Матийо Слама: Ние си умираме за това да останем без легенди, тайни и величие

Париж

Фигаро: Защо противопоставянето на Путин със Запада е предимно от идеологически характер?

Матийо Слама: Мисълта ми е, че политическият конфликт на Европа и Съединените щати с Русия на Путин е с идеологически контекст, който вкарва в играта два напълно противоположни мирогледа. По този начин, в тази конфронтация, залогът е много повече от обикновен конфликт на интереси. Това стана особено забележимо от 2013-та, когато украинската и сирийската криза обозначиха разрива между Запада и Русия.

Идеологическият контекст личи ясно в изказванията на руския президент. Критикувайки Запада, Владимир Путин често споменава за унищожаването на традиционните ценности, за изчезването на националните традиции и за размиването на границите между различните етноси и култури. В същото време той издига духовните ценности, традиционните семейни и религиозни ценности, с което напомня за големия руски консервативен философ Николай Бердяев.

Както и Бердяев, Путин осъжда западните страни за това, че те всъщност са тръгнали по пътя на отказ от своите корени. Включително и от християнските ценности, които са в основата на западната цивилизация. Употребявайки твърди изрази, например „примитивизъм“,  Владимир Путин открито критикува законите, които позволяват еднополовите бракове. Нерядко той обвинява западните страни за желанието им да разпространят своя модел на либерално устройство по целия свят, пренебрегвайки националните специфики.

Путин има реална визия за света. Той е защитник на националните характеристики и традиционните ценности пред лицето на либералния Запад, който забрави своите духовни основи. Особено остро той критикува западния универсализъм, намерението на една част от света да формира по свое подобие останалата част от човечеството. Това е неговият начин да осъди намесата на Запада в делата на други държави – както в Украйна, така и в Близкия изток.

Путин заяви нещо много важно –  Западът е убеден, че неговият модел на либерална демокрация е неизбежна съдба на цялото човечество. Но в света има нации, които ценят своите културни традиции и не искат да се „уестърнизират“. Това напомня за идеята, изразена от един от най-големите мислители на ХХ в. – Клод Леви-Строс, който е видял проблема преди всички: Как да се запазят културните особености в контекста на нарастваща политическа, културна и икономическа глобализация? Според Строс Всеобщата декларация за правата на човека е един идеал, който често не отчита факта, че човекът осъзнава своята природа не в едно абстрактно човечество, а в рамките на традиционните култури.

Западните демокрации непрекъснато възвисяват „другите“, но в действителност само за да унищожат другостта. Те ги разглеждат като абсолютно подобни на тях, тоест, като личности, еманципирани от влиянието на детерминизма. Либералният Запад е неспособен да възприема и разбира културните различия. Днес виждаме това в Близкия изток: ние хвалим Иран само когато приема елементите на западния начин на живот, а на всичко, свързано с традициите, гледаме като на варварство, обречено на изчезване. В този подход има смес от неразбиране и презрение.

Опитвам се да разбера основната идеологическа пропаст между Русия на Путин и Запада и ми се струва, че религиозният въпрос е ключов елемент в това недоразумение, поне що се отнася до Европа.   В речта си Путин много тясно свързва съдбата на руския народ със съдбата на Православната църква и обвинява „вулгарния и примитивен подход към секуларизма“. Религиозният въпрос е крайъгълен камък в неговата идеологическа борба, освен това му позволява да консолидира властта в страната си, където църквата отдавна е формирала колективния морал.

За да илюстрирам конфликта между Русия и Запада по този въпрос, ще спомена два примера, които са особено показателни. Когато през февруари 2012 г. групата Pussy Riot, съставена от ултра-феминистки, нахлу в московската катедрала „Христос Спасител“, те бяха обект на почти единодушно неодобрение, а след това и осъдени на лишаване от свобода. Това провокира възмутени реакции от страна на европейски лидери. Година по-късно във Франция активистки на украинското феминистко движение FEMEN се съблякоха в Нотр Дам дьо Пари, повредиха златното покритие на камбаните, изложени по случай 850-годишнината на готическата катедрала, а по телата им се четеше „Рope no more“, но това беше прието спокойно и дори не бяха арестувани.

Участничките в групата Pussy Riot, осъдени за пънк „молебен“ в московския храм „Христос Спасител“

Във Франция превърнахме богохулството в основно право, в един от стълбовете на знаменитата свобода на изразяване, която от своя страна е свещен стълб на индивидуалните свободи. Не можем да разчитаме на медиите като защитници срещу богохулството. Всичко трябва да бъде осквернено, лишено от святост. Бог вече не е актуално понятие. Оскверняването на свети места е основно право, без дори да си зададем въпроса какво може да ни даде това право. В силата на либерализма и индивидуализма ние, европейците, губим от поглед духовното измерение на човешкия живот, за да запазим само строго материалното му измерение. А явлението джихадизъм дойде, за да ни напомни, че религиозният въпрос далеч, далеч не е решен въпрос.

Активистките на феминисткото движение FEMEN в катедралата Нотр Дам в Париж

Друг важен аспект в доктрината на Путин е защитата на националния суверенитет. Руският президент често упреква страните от ЕС в това, че следват систематично политиката на САЩ, както това показаха събитията в Украйна. Путин критикува САЩ и Европейския съюз за вмешателство във вътрешните работи на страните от Близкия Изток, което според руския президент доведе до влошаване на конфликтите и разпространение на хаос.

Американският дискурс е много по-различен. Обама непрекъснато говори за ролята на Вашингтон в защита на свободите по света: „Ние ще подкрепяме демокрацията от Азия до Африка, от Северна и Южна Америка до Близкия Изток, защото нашите интереси и нашата съвест ни призовават да действаме от името на тези, които копнеят за свобода“. Това е фундаментално универсалистка концепция за международните отношения, подобна на тази, защитавана от неоконсерваторите на Джорд У. Буш. Въпросът за суверенитета никога не е вълнувал Обама.

И докато Русия и САЩ защитават геополитически проекти, които служат на техните интереси, европейските страни почти постоянно координират позициите си със САЩ. Това се прояви и в сирийския, и украинския въпрос. Но подобно заиграване е и източник на проблеми, тъй като не можем да кажем, че интересите на Европа и САЩ винаги съвпадат. Нима Европа има интерес да се кара със съседа си Русия или Иран? Няма ли интерес да играе посредническа роля, която не е нито САЩ, нито Русия? Оставям на геополитиците да отговорят на този въпрос.

Една от тезите в моята книга е, че въпреки че моделите на САЩ и Русия са много различни, те са все още имат нещо общо, поне идейно и културно. И двете страни споделят едно много настоятелно национално чувство. И в двете страни националните общности разчитат на мощни митове. И Съединените щати, и Русия се основават на идеята за собствената им изключителност, тоест, убедени са, че ролята им отива далеч зад пределите на държавните им граници.

Парадоксално, но Путин открито нападна американската изключителност, и то в статия, публикувана в New York Times през 2013 г. „Не бива да забравяме, че Бог ни е създал равни“, написа той в отговор на изказване на Обама, който изтъкна изключителната роля на Америка в света, също позовавайки се на Бог. За Путин идеята за американската изключителност е предлог за морална доминация, към която Вашингтон прибягва в опит да наложи хегемонията си над целия свят, докато мисията на Русия и нейната изключителност Путин вижда в защитата на суверенитета и националните особености на другите страни.

В изказванията на Путин има много от Солженицин, когото Западът в голямата си част така и не разбра докрай. За това недоразумение говоря и в книгата си – в своите произведения Солженицин не се противопоставя на съветския режим в името на правата на човека или в името на „свободния свят“.  В действителност той не избра Западния лагер срещу Съветския лагер. Той беше срещу СССР, за него това беше един корумпиран, материалистичен, жесток режим, отричащ духовността, присъща на всеки човек. Солженицин въстана против него в името на своята православна вяра, в името на великата руска национална история.

И точно тази негова привързаност към културните и исторически корени, към духовното измерение на живота, накара Солженицин да се противопостави на западния либерален модел. Например, в прочутата си реч пред студенти от Харвардския университет през 1978 г. писателят отрече материалистическото придвижване на  Запада, опустошителния капиталистически модел и особено неговата мания за индивидуални права за сметка на традиционните ценности като чест, благородство, саможертва. Солженицин вярваше във възможността за среден път между западния либерализъм и съветския или фашистки тоталитаризъм. Струва ми се, че днес повече от всякога това изявление заслужава да се чуе.

Западните страни не разбират Солженицин, просто защото те не говорят на един и същ език: те говорят на езика на индивидуалните свободи, а той – на езика на традицията и тайнството на общността. Струва ми се, че тази конфронтация днес се възражда отново в конфликта между Русия на Путин и Запада. И аз откривам в думите на Путин много реминисценции от Солженицин – с неговата привързаност към националната култура и традиции.

Впрочем, тази привързаност не се ограничава само до Владимир Путин, а важи за всички руснаци. Би било погрешно огромната популярност на Путин в Русия да се обяснява само чувството за наранена гордост, което се възцари в страната след разпадането на Съветския съюз и лошия опит от либералното „управление“ на Борис Елцин. Подкрепата за руския президент до голяма степен се обяснява и със значимостта на традиционните ценности за руснаците. Политики на Путин съответства точно на настроението на голяма част от руската общественост.

В света, и особено в Европа, Владимир Путин, в известен смисъл стана гласът на консерваторите. Популярността на руския президент сред европейските консерватори доказва способността му да усети духа на времето. Талантът му се прояви в това, че успя в подходящия момент да обедини своите идеи и идеите на част от европейската общественост, която е все по-враждебно настроена към глобализацията и мултикултурализма и се повече цени своите корени и „естествени защитни бариери „, т.е. държавните граници. От Виктор Орбан в Унгария до Марин Льо Пен във Франция и Найджъл Фарадж във Великобритания – всички те са естествено пропити от симпатия към Путин. Очевидно „путинизмът“ в определена степен е в духа на времето. Това се съотнася с всички по-решителни противопоставяния на народите на глобализацията.

Но не забравяйте, че Путин печели далеч извън кръга на „радикалите“.  Тук, разбира се, е Националният фронт, който вижда в Путин един вид фантазия на това, което те искат за Франция. Но има и много „благоразумни“ политици – например, Юбер Ведрин, Анри Гуано, Доминик дьо Вилпен и Франсоа Фийон, които защитават по-мирни отношения с Русия и по-голяма независимост на Франция и Европа спрямо външни сили, включително САЩ. И в тази позиция няма никакъв екстремизъм.

Успехът на Владимир Путин до голяма степен се дължи на факта, че той представлява един вид изчезващо политическо животно в Европа. Либералните демокрации имат тази естествена тенденция – и това е най-голямата им слабост –  да вадят чисто технократски лидери, много компетентни, но неспособни да се възползват от символичното, почти метафизично измерение на властта.

Скорошно проучване показа, че 40 процента от французите подкрепят идеята за авторитарно управление. Това е тенденция в демократичните общества, където има един вид носталгия по великите мъже. Путин също отговаря на това носталгично чувство. Шарл де Гол базира голяма част от своята легитимност на мита, който построи за себе си: великият военен стратег, Съпротивата,  освободителят на Париж, монархът на Републиката… Какви митове подкрепят легитимността на Франсоа Оланд, Ангела Меркел, Матео Ренци? Никакви.

Позволете ми един по-скорошен пример, който ми се струва доста характерен за това, което обсъждаме тук. Неотдавна Русия организира в амфитеатъра на сирийската Палмира, освободена от „Ислямска държава“, симфоничен концерт с произведения от Прокофиев и Бах (руски и европейски композитор, което не е маловажен факт). Няколко седмици по-късно Франция организира по повод 100-годишнината от битката при Вердюн… рап концерт. От едната страна прозвучаха най-благородните и възвишени произведения от тези, които човечеството е създавало, а от другата – най-посредствените. Силата на Путин е и в това: в разбирането, че политиката, освен всичко друго, е въпрос и на символи, величие и възвишеност. Ние, европейците, сме го забравили отдавна. Още Луи-Фердинан Селин предупреди: „Ние си умираме за това да останем без легенди, тайни и величие.“

Санкт Петербург

Превод: Memoria de futuro

Източник: Le Figaro

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

 Или станете наши приятели във ФЕЙСБУК