от Арман Бабикян
Премиерът Бойко Борисов изтъква нееднократно, че е на „ти” с „големите” на днешния ден. Такова е обяснението му за телефонния разговор с Владимир Путин, така беше и за разговора му Ангела Меркел, за писмото на Жан-Клод Юнкер. Това не се случва за първи път и не е нещо нетрадиционно – той така говореше и за Камерън, и за хора от Държавния департамент на САЩ, изобщо за много свои колеги в ЕС, Русия, съседите от Гърция, Турция и т. н. Той държи да подчертае, че с всички тях е на „ти” едва ли не като стари приятели от казармата и няма някаква бариера между тях.
Това показва два негови комплекса, които той винаги е носел със себе си и които между другото работят в българската публична среда. Единият е, че той като човек, пряко или косвено ангажиран с дипломацията на България, е на нивото на тези хора и няма комплекси от това. Всъщност това не отговаря на истината и всички сме наясно, че той няма съответното образование, квалификация, нито елементарни езикови познания. Другият елемент, който се включва като част от неговите комплекси, като част и на комплексите на българската публика, е това, че тези хора, с които той си говори, са някакви началници. Независимо дали става дума за Юнекер, Меркел, Путин – демонстрацията, че той е на „ти” с началниците винаги е сработвала на наша територия, защото в една страна, в която повече от половин век в рамките на комунистически строй всичко се градеше на връзките, на това, че някой познава някого там горе, продължава да работи. Той добре описва тези хора като началниците някъде там горе и това, че той е на „ти” с тях. Тези два комплекса, съчетани в едно, се продават на българската публика.
Разбира се, министър-председателят в една парламентарна република има важно значение. В страната ни обаче не само по време на управлението на ГЕРБ, а при всички управления от 10 ноември насам мястото на председателя на парламента винаги е подценявано, въпреки, че сме парламентарна република. За него се твърди, че е един от тримата големи само когато става дума за охраната на НСО. Тежестта на председателя на българския парламент в реален вид никога не е съществувала. Той винаги е бил функция от някакво парламентарно мнозинство, което в ролята си на гара разпределителна прокарва законодателството, което е необходимо на министър-председателя и на кабинета му. Дори обичайно обсъжданата фигура на президента, за която от време на време се приплаква, че няма нужната власт, е по-ясна отколкото тази на председателя на НС. А все пак ние сме парламентарна република, не премиерска, не президентска.
Борисов винаги е имал стремеж за себеизтъкване, но скромността не краси много хората в политиката. Както се вижда тези, които са по-обрани, по възпитани и по-разсъдливи, не се радват много на любовта на българския народ. Така че поведението му е абсолютно обяснимо. Когато става въпрос за власт, то е доста последователно. Отдавна е целенасочено и изградено. Така е и сега. Забележете, че от много време – поне в последните две години, се опитва да ни предлага образа на обединителя, на успокоителя, на стабилизатора – на всичко, което не беше Борисов в първия си мандат. Той се опитва да се самопредстави в роля, която е много по-близка до президента като обединител на нацията, отколкото до онзи Борисов, който всички помнят. Поведението на Борисов напоследък никак не е случайно. Дали това е истинският Борисов, е друг въпрос и на него всеки сам може да си даде отговор. Факт е, че той наистина изглежда по съвсем различен начин. В моменти на избухване или на нервност от негова страна проличава истинският Борисов, но това са кратки моменти, които бързо се опитват след това да замажат с правителствената си пропаганда.
Най-голямото притеснение на Борисов на този етап е дали трябва да се реши да се кандидатира за президент, или не. Големият му проблем е самият Бойко Борисов и неговите желания. За последователност в политиката му не може да се говори и това е може би едно от най-константните неща и при първия, и при втория му мандат. Той беше човекът, който прекалено дълго по време на първия си кабинет продължи надлежно да заплаща един проект, който той самият наричаше гьол. Той го плащаше много усърдно с нашите пари, разбира се. АЕЦ „Белене”, въпреки, че я наричаше гьол, се плащаше етап по етап. Това, разбира се, не му попречи след това да се изправи в ролята на човек, който е наясно, че този проект е вреден за България. Не му попречи и да завърти отношението си по този проект по време на референдума, провел се в България. Под никаква форма не му пречи да си разговаря сега с Владимир Путин за бъдещето на този проект, който той преди това отричаше.
Така че за политическа последователност при Борисов не можем да говорим. Но става въпрос за нещо друго – той винаги е имал желанието и възможността да се положи там, където е най-удобно, най безопасно и най-сигурно за него. Забележете с какви мили думи говори Борисов за Владимир Путин – колко е вдъхновен, че той се е отнесъл добре с него, как се възхищава, че Путин е бил добронамерен към него, колко се е притеснявал, че разговорът ще бъде труден. Той казва, че един подобен проект може да се случи, но по никакъв начин без участието на Русия – трябва непременно да се случи със съдействието на ЕК, но няма как да се случи без Русия – руските интереси трябва да бъдат защитени. Борисов коментира техните интереси, не българските. Не тези на частния инвеститор, който той и подопечните му министри коментират в публичното пространство. Той обсъжда руските интереси. Освен, ако няма някаква предварителна информация, че този частен инвеститор е Руската федерация, например. Виждаме колко е загрижен за тръбите, които лежали в пристанищата на Варна и Бургас – онези от нереализирания проект „Южен поток”. Той е истински развълнуван за тези тръби. Говори за тях като за стока, от която се губят пари. А истината е просто обратната – българските пристанища печелят от това, че им се плаща наем за престоя на чужда стока на тяхна територия. Ние не губим нищо от това.
А темата за „Южен поток” е всъщност съвсем друга. Това прозира в спекулацията с неговата епистоларна кореспонденция с Юнкер. Навсякъде партийно политическата пропаганда на властта промотира това писмо като едва ли не зелена светлина пред България за изграждането на „Южен поток” и на АЕЦ „Белене”. По принципа „подсказвам ти, за да се сетиш”, писмото на Юнкер бе представено като разрешение пред България. Но в писмото не пише нищо подобно. Ако се прочете то, се вижда, че Юнкер казва, че разбира се България може да изгражда газов коридор при условията на законодателството на ЕС. Ама Бога ми – това беше проблемът и в началото. Тогава Русия не желаеше да спазва законодателството на ЕС. Всъщност Юнкер не казва нищо ново. По същия начин гласят нещата за ядрена мощ на наша територия. Така че тази умишлена превъзбуда, която беше създадена от правителствената пропаганда, очевидно е прицелена в следващата стъпка на Борисов, която беше именно разговорът с Владимир Путин.
Дали ще се кандидатира за президент, ще реши самият Борисов, ако набере достатъчно смелост. Разбира се, че може да го направи, защото с всички тези балетни стъпки, които се опитва да изиграе и по отношение на Бургас Александруполис (който беше отхвърлен с референдум), и по отношение на „Южен поток” (въпреки, че отдавна правителствената пропаганда говори за хъб „Балкан”), и по отношение на ядрената централа, всъщност Борисов не прави нищо друго, освен да посяга към електората, който е по-близък до БСП, АБВ и въобще към електората, който е по русофилски настроен. Борисов не се е кандидатирал, но вече посяга към чужд електорат. А винаги е умеел да го прави добре.
Източник: БГНЕС
Оставяне на коментар