Политкоректност и нови реалности в Западния свят

desembarco_de_colon_de_dioscoro_puebla

 

Западното общество и ценностите, въплътени в него, колкото и да са противоречиви днес, са еманация на вековното развитие на европейските народи. В културен и икономически план западната цивилизация, в ролята й на метрополия, беше „локомотивът“, който тегли по-слабо развитите държави от останалия свят. Като овладяването на Новия свят преди няколко века. На същото сме свидетели и днес, в неоколониалната епоха, в която транснационалните корпорации изземват суверенитет и поробват по-слабите в икономическо отношение страни в Африка и Латинска Америка.

Да кажем, че е постигнат компромис между корпорациите и местните жители, пък макар и „вашингтонски”. Процесът на еманципация на западното общество, на неговото консолидиране и стремежът му към културна експанзия, са съчетани с неподправено месианство и патернализъм спрямо „варварските” народи. Великите географски открития, завладяването на обширни земи, ресурси, пазари, културно-религиозното вмешателство в живота на автохтонното население в новооткритите територии –  всичко това опиянява завоевателите, кара ги да вярват, че техният бог и култура са общовалидни и универсални. Колониализмът и империализмът, чието начало е поставено от Великите географски открития, са поне официално прекратени от Втората световна война, от последвалия процес на деколониализация на бившите колонии. Държави се появяват на картата, народи получават независимост, но предстои да започне търговско-икономическата експанзия на САЩ в качеството им на световен хегемон и трубадур на западната социално-икономическа, търговска и политическа система.

Съотношението център-периферия на Запада за около два века е в полза на Стария континент, за сметка на САЩ, които през това време прохождат на международната политическа сцена, макар и под възпиращия ефект на заеманата от тях „блестяща изолация”. По това време Европа е в своя културен, дипломатически, политически и колониален апогей. Европейските държави не следват, те създават правилата и определят хода на международните отношения. Християнската религия, културата и социалното устройство на европейските държави обещават благоденствието и разпространяването на западните ценности навсякъде, докъдето стига пергела по атласи и глобуси.

belle-epoque-kartina-rouen-1

„Един петък в Салона на френските художници“, художник Жул-Александър Грюн (1868-1938)

 

Но макар и да претендират за универсалност, западните ценности не могат да покълнат навсякъде. Зараждащият се след края на Френско-пруската война „Бел епок” в Западна Европа, характеризиращ се като период на ускорен технически прогрес, икономически растеж, мир в политическите отношения, разцвет на културата и изкуството в много европейски страни, преди всичко Франция и Великобритания, приключва точно преди да избухне Първата световна война. Този чудовищен за времето си конфликт почти унищожава и физически, и културно Европа, разпространява се извън Стария континент и се превръща в първия глобален военен конфликт. Когато един губи, друг печели.

Екзистенциалната за европейските сили борба за надмощие, пречупването на международните отношения през призмата на баланса на силите и преследването на свещения „raison d’etat” (националният интерес – бел.ред.) в крайна смета довеждат до повсеместен и тежък икономически, дипломатически и политически упадък на Стария континент. Това е повратната точка, след която няма връщане назад. Европа вече не създава, а следва тенденциите в международната политика. Неусетно щафетата преминава в САЩ, които се включват във войната и излизат от своята „блестяща изолация”. Европа удържа „пирова победа”, политическият център на Западния свят се е пренесъл отвъд Атлантическия океан, в считаните за далеч по-примитивни в културно отношение Съединени щати.

Последните, от позицията на нараснала военна и икономическа сила, както и дипломатическо влияние, се нареждат в редиците на Великите сили след края на войната. Европа, люлката на западната цивилизация, оплетена от постулатите на „real politik”, в крайна сметка загубва инициативата на полето на геополитиката и е в позицията на догонващ Щатите младши съюзник. Последното се превръща в неотменима реалност, когато Втората световна война приключва и променя лицето на Европа, която се превръща в пепелище, разделено на сфери на влияние между двете единствени свръхсили – САЩ и СССР.

qqcon8l

Дрезден след бомбардировките, осъществени от Кралските военновъздушни сили на Великобритания и ВВС на САЩ на 13-15 февруари 1945 г.

 

В тази кървава вакханалия в крайна сметка биват погребани амбициите на Стария континент за център на международната политика. Играеща ролята на сътрудник на САЩ в разразилата се идеологическа и геополитическа конфронтация по време на Студената война и превърнала се в тяхна сфера на влияние, Западна Европа загубва инициативата и устрема, който е набрала във вековете на културна и политическа експанзия. Превърнали се в един от полюсите на крайно поляризирания и разкъсан от идеологическа конфронтация свят, САЩ започват да гледат на страните от Западна Европа, Япония и като цяло на страните от западното полукълбо като територия, в която да наложат и утвърдят своята социално-икономическа и културна представа за света.

В частност, страните от Западна Европа, подпомогнати финансово и икономически от плана „Маршал” след края на войната, се консолидират и започват да възстановяват икономическата си дееспособност. Последните се превръщат във верен съюзник на САЩ, заемайки второстепенно място в следвоенните политически и икономически международни структури. Западното общество добива конфигурацията, с която сме свикнали да го отъждествяваме, освен географски, също и културно-идеологически. Забравили изолацията и политиката на ненамеса в политическия и културен живот на Стария континент, САЩ подемат бясна надпревара със своя идеологически „архи-враг”, за да изпълнят месианската по своето съдържание цел за превръщането на XX век във „Века на Америка”. Те не правят разлика между защитата на националните си интереси и покровителството над съюзниците си от Западна Европа, върху които се изливат американските политически и културни влияния.

В момента Западният свят се намира в неолиберален ступор и в естетически плен на ценности като политическа коректност, мултикултурализъм и толерантност, изведени до ранга на етична догма, извън която остават маргиналните и лишени от смисъл политически системи, несъответстващи на либералната демокрация и пазарната икономика. Светът се е променил след края на Студената война, вследствие на краха на комунистическата идеология. Еднополюсният световен ред и актуалната „борба срещу тероризма“ промениха коренно мирогледа и ценностите на жителите на западното полукълбо, в частност в САЩ и в държавите от Европейския съюз.

hachfeld-eu-usa-free-trade

През изминалите няколко години още един процес, явяващ се като последица на „Арабската пролет” в страните от Близкия изток, северна Африка и Сирия, набира сили и поставя Европа пред екзистенциален избор. Днес пред огромната мигрантска вълна стои единствено прибоят от педантично налагани от Брюкселската администрация ценности и норми на поведение в духа на крайния либерализъм. Изборът, пред който са поставени Европа и Европейският съюз, е дали да продължават да приемат нестихващите потоци от мигранти, да им намират място в социалната система, да им осигуряват необезпокоявано правото да пренасят своята религия, култура, ценности и традиции в приемащите ги държави, или да поставят на преден план традиционните национални и културни ценности, вместо крайните им либерални антиподи.

Политическата коректност е културно-социологически термин, който се позовава на станалото вече правило да се заместват определени понятия с други, които да тушират евентуалното социално напрежение. С други думи, истинските проблеми не се назовават, използват се евфемизми, които да заместят „политически некоректния” език. На обществото се натрапва от медиите и от политическото „говорене“, че трябва да споделят алтруизма и наложената глобална визия на неолибералните ценности. Фокусът на общественото внимание се измества целенасочено към незначителни теми. Западните политическите елити се опитват да проектират в целия свят своята представа за световен ред и търсят изкуствена конфронтация с неудобни и потенциално опасни за тях, диаметрално противоположни политически и икономически системи.

Възникнала неотдавна, през седемдесетте години на XX век в страните от индустриалния запад, в момента „политическата коректност” и другият неин либерален спътник – толерантността, са се сраснали с официалната правителствена и държавна реторика на САЩ и техните идеологически последователи в Европа. С неназоваването на проблема той не изчезва, а се задълбочава и накрая ще ескалира като следствие от изчерпания социален консенсус с гръбнака на всяка държава – средната класа. Последната естествено не държи лостовете и механизмите за управлението на държавата, не чертае картата на външната политика и не определя политиката и икономиката. Фундаментът на националната държава е взривен отвътре, представите на хората за религия, култура, цивилизация и национална идентичност са умишлено замъглени и притъпени от диктата на либералните ценности. Последните са утвърдили неимоверно много влиянието си и са следвани като неписано правило, имайки силата едва ли не на природен закон.

Стената „Добре дошли“ пред Европейската комисия в Брюксел

 

В конкретния случай, колкото и „политически некоректно” да прозвучи, имигрантите, идващи в ЕС, не целят да се интегрират и приобщят към западния тип общество. Повечето от тях, освен може би най-образованите и специалистите в дадена сфера, няма да допринесат с абсолютно нищо за социално-икономическото благосъстояние на Европа. Напротив, те ще се самосегрегират в своите общности, гравитиращи около религиозните норми на исляма и традициите на мюсюлманското общество. Всички знаем какво се случва, когато една група надделее над другата. Ако тенденцията се запази, след десетилетия Европа ще е променила своя културен и религиозно-етнически облик. Европа, в която поколения европейци са живели и са направили възможно културното превъзходство на Стария континент, ще бъде загубена в руините на либералните псевдоценности, довели до самоунищожението и на тях самите. Мигрантските вълни не страдат от подобни скрупули като европейците, но успеят ли да постигнат числено превъзходство, ще се опитат неизбежно да наложат своите закони, традиции, норми и правила.

Тази заплаха изглежда измамно далече от нас и е невидима за въоръженото око на политическите елити, които избират сляпото следване на неолибералната идеология пред запазването на суверенитета на собствените си държави. Всеки средно интелигентен човек чрез метода на дедукция и благодарение на немалкото исторически примери, може да разбере какво имам предвид. Маниакалното натрапваните и безпрекословно следваните либерални догми, както и лишената от етика толерантност, ще доведат до социално напрежение и промяна. Държавно управление, което не може да гарантира мира, благосъстоянието и защитата на правата на избирателите си, следва да бъде заменено. Политическата коректност, проявявана спрямо проблема с бежанците и нелегалните мигранти, ще доведе до неизбежното рестартиране на социално-политическата система и смяна на компрометираните либерални ценности.

remnick-trump-putin-big-hack-1-995Тръмп е най-големият видим симптом на този процес.

Реалността вече не е подвластна на либералната регулация в САЩ и ЕС. Еднополюсният ред се пропуква пред очите ни. Антиутопията, която се прокарва днес, ограничава възможностите за съпротива и консолидация пред набиращата сили заплаха за необратима промяна на лицето на Европа. „Рубикон” все още не е преминат. Когато обаче това се случи и последната твърдина на държавния суверенитет, социалната сигурност и културната идентичност на европейците бъдат демонтирани, идните поколения ще бъдат предадени на волята на „либералното” благоразположение на мигрантите. Не е сигурно дали последните ще бъдат дотолкова политически коректни и толерантни към западното общество, че да продължават да прилагат либералните му мантри. По-вероятно е, когато една голяма мигрантска група, и то не само в една държава, достигне числено превъзходство спрямо местното население, да се опита да наложи своята визия за обществено устройство, да промени културния, етническия и религиозния облик на Европа и ЕС, или на това, което в крайна сметка ще е останало от него.

Конфронтацията с политическата коректност в западното общество е способна да мутира в одиозни по същността си крайни форми на национализъм и шовинизъм, които от своя страна да мотивират държавите от ЕС и дори Германия, да защитят с всички средства своя суверенитет, държавна сигурност и културна идентичност. Предстоят десетилетия (процесът ще бъде дълъг, но за сметка на това и болезенен), през които всички ние ще станем свидетели на края на неолибералния ступор, в който е заседнало западното общество. Мотивирана от трезви еклектични съображения, а не от догматични пристрастия и сервилност към неолибералните завети, или пък от електоралния гняв на обикновените хора, политическата класа ще си направи една проста сметка. А тя е следната: жертването на националния суверенитет и идентичност, социалната справедливост и благоденствието на народа, в крайна сметка ще пожертва и самите тях. Последните ще бъдат изхвърлени на боклука на историята, за да могат на тяхно място да дойдат хора, които да изпълнят със смисъл отговорността пред обществото и държавното управление.

christopher_columbus_on_santa_mariТова не е мое романтично и утопично умозаключение, а е вълната, която ще обърне тренда на неолибералния курс в съвременния свят (разбирай западния).  За съжаление, този курс е еднопосочен и крайната му дестинация вероятно ще бъде повтарянето на грешките от миналото, а именно – войните и крайнодесните авторитарни режими. Освен кръговрат в природата, съществува и кръговрат в историята, който в крайна сметка ще изправи до стената съвременната Система, за да бъде и тя низвергната, точно както комунизмът преди нея. Налагането на неолиберален диктат в глобален мащаб се превърна в „прокрустово ложе”, в  което транснационалният елит се опита да натика населението на планетата. Ако след края на Студената война „вятърът на промяната” духаше в платната на  съвременната неолиберална система, то събитията, провокирани от дестабилизацията на Близкия изток и от Арабската пролет създадоха циклон, който със сигурност обърна посоката му. Този вятър не е спирал да духа, но днес изглежда има шанс посоката да е вярна.

Скъпи приятели и читатели на Мемория,
дейността ни се осъществява единствено чрез вашата подкрепа. Ако нашият проект е полезен за вас и желаете да участвате като дарители, можете да ни подкрепите чрез PayPal или по БАНКОВ ПЪТ.

Станете наши приятели във ФЕЙСБУК

Още от автора: Дельо Делев

Дельо Делев

Дельо Делев e завършил Академията на МВР в София и Право в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“. Автор на публицистични текстове. Интересите му са в областта на геополитиката, международните отношения и историята на XX век ( в частност периода на Студената война).

  1. ас каза:

    Насим Талеб охарактеризира „елитарковците“ с „пиейчдита“ доста колоритно :0-).

    „What we have been seeing worldwide, from India to the UK to the US, is the rebellion against the inner circle of no-skin-in-the-game policymaking “clerks” and journalists-insiders, that class of paternalistic semi-intellectual experts with some Ivy league, Oxford-Cambridge, or similar label-driven education who are telling the rest of us 1) what to do, 2) what to eat, 3) how to speak, 4) how to think… and 5) who to vote for.“

    https://medium.com/incerto/the-intellectual-yet-idiot-13211e2d0577#.cf3o34oei

Оставяне на коментар към ас

Отказ

Всички обозначени полета (*) са задължителни