТО и тази на Русия? Къде точно е границата на тяхното влияние?

Министърът на отбраната на САЩ Джеймс Матис заяви преди дни в Брюксел, че с Русия трябва да се преговаря от позицията на силата.

Отговорът на този въпрос не може да бъде намерен сред целия този хаос. След разпада на Съветския съюз бе сключена договорка, според която Беларус, Украйна и Грузия образуват буферна зона около Русия, а НАТО не разпростира активно своето влияние върху териториите между Полша, Чехия и Словакия, Унгария, Румъния и България. През 90-те години последваха споразумения между ЕС и Москва, както и няколко договора, включващи САЩ. След това Русия стана част от Групата на седемте, която се превърна в Г8. Администрацията на Обама направи всичко по силите си да отмени тези процеси.

Анексирането на Крим през 2014 г. е възприемано като начало на кризата, а Русия е описвана като агресор. Но Крим е бил руска територия до 1954 г., когато е прехвърлен на Украйна от Хрушчов. Ами ако Испания си поиска обратно Пуерто Рико? Той не е част от САЩ.

Преобладаващият език в Крим все още е руски. Украйна трябваше да бъде федерализирана въз основа на езика и вместо да се финансират военни части, хората да могат да си купят имот в която част искат. Вместо това обаче, е налице една студена война единствено за територия, а хората нямат право на глас. Политиците сякаш играят настолната игра РИСК, само че наистина. Винаги е било въпрос на територия – все едно още живеем в мечтите на Наполеон, Хитлер, Чингис хан или Александър Велики. Някои от хората, които живеят в тези земи, са забравили игрите на политиците. Всички войни са започнати от политици, министри или царе.

Политиците си разделят света от много време насам. За тях хората нямат никакво значение. Имено политиците създадоха хаоса в Близкия Изток. Именно срещу това е Тръмп – изкуственото „изграждане“ на нови нации. Някои от „прогресивните“ протестиращи днес щяха да бъдат на фронта, ако президент бе станала Хилъри – тя щеше да продължи същата игра. Колко животи са били отнети, понеже политиците са били загрижени за териториите, а не за хората, които ги обитават?

От 2004 г. насам НАТО се стреми да разшири своята сфера на влияние отвъд границите на мира и предизвиква Русия, за да поиграе със своите играчки. Този тип събития започнаха в Грузия. Тогава президент там бе Михаил Саакашвили. Той насърчаваше активна прозападна политика и бе посрещнат като партньор и приятел от Запада. Първоначално изглеждаше, че става въпрос за демокрация – нещо, което самият ЕС отхвърли в своите нови структури, където решенията се взимат от неизбрани служители – както и икономическо съдействие с ЕС и САЩ. Не отне много време да се създаде впечатлението в Грузия, че НАТО също така би подкрепила държавата в сблъсък с Русия. Тогава през 2008 г. конфликтът ескалира. Русия нахлу в Грузия и окупира областите Абхазия и Осетия.

НАТО не се притече на помощ на Грузия. Не бяха наложени санкции на Русия за окупирането на Грузия, както стана след окупацията на Крим. Защо? Каква беше съществената разлика, при положение че Грузия даже беше увещавана от Запада, а Крим – не? Нима не става въпрос за това, че в Крим е разположена стратегическата военноморска база на Русия? Изглежда, че политиците, играещи настолната игра, просто се опитваха да приключат с руския флот в Черно море. Санкциите срещу Русия нямаха за цел да защитят Украйна, а именно да лишат Русия от достъп до Черно море.

Икономическото съдействие със Запада бе прието в Москва при управлението на Рейгън. Студената война приключи. Роналд Рейгън работи усилено за рухването на Берлинската стена. Защо администрацията на Обама се постара толкова усърдно да върне Студената война?

НАТО очевидно разбуди надежди в Източна Европа, както стори и в Грузия. От „Оранжевата революция“ през 2004 г. насам Украйна е възприемана като оръжие, с което да бъде провокирана Русия. Президентът Виктор Янукович бе с проруска нагласа, тъй като идва от изток и говори руски. Той дори не говори правилен украински. Но той и синовете му се опитваха да управляват Украйна като руски олигарси. Бизнесът трябваше да плаща пари за защита, само за да оцелее. Украинската революция беше „истинска“. Но политиците на Запада се намесиха, за да се опитат да поемат контрол над новото правителство, докато автентинчният бунт бе срещу корупцията – както днес в Румъния.

През ноември 2013 г. Янукович „замрази“ преговорите с ЕС. В отговор хората започнаха да се надигат. Полицията бе безжалостна и защитаваше не хората, а държавата. Революцията започна и от юни 2014 г. Украйна пое прозападен курс, надявайки се на споразумения с ЕС и НАТО. В действителност за пореден път НАТО създаде впечатлението в Украйна, че безгласно ще я защитава, но тя все още не е официален член на организацията.

ЕС вече не е икономическа общност, а политически съюз, тясно свързан с НАТО. Мнозина пренебрегват Лисабонския договор (първоначално известен като Реформаторски договор) – едно международно споразумение, което внесе поправки в два предишни договора и по този начин положи федеративните конституционални основи на ЕС, без това въобще да бъде гласувано. Лисабонският договор бе подписан от страните-членки на 13 декември 2007 г. и влезе в сила на 1 декември 2009 г. Договорът решително промени самия фундамент на ЕС след 2009 г. Този факт често е пренебрегван в ЕС, защото едва малцина са чели текста на Лисабонския договор. След него връзките в ЕС станаха много по-тесни, а днес съюзът е свързан с НАТО – това е и причината, поради която Тръмп и Льо Пен искат страните им да напуснат организацията. В допълнение на Украйна бяха дадени намеци по отношение на военен съюз. Нещо като „меко“ членство в НАТО, но не съвсем.

Няма начин САЩ да се лишат от своята тихоокеанска военна база в Окинава, Япония. Въпреки това налагаме санкции на Русия за анексирането на бивша нейна територия (преди създаването на Украйна), където е разположен нейният черноморски флот. Санкциите за Крим са много лицемерни. От гледна точка на Русия алтернативата е нейният черноморски флот да бъде разположен в страна-членка на НАТО. Това би създало една напълно неприемлива ситуация и анексирането на Крим бе логично и очаквано действие, което САЩ също биха предприели, ако ролите бяха разменени.

Източните региони на Украйна остават повод за стратегическо безпокойство. МВФ прояви готовност и даде заеми на Украйна, със скритата цел тя да се конфронтира с Русия. Това показва, че МВФ осъществява военна политика – не икономическа. Фактът, че Източна Украйна е съставена от предимно рускоговорящо население, дава на Москва оправдание да защити своите етнически граждани. Ето защо Украйна просто трябваше да бъде федерализирана на етнически принцип, а Русия да не бъде провокирана заради военни амбиции, какъвто бе случаят с Виетнам и Китай.

Украйна предполага, че НАТО ще се намеси. Това все още не се е случило, но опасността Русия да бъде принудена да нахлуе остава, особено ако ЕС започне да се разпада. Границата между Русия и Беларус също има потенциала да се превърне в една взривоопасна зона. Беларус вече също е в конфликт с Москва. Както в случая с Украйна, Минск и Москва спорят и за цените на газа, петролните резерви и слабостите в международната търговия. В допълнение Москва наложи граничен контрол, при положение че от 20 години съществува споразумение за отворени граници между двете страни. Беларус отмени визите за гражданите на 79 държави, включително всички страни-членки на ЕС и САЩ. В Москва тази стъпка е възприемана като сближаване на Беларус със Запада. В действителност Беларус ухажва Запада, като действа активно и на двата фронта.

Изглежда Беларус също се раздвоява. Свидетели сме на раздробяването на държави и правителства – всичко това заради провалящите се икономически системи. Наблюдаваме как Прибалтийските републики се противопоставят на Русия. Естония, Латвия и Литва са пълноправни страни-членки на ЕС и НАТО. Та къде точно спира влиянието на НАТО и започва това на Русия? Това се превръща в една много опасна и сива зона.

Новият държавен секретар на САЩ Рекс Тилерсън може да бъде полезен и избирането му беше мъдър ход. В момента център на вниманието е НАТО. Военният съюз е доминиран от Вашингтон, но това в действителност противоречи на Лисабонския договор. Доналд Тръмп постави под въпрос НАТО като цяло, но пресата не обяснява напълно какво произхожда от това. Нима САЩ плащат военните разходи на ЕС, а Лисабонският договор превръща НАТО в отбранителни национални сили на държавите от ЕС?

Тилерсън се изрази много добре: „Русия е опасна, но предсказуема.“ Тилерсън наистина познава Русия добре; значително по-добре от всеки друг политик, предхождащ го на поста. Той може в действителност да установи диалог с Русия за постигането на световен мир. Машинациите на администрацията на Обама прекратиха този диалог и възстановиха Студената война, когато бяха необходими повече от 30 години за затопляне на отношенията. Демократите са твърде заети с това да се опитват да спрат Тръмп и да насърчават протести, които отвличат вниманието на пресата и на американския народ от съвсем действителната опасност от война, създадена от администрацията на Обама.

Превод: Момчил Вачев / Memoria de futuro

Източник: Armstrong Economics