Вчера (15 юни) Народното събрание прие на първо четене Закона за носенето на облекло, покриващо или скриващо лицето, или наричан по-кратко закон за забрана на бурките. Проектът е внесен по инициатива на ВМРО. По повод дебата за забраната на бурките в България, ви предлагаме една интересно поднесена гледна точка на Димитър Милчев.
Към този момент, освен в България, дебат за забраната за носене на бурки на обществени места и на малко „по-либералните“ никаби, се провежда и във Великобритания. Това, което трябва да има предвид обикновеният гражданин преди да заеме позиция, е че дебатът и от двете страни е воден по един патетичен и несвойствен начин за европейските демократични общества. Двете спорещи страни изхождат от лагерите на свръх-либералите и на крайно-десните националисти, като строгият и хладен разум, с който трябва да се води класическият демократичен спор, е до голяма степен пренебрегнат.
Парадоксът, а оттам и несериозността на дебата, идват от аргументите на спорещите страни. Либералите застъпват тезата, че всеки има правото сам да преценява как да се облича и обществото не може да налага забрани върху облеклото на отделните индивиди. Те доразвиват аргументацията си, стъпвайки на свободата за вероизповедание, доколкото бурката и никабът са изразител на принадлежност към исляма, и идеята за толерантност и уважение към различния (справка – правозащитни организации като БХК, представителите на ДПС и отделни представители на либералните партии от Западна Европа и Канада). Десните националисти се противопоставят на това, считайки, че бурката и никабът накърняват човешките права на индивидите, които ги носят. Според тях носенето им води до социално изключване и допълнително разделение сред обществото (справка – Найджъл Фараж от ЮКИП, Красимир Каракачанов и Валери Симеонов от ПФ). Дебатът се разпростря и нашироко в социалните мрежи, продължавайки мисловните позиции на спорещите страни. Политологът Огнян Минчев най-добре описва парадокса: „Във ФБ се вихри мощно либерално движение в защита на … бурката. От друга страна, тече силна националистическа мобилизация в подкрепа на … човешките права.(… ) Светът не е каквото беше!“.
Ако подложим на критичен преглед участниците в дебата и техните аргументи, ще установим множество двусмислия, идейни несъответствия и дори непознаване на темата на дебата. От една страна свръх-либералите (или крайните либерали), а към тях трябва да се добавят и различни левичарски елементи, изпадат в комедийната ситуация, в която е допустимо да си толерантен спрямо нетолерантността и либерален спрямо консервативността (нека да не забравяме, че бурката и никаба са характерни изразители на консервативния ислям). Излиза, че няма проблем да се забранява на една жена да показва лицето си и да бъде активен участник в обществото, независимо от религията й. Вярно е, че правата й са нарушени, но ние трябва да уважаваме различния и неговите порядки. С тази си мисловна ориентация либералите отхвърлят с лека ръка тясно свързани с темата принципи, за които самите те са се борили през XX век, като избирателни права за жените, равенство между мъжете и жените в обществените дела и на работното място, равно възнаграждение за еднакво свършена работа и други. Мотивът за противопоставяне на всяка забрана, само защото е забрана, а оттам и ограничаване на свободата, е лишен от логични конотации и се превръща в парадокс на „негативната свобода“ [1]. От друга страна крайните националисти отново по комедиен начин заемат чисто либерални позиции, защитавайки човешките права на религиозни и етнически малцинства и обявявайки се против разделение в обществото. Това са същите крайни националисти (по дефиниция и ксенофоби), които винаги са били негативно настроени срещу чужденците и са прокарвали ясна разделителна линия между „нас“ и „тях“ в идейните си позиции.
Междувременно в България някои претендиращи да бъдат авторитетни медии, като „Дневник“, се опитват да поемат трета линия на разсъждение (или поне на пръв поглед), която напълно омаловажава самия проблем. Според медията е на лице популяризиране на мнения, допускащи опасност, която реално не съществува в България. В подкрепа на това твърдение в образователното видео на „Дневник“ се застъпва тезата, че всичко започва на 1 Април 2016 г. и оттам нататък диалогът е сравнен с една първоаприлска шега, измама, която колкото повече бива повтаряна, толкова по- истинска става.
Проблем обаче има. Той се състои в отговора на въпроса: представляват ли опасност бурките и никабите за демократичните системи и сигурността на гражданите, живеещи в тях. Изключително погрешно ще е, ако се опитаме да поставим този въпрос в контекста на етническите и религиозните отношения между отделни групи от хора в едно общество. В либералната демокрация важно и необходимо условие за протичане на демократичните процеси е индивидите да бъдат лесно идентифицирани. Носенето на маски, бурки или никаби на обществени места лишава носителите им от техните лица пред обществото и те престават да бъдат равноправни граждани. Тези граждани обаче имат претенции да бъдат част от обществените процеси като анонимни индивиди, а не като личности, което влиза в противоречие с предварително представеното условие.
На второ място бурките и никабите започват да придобиват значение на изразно средство за противопоставяне и еманципиране от обкръжаващата система. Това довежда до създаване на гетоизирани суб-общества, където интеграционните опити не сработват, но пък за сметка на това радикалните вярвания се разпространяват с пълна мощ. Тук трябва да подчертая, че съществуването на суб-общества в една демократична система не означава етническо и религиозно многообразие, защото то цели промяна на установената система. Затова и в страни като Франция и Белгия – едни от най-многообразните в Европа, носенето на бурки и никаби на обществени места е забранено.
Борбата е срещу откъснатите от демократичната система, маргинални и гетоизирани общества, а не срещу правата на етнически и религиозни малцинства. Борбата е да запазим тази демократична рамка, в която е възможно всеки да има свобода да вярва и да обича. И макар и да сме различни по вяра, цвят на кожата и убеждения, сме равни с лицата си пред закона.
[1] Своеобразна антитеза на парадокса на „позитивната свобода“ според Исая Бърлин.
Добре де, то хубаво… такава им религията, такова носят. Но…гледам едно такова същество и се питам – а бе, под тези дрехи, мъж или жена има? Ама после поглеждам и Кончита, тя е с открито лице и…май си няма религия, но пак се питам – а бе, това мъж или жена е? Хубаво, едното е трети пол, ама другото какво е? Чуден свят?!
Гледам, направена снимка на летището и една възмутена жена, гледа друга. Намусила се, май мислите се изписали на лицето ѝ… но се питам, дали така ще гледат … някъде из пустинния изток, ако поразголена европейка …или Кончита, се поразходи из техните летища, хм? Пъстър свят, нали?
П.Н. Ей сега ми щукна… тези…същества (не знам мъж ли е, жена ли е, среден пол ли е), как минават на пропускателните гишета на летищата?!?
Тази различна гледна точка по мое мнение страда от няколко недостатъка.
Първо, авторът смята, че в демократичните общества дебати и решения трябва да се водят и взимат със „строг и хладен разум“. Това може да е главна точка в един утопичен wish list, но не е реално, просто защото човешките същества по дефиниция освен разум, имат и емоции, и вяра, и ирационалност. И както показват изследванията, хората обикновено взимат решения в живота си на базата на последните три.
Второ, бурките са елемент от една култура, чужда на Европа. Независимо от доводите на противниците им, тези противници в случая играят ролята на имунна система на организма Европа. Организации като БХК и подобни в подобна аналогия отговарят на автоимунно заболяване, на СПИН. Може би е хубаво да се променяме, но когато се промениш толкова, че изчезнеш, умреш – това на някои хора не им харесва.
Трето, бурките са символ на една религия – ислям, носят се от неговите последователи и заявяват именно принадлежност към исляма. Не „свобода на личния избор“ и „различност“. Тук идва и тънката уловка, поради която светът има все повече проблеми с тази религия. Защо? Защото ислямът не е религия.
Една религия е връзка между човек и Бог. Начин за „теозис“, „обожение“ – издигане на човек до Бога (независимо как се дефинира „Бог“ в съответната религия). Тя е нещо лично. Религия е християнството, будизмът.
Ислямът е политическа идеология. Система от указания, по които да съществува едно общество. Той е брат на конфуцианството, национал-социализма и комунизма. Ислямът казва как да е устроено обществото, как да се разпределя финансовият ресурс, какви да са взаимоотношенията между членовете му, както и между тях и други общества (друговерци). Ислямът дава правната рамка на това общество, определя как да се развива то, как да завладява нови територии и ресурси. На практика Бог отсъства в исляма. Той е някъде много високо – далечен, неразбираем, непостижим.
Докато ислямът не бъде правилно припознат като идеология, а мимикрира като религия, ще бъдем безсилни да се справим с него поради втъканото разбиране в нашия свят, че религията е нещо лично, неприкосновено и свещено и нямаме право да се бъркаме в това.
Светът се пребори и с национал-социализма, и с комунизма, защото правилно ги разпозна като идеологии.
Когато това стане с исляма – проблемите ни ще се разрешат.
А за начините, по които се решават проблемите с подобни идеологии – направете справка с историята.
Браво!