Мътните води на румънската политика

Букурещ

Проведените на 11 декември 2016 г. парламентарни избори в Румъния завършиха с убедителна победа за централно-лявата Социалдемократическа партия (ПСД), която успя да спечели почти 50% от местата в новия парламент. Заедно със своя по-малък партньор, Алианса на либералите и демократите (АЛДЕ), социалдемократите успяха да си осигурят необходимото мнозинство, за да назначат свой министър-председател.

Главната дясноцентристка партия, Националната либерална партия (НЛП), остана на второ място с далечните 20%, а третото място бе заето от Съюза за спасение на Румъния (ССР) – новосформирана партия с корени в НПО-та, която успя да събере 9% от гласовете на избирателите. Новият парламент включва и други малки партии, като Демократичния съюз на унгарците в Румъния (ДСУР) и „Народно движение“ – партията на бившия президент Траян Бъсеску.

Социалдемократите проведоха успешно една сдържана кампания и преодоляха предишни бариери, като спечелиха не само в своите традиционни области с провинциални и лишени от права общности, но и сред по-широкото общество, в това число градския вот и вота на хората с висше образование.

Резултатите означаваха тежка загуба за бившия министър-председател Дачиан Чолош – подкрепен от Брюксел бюрократ – както и за президента Клаус Йоханис, който подкрепя дясноцентристките партии. Забъркването на Клаус Йоханис в предизборната кампания бе сигнал за реактивирането на президента като „политически играч“ в румънската партийна политика – практика, развита до съвършенство от бившия президент Бъсеску.

Според Конституцията Румъния е полупрезидентска република, със значителни правомощия, възложени на президентския кабинет, основно в сферата на националната сигурност. Президентът има действителен контрол над разузнавателните служби, както и над съдебната власт чрез назначаването на прокурори и съдии. С течение на времето властовата дихотомия между президента и правителството се доказа като сигурна рецепта за политически вълнения, когато държавниците произлизат от различни политически среди.

Протестите в Румъния, Букурещ, февруари 2017

Разбира се, едва няколко седмици по-късно страната е разтресена от масови улични протести срещу обявеното намерение на правителството да реформира съдебната система. Докато правителството уверява в своите намерения да предостави човешки условия в претъпканата система на затворите, обществеността подозира, че предложеното масово помилване всъщност цели да освободи корумпирани политици. Масовите протести са публично подкрепени от президента.

Междувременно откровенията на Себастиан Гица, млад румънски олигарх и бивш член на парламентарната разузнавателна комисия, където отговаря за гражданския надзор на държавните разузнавателни служби, разкриват система от тайни споразумения между разузнавателните служби и антикорупционните прокурори, която функционира като политическа полиция, за да контролира или дискредитира румънската политическа сцена по своя воля. Сипвайки още сол в раната, Гица – самият той творение на разузнавателната общност – изчезна от публичното пространство, след като посети прощална вечеря със самите членове на въпросната парламентарна комисия.

Способността да се контролират или реформират разузнавателните служби и прокурорския офис за борба с корупцията е областта, в която се провежда една политическа битка до смърт.

Към февруари 2017 г. политическата сцена е разделена на две:

Първият лагер включва президента, настоящите ръководители на разузнавателната върхушка и екипът от прокурори. Този лагер доказано умее да организира групи на влияние и масови демонстрации из цялата страна, позовавайки се на антикорупционна реторика. От геополитическа гледна точка лагерът може да бъде разглеждан като политическия наследник на системата, създадена от бившия президент Траян Бъсеску, и като такъв, той се ползва с подкрепата на американските и европейските неоконсервативни кръгове.

Вторият лагер включва парламента, правителството и вероятно известна част от самата разузнавателна общност. Въпреки че те също са проалантисти, социалдемократите винаги са били третирани като резервен вариант от западните лидери. Неспособни да се докажат като по-раболепни от своите съперници пред неоконсервативната международна върхушка, социалдемократите наскоро опитаха да преместят позициите си по-близо до администрацията на Тръмп.

Румънският парламент

Докато двата съпернически лагера се насочват към конфронтация, за да опазят самото си съществуване (не само в политически план), нека хвърлим бегъл поглед върху скорошната история, която доведе до днешната ситуация.

След колапса на режима на Чаушеску през декември 1989 г., посткомунистическата политическа сцена на Румъния е доминирана от Социалдемократическата партия (ПСД) – наследникът на политическите и ръководни комунистически елити. Цялата скорошна политическа история на страната може да бъде разглеждана като борба между социалдемократите и различни коалиции и сили, които се борят да им се противопоставят. Първоначално тези опозиционни сили се концентрират около „исторически партии“, които имат традиционно антикомунистически позиции. След 2004 г. опозицията срещу социалдемократическата партийна машина е водена от президент Траян Бъсеску.

Социалдемократите печелят всички избори между 1990 г. и 2004 г., с малка пауза през 1996 г., когато историческите партии се организират около застарели лидери с минало на политически затворници, успяват да спечелят президентските избори и сформират слаби дясноцентристки коалиционни правителства.

Имайки недостатъчно средства и политическа експертиза, в лицето на тежки икономически проблеми и постоянно подкопаване от страна на държавната разузнавателна общност, дясноцентристката коалиция се разпада през 2000 г. Социалдемократите се връщат на власт след политическа конфронтация между техния лидер Йон Илиеску (на снимката) и Корнелиу Вадим Тудор, национал-комунист в румънски стил, тясно свързан с режима на Чаушеску.

Макар и управлявали кратко, слабите дясноцентристки правителства от периода между 1996 г. и 2000 г. променят политическия пейзаж в страната в две важни направления: вътрешно (чрез започването на приватизацията на държавната индустрия) и външно (поставяйки членството в НАТО и ЕС като национални цели). Тази външна политика е продължена от влизащия в длъжност за периода 2000-2004 г. елит на ПСД (президент Йон Илиеску, министър-председател Адриан Нъстасе), който се опитва да се приспособи към новите международни реалности и същевременно да договаря лични облаги за вътрешните кръгове на властта.

Смяната във външната политика означава изоставяне на румънската независимост (представена като живот в несигурна сива зона) в името на ясно определени цели:

Интеграция в Европейския съюз (описван като гарант за икономически просперитет); присъединяване към НАТО (описвана като гарант за държавната сигурност в лицето на опасности като вътрешен конфликт от югославски характер и потенциална агресия от външни сили).

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

В икономически аспект от края на 90-те години на миналия век страната е пометена от вълна на приватизация, произвеждаща своите първи олигарси, много от които свързани с елитите от комунистическо време – единствените със значителни парични резерви и лесен достъп до кредити, предоставени от държавните банки. Приватизационният процес е представен на обществеността както като необходимост – изискване на международни кредитори като МВФ и Световната банка – така и като нещо желано, тъй като се предполага, че приватизацията подобрява ефективността.

Приватизацията е последвана от затварянето на важни индустриални съоръжения – въглищни мини, химическа индустрия, машинна индустрия и т.н., което довежда до масови съкращения и огромна безработица. Неспособни да управляват своите нови придобивки, новите собственици или продават индустриалните компании на мултинационални играчи, или превръщат в скрап цели фабрики и използват земята за строеж на недвижими имоти. В края на първото и началото на второто десетилетие на 21 век режимът на Бъсеску съди за корупция някои от тези ранни олигарси, особено политически активните, които му се противопоставят.

Протестите в румънското село Пунгещи в края на юли 2014 срещу добива на шистов газ от американския енергиен гигант Шеврон. Жандармеристи заграждат малко село, брутално пребиват част от жителите му, като им забраняват да излизат от домовете си. Спрени са дори училищните автобуси. Селото е напълно блокирано от жандармерията, хората са под домашен арест.

Въпреки че отначало не е очевидно за обществеността, истинските печеливши от приватизационните схеми са основно мултинационалните компании, които успяват да купят най-ценните и стратегически румънски активи на ликвидационни цени. Това се случва с държавни монополи като: нефта и газта, енергийното разпределение, комуникациите, местните комунални услуги, както и основни индустрии като стоманената, алуминиевата, производството на автомобили и т.н.

В началото на новия век мултинационалните промишлени компании също така започват да инвестират в изграждането на нови предприятия, първоначално в автомобилната индустрия. Явлението започва в западните региони на Банат и Трансилвания и днес преобладава най-вече в големите градове.

След завръщането на социалдемократите на власт през 2000 г., тяхното господство в румънския политически живот изглежда осигурено завинаги. Те имат най-опитните политически лидери, йерархична партийна организация из териториите на цялата страна, огромни финансови средства, както и нарастващо медийно господство в резултат от насочването на държавни пари към различни медии. Приемствеността между президент Йон Илиеску и министър-председател (и политически наследник) Адриан Нъстасе изглежда сигурна.

Бившият министър на транспорта и кмет на Букурещ Траян Бъсеску, обаче, изненадващо успява да спечели президентския пост (2004 г.) с минимална разлика на балотажа. Както винаги, използваната стратегия за съревнование със социалистите е обединяването на всички други политически сили (партии и НПО-та) в голяма коалиция. Обединяващият дискурс е борбата с „корупцията“ и „еднопартийната“ система.

Траян Бъсеску е възприеман от румънските избиратели (и вероятно от институциите) като единствената политическа фигура, способна да се бори със социалистическата партийна машина. Това предположение се оказва вярно. Отвличането на румънски журналисти в Ирак през март 2005 г. (събитие, което в последствие бива изобличено като нагласено, поне в началната си фаза) предоставя възможност за първи стъпки към реализирането на един личностен режим, „президентът-играч“ по думите на самия Бъсеску. Ръководителите на разузнавателните служби са заменени с наскоро повишени офицери, верни на своя благодетел – новият президент, заемащ поста си от едва четири месеца.

Макар че не разполага с политическа партия, която е способна да се бори със социалистите, със своята авторитарна стратегия Бъсеску се уповава на контрол над държавата чрез комбинация от съдебни и разузнавателни фактори. Нови антикорупционни прокурори, назначени от президента, започват съдебни процедури срещу враговете на Бъсеску, в това число политически съперници и медийни магнати. За пръв път в съвременната румънска история основни политически фигури и олигарси биват осъдени на затвор – факт, който осигурява на президента както стабилна популярност, така и трайна омраза от неговите политически съперници.

Използвайки съдебно-разузнавателното оръжие и общувайки директно с избирателите, Бъсеску успява ефективно да прочисти политическата система от всичките си основни противници, които или се оказват в затвора, или се оттеглят от политическия живот, или се представят като неактуални. Президентът дори успява да издържи на две парламентарни решения да бъде свален от власт – през 2007 г. и 2014 г.

Очевидната корумпираност на собствения му антураж, както и постоянната злоупотреба с власт, съчетана с последиците от световната финансова криза, която довежда до принудителни драстични орязвания на заплатите в публичната администрация, подкопават авторитета на Бъсеску. В последните му години на поста неговата популярност пада под 20%. Въпреки това, той успява да се задържи на власт до края на втория си мандат през декември 2014 г., разчитайки на властови институции, прокурорски екипи и чуждестранна помощ.

Външнополитическата стратегия на Бъсеску е да се обвърже колкото е възможно повече с властовите кръгове във Вашингтон, особено неоконсервативните. Агресивната антируска реторика, адресирана и към вътрешни, и към външни аудитории, е последвана от приветстването на американски противоракетни установки, с които Бъсеску си служи, за да затвърди своя статут на най-лоялен васал.

Последиците от машинациите на Бъсеску са смесени: той успява да издържи повторни опити за свалянето му от власт и прочиства румънския политически елит, но същевременно с това – с изключение на президенстския офис – центровете за вземане на държавни решения стават все по-неясни и прикрити. Новият президент Клаус Йоханис наследява една система, в която тайните служби и прокурорите имат пълна власт, а политиците се страхуват от тях заради способността им да унищожат всеки, когото счетат за нежелан.

2014 г., последната година от президентството на Бъсеску, оставя румънската политическа сцена в суматоха. Размишлявайки върху бъдеще без ръководството на президента, окултната властова структура започва да се обръща срещу бившата клика на Бъсеску, включително семейството му, като същевременно продължава да оказва постоянен натиск върху всеки потенциален политически лидер.

Използвайки същите антисоциалистически и антикорупционни слогани, партийна коалиция, подпомогната от усиления активизъм на различни НПО-та, успява да предостави победата на президентските избори на един малко вероятен кандидат: Клаус Йоханис, лидер на германското малцинство.

На следващата година улични манифестации а-ла Майдан свалят социалистическото правителство на министър-председател Виктор Понта (гравитиращ около Вишеградската четворка, бел.ред.) след лошо справяне с пожар в нощен клуб, в който загиват 64 души. Въпреки това, както бе представено в началото на статията, скорошните парламентарни избори донесоха убедителна победа на издръжливите социалисти.

Протестите в Букурещ след пожара в клуб „Колектив“ на 31 октомври 2015

Настоящата стратегия на левите изглежда е концентрирана върху разрушаването на разузнавателно-прокурорския микс, който успя да унищожи румънската политическа върхушка през последните десет години.

Същевременно социалдемократите са изправени пред две основни препятствия, които възпират затвърдяването на тяхната власт. Първото препятствие (от вътрешен характер) е тяхната неспособност да се разграничат от дългогодишните обвинения в корупция, особено в очите на по-младия градски електорат. Второто препятствие (външно) е невъзможността да се предложат по-евтино в чужбина от своите десни съперници. От икономическа гледна точка това може да се разглежда като въпрос на цена: въпреки че са постоянно ухажвани от социалистическите лидери, външните управници винаги са предпочитали техни алтернативи. Елити, които дължат позициите си единствено на външни фактори, се считат за по-евтини и по-надеждни, отколкото една партия със стабилна вътрешна структура и десетки хиляди членове с очаквания за изпълняване.

Изградената през последните десет години от президент Бъсеску система се клати, а вътрешните конфликти както в разузнаването, така и в съдебните клонове, произвеждат унищожителни откровения. Същевременно с това слоганът „борба с корупцията“ доказва, че все още е в състояние да мобилизира големи маси, които да бъдат насочени към политически противници.

Въпреки че в момента президент Клаус Йоханис се опитва да си изгради имидж на един силов играч, който се бори с корумпираните политици, реалността е, че след чистките на Бъсеску (и неговия собствен упадък) вече няма останали големи политически личности. На фона на отслабените чуждестранни покровители в контекста на скорошните американски избори и променящата се обстановка в ЕС, румънският политически живот най-вероятно ще претърпи една спираловидна нестабилност поне през следващите месеци.

Междувременно основните проблеми на страната, като задаващият се демографски кошмар или зависимостта от чужди корпорации, напълно липсват в обществения дискурс. Румъния загуби поне четвърт от населението си в резултат от масовата емиграция и ниските нива на раждаемост. Една институционална криза в ЕС или голяма промяна в политиката на мултинационалните корпорации, които решат да преместят производството си на други места по света, може да хвърли Румъния в криза, каквато не е наблюдавана от края на Втората световна война.

Румънското общество като цяло посреща модерността с неохота. Въпреки че това често се представя като знак за назадничавост от агентиТЕ на западна пропаганда, то може да послужи като доказателство за устойчивостта на румънския народ. Християнската вяра, Православната църква, традиционното семейство и активният обществен живот, включващ силни връзки между роднини, съседи и приятели, все още са стълбовете на това общество, което се мъчи да разбере и да намери общ език с реалностите на либерализма. Една нова реалност може и трябва да бъде изградена именно върху тези стълбове.

Превод: Момчил Вачев / Memoria de futuro

Източник: Katehon