Историята на едно абсурдно утро в България

kalina-linkova1

Ще ви разкажа история. Историята на едно абсурдно утро. Сухо и кухо, като смъртта, дошла в това утро.

11 октомври. Вървя към работното място. В квартал Изток, на Жолио Кюри и Чарлз Дарвин (тази нелепа улица), около 10 часа. Целувам Иван за довиждане и завивам вдясно – на 150 м от офиса съм. Имам намерение да си купя кафе и току да вляза в Guide-а, подминавам човек, седнал на ръба на училищната ограда. Беше се привел, телефонът му паднал на земята, леко хриптящ. Подминах – сметнах го за поредното пиянде, готвещо се да повръща. След 2 крачки се обърнах – човекът падна по очи на асфалта и се нарани. И утрото се преобърна с маршрута ми. С момчето зад мен го повдигнахме, питахме как е, донесох му вода. Беше неконтактен, с пяна на устата. Събраха се още неколцина души, викнах линейка…. линейка. Линейка. 112. Линейка. За първи път викам линейка.

Обаждам се в 10:07. Първо централа, после препращане, груби лелки, нелепи въпроси. Няколко пъти повторих с ясна артикулация: Чарлз Дарвин 14А, вх. Б. Отвратителен адрес, винаги го бъркат, затова повторих няколко пъти. Дадох и други индикатори – улици, посолство. Чакаме, питам колеги дали да не го закараме ние. Обясниха, че по-добре да чакаме линейка. Чакаме, чакаме. Човекът се освести малко, болели го гърдите, едва дишаше, охкаше. Звъннахме на последния номер в телефона му – за щастие или не, дойде за отрицателно време жената, с която живеел на семейни начала и негова колега от училището – лобното му и… може би работно място. Добре, че беше тя. Чакаме. Звъня още няколко пъти на грубите лелки, изнервям се, страх ме е за човека. Страх ме е за страха на жената до него. Чака я самота. Познавам чувството. И абсурда.

Чуваме линейката нейде из квартала – заблудената линейка, която не може да намери адреса вече половин час. Звъня пак, други хора звънят. Били чули Дарвин 17. Изнервих се на диспечерката, процедих през зъби: „Много са ви прости колегите“. Тя се обиди, захвана се за емоционалния ми изблик и дори сподели с тия в линейката какво мисля за тях. Явно беше по-важно от смъртта, от глупостта, от некадърността, от хуманността…

Насъбралите се хора и колеги завардихме съседните улици да чакаме линейката – ДА Я ПОСРЕЩНЕМ, видиш ли. Не беше ли работа на линейката да знае адреса? Човекът вече крещеше от болка. Буквално. Крещеше, че си отива, че умира, че е краят. Всъщност беше. Линейката беше на Жолио Кюри, упътихме я и когато акостира на правилното място – в 10:43!! – човекът минута преди това се свлече за последно, спря да диша и пребледня зверски. Линейката паркира спокойно, вяла сестра с кофти грим и адски млад и доста арогантен лекар се провлачиха от топлото купе и започнаха още по-вяло да правят сърдечен масаж. Жената на припадналия попита дали няма да сложат нещо под него, все пак лежи на твърдия асфалт. Лекарят изсумтя и с равен тон обясни, че на починал човек НЯМА КАКВО ДА МУ СЛАГАТ ИЗОБЩО… Поисках да се легитимира, не пожела – не съм била от полицията, да съм си питала дежурния екип по телефона, разбираш ли. Окей. Снимах номера на линейката. После се качих да работя… викнаха полиция (процедури). Слязох да дам обяснения.

Казах, че няма да оставя това така – ще пиша, ще моля познати в телевизии да правят репортажи, ще направя НЕЩО. Post mortem. Лекарчето беше до мен, слушаше ме. Тръгнах си и ми подвикна: „Между другото, добре ли излязохме на снимката?“. Следва многоточие в бездна от изумление. Наложи се да му кажа в прав текст: „Аз снимах номера на линейката, но ти си грозен ениуей“.

Утро, дъжд, смърт, абсурд, гнусни хора. И хубави хора. Събраха се много, много хора, на които им пукаше и останаха до последно. Изобщо не исках този разказ да звучи сантиментално и емоционално, но не мога да се абстрахирам. В главата ми има картини, труп, найлон, реплики, жестокост и влажните очи на жената, която остана там при трупа в найлони и при обръгналите полицаи. Дадох показания. Отново, писмено, в полицейския ван. Всичко това няма никакво значение за подредените ни делници , ние продължаваме напред. Но ако някой знае как и вярва, че има значение да не оставим нещата така, нека да ми пише, ще съдействам. Познати и приятели журналисти, от телевизиите… дано виждате смисъл. Ако не, ще си остане просто един ден със смърт и нелепост, за който сте прочели между два мейла. Но аз не мога да забравя сълзите в очите на жената, която остана сама до трупа и се гледахме и не знаех какво мога да направя повече.

Още от автора: Калина Линкова

Калина Линкова

  1. Иван Радичев каза:

    Аз съм също журналист на свободна практика и имам идеи какво трябва да се направи. Пишете ми на gb.vb1711713396a@veh1711713396cidar1711713396_navi1711713396
    https://www.facebook.com/SabudiseTheawakening

  2. Людмил Кушинов каза:

    Нечовешко, но това заслужаваме след като нация оставихме учителите и лекарите да останат най-големите прошляци без капка самочувствие да взимат 400 лв. залата. Жената е косвена жертва на всичките деструктивни процеси в държавата който я чегъртат от 25 години. И докато траем и си казваме „За кой да гласувам, то няма за кой“, „Тука е така“, ще ги четем и гледаме такива новини. И лелката от бърза помощ нагло ще обяснява че вина няма, просто имало някой да умира и толкоз.

    • udjs каза:

      Аз работя в поликлиника и няма нито един лекар да взема 400 лв.заплата!Това просто не е вярно!Заплатите им са сравнително високи в сравнение с другите в страната!Нищо не ги оправдава,за това че не искат ,а вече и не могат да лекуват!

  3. Санитар каза:

    Doktor към асистента:
    Тоя пациент трябва да го оперираме спешно
    Що бе колега
    Има пари в швейцарска банка

  4. Божидар Арсов каза:

    Съпругата ми Бог да я прости, почина в ръцете ми, в дома ни.“Бърза помощ“ закъсня. Чаках толкова време, колкото е описано в случая-40 мин. Адреса ми е на достъпно и ясно място, до бул. България. За да компенсира закъснението лекарят, оказа се също млад, ми предложи бонус-„да няма разследване за причините за смъртта“. Този бонус не го разбрах, не го разбирам и сега.
    През лятото получих сърдечен пристъп с болки в гърдите. Намирах се на 50 км. от София в почти безлюдно село без обозначени улици и адреси. Успях да повикам линейка. Беше невъзможно тя да ме открие без някой да я доведе при мен. Имах късмет. Имаше човек по това време в селото, който знаеше къде съм. Успях да му се обадя по телефона и той доведе линейката. Стара разбита кола без никаква спасителна апаратура в нея. Възрастният лекар, който дойде с нея, беше съоръжен само със слушалки и апарат за мерене на кръвно налягане. Добър сърдечен човек. Окуражи ме и предложи да ме откарат в Окръжна болница, която има съвременна апаратура. Така и направиха. Бях спасен.По пътя възрастният лекар сподели-„в тези безлюдни села е проблем да открием хората дори да са успели да ни се обадят. Намираме ги често със закъснение вече починали“.
    Преди години Теодора Захариева, Бог да я прости, осъди МЗ обвинявайки конкретно висш негов служител за отказ да се предоставят необходимите лекарства и процедури на онкоболни. Синът на същият висш служител беше назначен за шеф на Бърза помощ на Софийска област без да има медицинско образование. След протест на лекарите и публикации във в. Новинар той бе отстранен.
    Ситуацията е такава, че казано просто „Бърза помощ“ се нуждае от Бърза помощ във физически, финансов и морален аспект. Докато не получи тази помощ, пациентите реални или потенциални, каквито сме всичките ние, ще чакаме. Дано без онзи Бонус…Прости ми Господи!

  5. sojourner каза:

    До „Fight Combat“ (коментар от Фейсбук):

    Не знам откровен спам ли е това, или намираш, че има общо с темата? Някакъв паралел между предателството на Юда и прегрешенията на здравните ни работници, които „вършат зло, за да произлезе добро“? Не си ли чел за Юда какво е писано в евангелието: „но горко на този човек, чрез когото Човешкият Син ще бъде предаден! Добре щеше да бъде за този човек, ако не бе се родил. “ Не знам в какъв филм живееш, че даже и се превъзнасяш по такъв човек… и неговото падение. Наистина ли вярваш, че прославяш бога си с такива недомислици, оставайки безчувствен към човешката трагедия?

  6. Влади каза:

    Дано има повече такива хора със съвест,сърце и душа.Настина за съжаление това не са единични случаи и доказва,че в бързата ни помощ :1.Няма нужната организация,която да осигури такъв/дублиран/ контрол по достоверността на заявките и адресите, така ,че да се изключи техническа грешка.2.Има текучество поради ниското заплащане на кадрите за това те не достигат.3.Липсва или е недостатъчен контрола по подготовката за „Спешна медицина „или качеството им на обучение ?.4.Къде и кой дава оценка за професионалната им съвест и морал за по-младите лекари или липсата на такъв поради професионално „прегаряне“при по-възрастните ? 5.Какво пречи и на кого да бъде мотивиран и възнаграждаван труда им по обективни критерии за специализации и по стаж и се осигури например за всяка година безупречна работа да се въведе стимула и покачват заплатите с 10 % респ.за 5 години да е покачат с 50% възнагражденията? Има начини бързо да се решат проблемите ,но първо трябва някой наистина да вникне в проблемите ,да иска да се решат и ако може да предлага рационални решения защото ,нали ,който и да е Министър би съдействал ако предложенията гарантират навременност , компетентност и има волята да ги проведе ?

  7. Tony каза:

    Да ама пък имаме нова магистрала.

Оставяне на коментар към Иван Радичев

Отказ

Всички обозначени полета (*) са задължителни