Системософията на управлението – ключ към контрола на глобалните проблеми

Шест години (вече – 26 години; б.а.) след шокиралите света събития от есенно-зимния сезон 1989-1990 година, антианалитизмът, амнезията, апатията и най-вече безпределната алчност за надмощие над другите, за себеиздигане чрез натиск надолу, чрез смачкване на по-слабите, все по-агресивно завладяват не само страните от бившия „социалистически лагер“, но и като че ли позагубилия чувството си за реалност, самодоволен от положението си и постигнатото Запад. При това крайно неприятен и опасен факт е, че историческата амнезия и антианалитизмьт за съжаление вече могат да се определят като общи състояния, макар и с вертикални, т. е. националностни оттенъци, за преобладаващата част от населението и водачите му и от двете страни на бившата барикада. Същевременно апатията, завладяла населението от бившия социалистически Изток, апатия към всичко, дори и към неукротимата паст на алчността, нахлула като чумна епидемия от Запад, както и самата тази алчност, доведена до степен на безумна самоубийствена лакомия, притежават сякаш някакъв свой международен живот, неограничаван от формалните държавни граници на вертикално изградените общности и реализиращ се в себеподобните слоеве чрез насрещно хоризонтално движение. Агресивната алчност на Запада, илюстрирана най-добре от бойния възглас на американските юпита в края на 80-те години „Добре е да си алчен“ (1), превърна печалбата в почти религиозен култ. Тя овладя и изплувалите отгоре слоеве на Изтока, а опечалената апатия на изпадналите отдолу слоеве на Изтока сега пък прониква все по-навътре в непритежаващите инициативата среди на Запад и вече никакви „Шенгенски стени“ не са в състояние да я спрат.

Това, което Изтокът очакваше от Запада, бе помощ за приобщаване към стандарта на живот и обществена организираност; това, което получи – бе пълен икономически и военен разгром, така да се каже, своевременно обезвреждане на евентуалния конкурент и поставянето му под контрол и дистанционно управление. Звучи стряскащо неприятно, даже неприлично като констатация, но колкото по-дълго си заравяме главите в пясъка като щрауси, толкова по-дълго ще носим на гърба си последиците от слепотата си през онази съдбоносна 1989 година. А всичко това бе сътворено толкова елегантно и безкръвно, по един така съвършен сценарий, че сякаш си стана от самосебе си.

Едно от многото фалирани и запуснати предприятия след 1989 г. Базата на бившата печеливша нефтена рафинерия край Плевен, която даваше препитание на хиляди семейства, днес е изоставена и превърната в скрап.

Дали всъщност е имало план? Дали са съществували и съществуват онези гениални мозъци нейде на северозапад, които така успешно подмениха (или обединиха) Рейгъновите космически войни срещу жизнено опасния комунистически Изток с по-политичното „кибернетично управление на революциите“ (войни отвътре), дало хляб на доста авангардни учени в авангардните страни? Дали е мит или реалност възможността за програмирано управление на хаоса и най-вече – за осъществяване на глобален контрол върху общественото развитие? Обърнете внимание, не управление, т. е. изнурителна творческа работа, а само контрол – именно последната, най-апетитната фаза на управленския цикъл! А дали идеята за глобалния контрол не е само една краткотрайна самоубийствена илюзия, тема, към която неслучайно се е насочил небезизвестният Збигнев Бжежински в бестселъра си „Извън контрол. Глобален безпорядък в навечерието на XXI век“? И дали въобще е възможно обществената еволюция трайно да бъде поставена под контрол и направлявана в желаната от заинтересованите посока? И какво е това, което ще се случи, ако „обектът на управление“ се измъкне изпод контрола или пък механизмите за въздействие се повредят и обърнат обратно посоката на въздействие? И коя е онази сила, която единствена е в състояние да предотврати взрива на потисканите, на „управляваните революции“?

Тези въпроси си задава научнополитическият елит и на Запад, и на Изток (както Збигнев Бжежински, така и Ал. Солженицин) (2), а обикновеният все по-апатичен гражданин от така наречените „нови демокрации“ колкото и да е смазан от всекидневието, колкото и да е адаптиран към апатията си, все пак невъзможно е, нечовешко е, от време на време да не попита сам себе си:

Kакво всъщност се случи и как се получи? Как така изведнъж, по никое време, без собствена подготовка и усилие, мечтаните тъй дълго свобода и демокрация (заедно с пазарната икономика) огряха като чрез магическа пръчица и нашите изстрадали земи? Кой ни ги донесе и защо ни ги поднесе? И какво всъщност получихме – естествен плод на историческата еволюция, безкористно дарение от искрени доброжелатели или пък съвременен „Троянски кон“, изобретен от потомците на Одисей? Кой го изработи и кой го доработи? Кой го измисли и защо го измисли? Чий бе интересът това да се случи и кой спечели от това, което се случи? Кой трябва и кой ще носи отговорност? И накрая, след всички тези какво, как, кой и защо (последният от които, макар и ключов, или именно защото е ключов, е най-рядко задаваният), би трябвало да последват и окултно-мистичния „Какво още има да се случи?“ и типичния за славянската и най-вече за руската интелигенция, патетично-безпомощен „Какво да се прави?“

Няма я вече любимата марксистко-ленинска философия, която да ни отговори светкавично и бездилемно на всички тези и куп други въпроси; няма я, и колкото да ни е тъжно, за да си отговорим на тези тъй прости въпросчета, ще трябва да се ровим в дебрите не само на философията, но и на всички древни и най-нови науки от сътворението на света, та чак до наши дни. Поради това единственото, което може и би следвало да се предложи за облекчаване и ускоряване на този съвсем нелек мисловен процес е – възможността да се използва необятният и все още недостатъчно познат потенциал на науката за системно овладяване на целокупната човешка мъдрост и сътвореното всеобщо знание – системософията; възможността овладяното системософско мислене да се приложи като оръжие за системен анализ на миналото и настоящето, за прогностично проникване в бъдещето и за вземане на оптимално решение – отговор на класическия политически въпрос: „Какво да се прави и кой да го направи?“

Ако се опитаме да направим възможно най-краткото обобщено представяне на системософията (системната философия), то би следвало да се каже, че това е динамична отворена концепция за света, в който живеем, и за себе си – като система от системи, включена като елемент на система от други системи. Корените на системософията се намират в най-дълбоката древност, а самото й дърво непрекъснато се разраства, плоди и размножава, адаптирайки се перманентно към променящите се условия. Същността на системософията се изразява в разбирането за света като материя, енергия, информация и съзнание, организирани в пространството и времето.

Първооснова на системософския тип мислене е отричането на какъвто и да е догматизъм и отхвърлянето на всякакъв опит, включително и собствения, за самообявяване на някоя гледна точка за всеобща и единствено правилна. Системософията се стреми да включва в себе си натрупаните от другите философски системи и науки знания и да се възползва от тях, а не да ги изключва, отхвърля и анатемосва, без да е проверена тяхната достоверност и полезност.

Характерна особеност на тази мирогледна концепция е прагматичната целенасоченост на научните изследвания, изводи и проблемни решения, поради което основният системософски подход може да бъде определен като целенасочено, систематично, многоаспектно използване на натрупаните в хода на глобалната еволюция знания и непрекъснато формиращите се нови познания за определяне на целите и задачите, намиране на оптималните отговори-решения и преодоляване на възникналите проблеми чрез адаптивно осъществяване на взетите решения. (изображение – Аристотел)

Основният практически метод на системософията е съпоставителната аналогия. Неговата основна постановка е, че в природата функционира определен набор от типови модели, които се модифицират и комбинират в зависимост от еволюционното си равнище, предназначение и особености на конкретните системи, и че ако се изследват и опознаят правилата (закономерностите) за възпроизвеждане на матриците и тяхната индивидуализация в конкретни системи, то би могло успешно да се ползват придобитите вече знания в една по-разработена област за ускорено творчество и откриване на отговори-решения в други, по-слабо развити.

От гореизложеното е видно, че системософията е откривателска, разгадателна наука с предимно дедуктивна характеристика. Тя би могла да се ползва в която и да било научна или житейска област, но понастоящем най-актуално е приложението й в обществените науки и най-вече в науката за управление на обществените системи, най-голяма и най-сложна от които е системата на планетарната международна общност. Това е така, защото вече почти не са останали изолирани вътрешнодържавни отношения, независими от външните. Ето защо третирането на държавите и народите като елементи на свръхсложна, многопластова и многоаспектна световна система е може би единствената резултативна разумна възможност при сегашното равнище на планетарната наука.

Системософията излиза от типичната за класическата философия абстракция сама за себе си и превръща философската абстракция в основно средство, инструмент за осмисляне и практическо направляване на обществените процеси в реално възможните посоки и параметри. Насочена е към прецизно съчетаване на обособените самостоятелни науки (наричани най-често частни) с общометодологическото знание, достигнало до степен мъдрост (софия) в качествено ново, хармонично цяло. Тя дава възможност от предметно обособените науки да бъдат извлечени целево придобити вече конкретни познания, преработени и превърнати в общометодологическо знание, имащо фундаментално, определящо значение за обществените отношения и науките за обществено управление. Такива ключови за съвременните вътрешни и международни отношения проблемни  области са:

Самото наименование „системософия“ (системна философия) е творчески резултат от усилията на авторката на това изследване да обоснове историко-философски възникването и еволюцията на кибернетиката и „общата теория на системите“, област, в която работи от 1977 година. В новоизграденото наименование са вложени няколко основни идеи:

а)  че системното мислене (системната мъдрост) е авангардният мироглед от края на XX век, обясняващ взаимодействията между макросветовете, микросветовете и човека като междинен елемент от всеобщата им система (в качеството му на притежаващ самосъзнание наблюдател, изследовател и преобразувател);

б)  че това понятие отговаря по-точно на съвременния етап от развитието на системното мислене, което отдавна е надхвърлило очертанията на системния подход, оказал се вече в невъзможност да обхване и изрази всички обемни и качествени характеристики на вложеното вътре общометодологическо и най-вече – мирогледно съдържание;

в)  че именно Източна Европа и конкретно София (градът, чието име в превод от гръцки означава мъдрост) е най-подходящото място за фундаментални изследвания в областта на съвременната философия на обществените отношения и тяхното управление (насочване, преобразуване), не само защото тук е концентриран сериозен научен потенциал, разработващ проблемите на системното мислене в различните му аспекти, но и защото след разпада на социалистическата политическа система и драстичното отхвърляне на марксизма-ленинизма, тук се получи твърде опасен мирогледен вакуум (липса на водещ мироглед, способен да осмисли явленията и причините им и да очертае надеждна прогноза за бъдещото им развитие), естествено следствие от който са тоталното духовно, политическо и икономическо объркване, масовият психосрив и зараждащите се взривоопасни за целия свят тенденции.

София под мъгла, снимка – Ладислав Цветков

Ето защо именно тук, където има най-спешна, най-крещящо остра необходимост от смислен научен и житейски светоглед, където има необходимият творчески потенциал и откъдето изследователят има изключително редкия шанс да наблюдава една от най-интересните социохимически реакции от „мястото на събитието“, т. е. отвътре на експерименталната колба, в която май по недомислица бяха смесени най-несъвместими вещества, и в която е вероятно да произтече най-невероятната социална реакция, ето защо именно тук е мястото, в което логически е най-естествено да се роди новият, по-адекватен на реалността светоглед.

Накратко казано, системософията е както философия на системите, така и систематизирана философия. Оттук произтичат и нейният предмет, вътрешен метод (защото тя самата като цяло е общометодологичен метод), предназначение и естествена посока на развитие. А системософията на управлението е – системософия, приложена в теорията на управлението, и то най-вече в теорията на общественото управление, т. е. предметно ограничена в системата на управленческите обществени взаимоотношения системософия.

Един изключително важен факт, на който е наложително именно тук да се акцентира, е че системното философско мислене отдавна е научна реалност. То е добре развито направление в световната творческа мисъл и всякакви претенции за откривателството му биха били смехотворни и нелепи. В намирането на по-адекватен термин за наименованието му, в осъвременяването и преформулираното на част от понятийно-терминологичния апарат и в очертаване на актуалната насоченост на научните дирения – в това именно изследователката вижда своя принос, вътре в който етичността задължава да се отчете по достойнство и същественото подпомагане с идеи и практическо насърчаване, което е получила както от авангардните научни среди на София, така и на други градове (3).

Менделеевата таблица е характерен пример за системно мислене: чрез системен анализ на вече познатото – синтез на още непознатото знание.

Смисълът на системософията като съвременна методология за ситуационен  анализ и синтез на оптимални решения е чрез системно, по възможност най-всеобхватно изследване, да се постави вярната диагноза на проблемната ситуация, да се прогнозира развитието на процесите, да се определят най-подходящите за конкретните цели и условия средства за  въздействие и да се реализира успешно самата трансформация (преобразуване) на нежеланите явления и процеси в желаните от субекта (анализатор-преобразувател) позитивни от негова гледна точка (но често негативни от друга гледна точка) процеси и резултати. Гъвкавостта на системософското мислене се изразява в това, че когато системният анализ показва, че трансформацията в момента е невъзможна, опасна или неефективна, основната цел се запазва, а подцелите и задачите се адаптират към обективно непреодолимите условия с цел – приспособяване и оцеляване до момента на възникване на условия за преодоляване на кризисната ситуация.

Съществена предпоставка за успеха на този подход е систематичното извличане и прилагане на селективно подбрани знания от древните и съвременни науки, в които могат да се намерят матрично сходни конструкции с тези в изследвания проблем. Именно този подход на съпоставителната аналогия понастоящем се прилага успешно от водещите политолози и футуролози в света, но мнозина от тях предпочитат да затаят източниците си на модели и методиката на прогнозирането си. Така например във футурологично-политологичните бестселъри на Збигнев Бжежински, Франсис Фукуяма и Алвин Тофлър изобилстват понятия и модели, извлечени от древните философски школи и произведения на Изтока.

Основната им идея за „промяната“, за „вятъра на промените“ е твърде аналогична по форма на конструкциите и терминологията с тази в най-съвършеното и най-известно произведение на древнокитайската класика „Книга на промените“ (4). Това е книга-помощник, предназначена за императора и най-близкото му обкръжение, книга-ръководство за анализ на ситуациите и разгадаване (прогнозиране) на развитието им. Философската й концепция е изградена върху предпоставките за строга закономерност в цикличността на разцвета и упадъка и за хармонично взаимно допълване между „Доброто“ (светлото, мъжкото) начало и „Злото“ (тъмното, женското) начало в едно единно, развиващо се цяло, концепция съществено различна от християнската, основаваща се на пълната несъвместимост и непримиримата борба между Доброто и Злото.

Мнозина съвременни политици очевидно се опитват да се възползват от тази древна мъдрост, но малцина вероятно я проумяват, тъй като за това са необходими твърде продължителни и активни интелектуални усилия. Що се отнася до модерната теория за „трите цивилизационни вълни“, за „третата вълна“ и „вълната на бъдещето“ (5), то всеки, който се порови в окултната литература, може да открие тяхната първооснова в основополагащата концепция на окултистите за вибрациите и вълните като главно средство за предизвикване на трансформации (магията според тях е само специфичен вид трансформация).

Невъзможно е и не е предмет на това изследване посочването на всички заемки от древни и модерни произведения и науки, чрез които политиците и футуролозите се мъчат да оправят настоящето и бъдещето ни, но за източноевропейските граждани и държавници би било съществен пропуск, водещ до загуби, неизчитането (и то като учебник) на великолепното произведение на древнокитайския мъдрец Сун Дзъ „Изкуството да побеждаваш“ (6), оказало концептуално влияние върху държавническото и военнотеоретично мислене на древния Изток. Чрез тази перла на човешката мъдрост, блестящ образец на системософско мислене (макар и твърде освободена от морални задръжки и може би точно поради това – така поразяващо близка до съвременността) могат по-лесно да се разгадаят политико-военните стратегии на съвременния Запад и да се отговори на въпроса „Какво всъщност се случи и как се получи?“ Основната сентенция на тези твърде кратки, но и твърде съдържателни тринадесет трактата – „Войната се основава на измамата“, и особено последният, тринадесетият – „Тайните агенти“ (за основните видове тайни агенти, критериите и тактиката при подбора им и за изключителното значение на двойните агенти и тайните операции за генералния успех) подсказват като че ли значителна част от отговора на този все още незададен официално въпрос.

Блестящ пример за истинско държавническо мислене е доскорошният президент на Фракция – Франсоа Митеран, може би най-добрият държавник на Европа в края на XX век. Честите му срещи с елита на европейската творческа мисъл и особено традиционните за него обсъждания на най-парливите проблеми с нобеловите лауреати от различните научни направления говори за многоаспектен системософски подход към проблемите и може би е в основата на неговия политически успех.

Не така приятен пример за трансфер на понятия и методики от една област на знанието – медицината, в друга, е опитът за псевдодиагностика на обществените проблеми в Източна Европа, придружен от манипулативни действия за революционна трансформация на обществените отношения в желаната от заинтересованите посока, наречен „шокова терапия“ (7). Еднотипното й прилагане в Южна Америка и Източна Европа вместо необходимите за конкретните заболявания на съответния „болен“ лечебно-оздравителни действия прилича повече на „терапия“ на инфекциозно заболяване, сполетяло народностна общност (страдаща и без това от тежка форма на анемия), със средства, предназначени за лечение на шизофрения (защото шоковата терапия в медицината е метод за лечение предимно на психиатрични заболявания) като при това за всеки непредубеден наблюдател, макар и без медицинско образование, е предварително ясно, че това не може да доведе до нищо друго, освен до влошаване на състоянието на боледуващия (да не говорим за унижението да те третират като психично болен, без да си такъв и за опасността от допълнителни ятрогенни заболявания, възникнали по внушение от лекаря, съзнателно или поради неправилно поставена диагноза). Създаде се впечатлението, че се касае повече за предумишлено убийство (или поне за дългосрочно изваждане от строя), отколкото за добронамерено лечение, като не може да бъде изключена напълно и аналогията с казуса, в който „лечителят“ изпращал предварително разбойници да пребият някого, за да го възприемат като „ангел спасител“, когато предложи своята платена „помощ“.

„Лукановата зима“ (1990-1991)

И може би неслучайно населението на бившата социалистическа общност, доведено до анемично живитуркане, загноясало от паразити и инфекции и цапардосано за назидание и поука и от юмрука на „шоковата терапия“, възприе случилото се като уличен театър на живо, в който и самото то е участник. Въпреки масовата психоза (хипнотична революционна фразеология; митинги, приличащи на футболни мачове; „гладни стачки“; бум от всевъзможни екстрасенси и напаст от чуждестранни религиозни  „просветители“) или именно поради нея, събитията изглеждаха повече като добре режисиран спектакъл, отколкото като реалност.

Очевидно, поредицата от парадоксални обществени явления в последните десетина години не би могла да бъде обяснена задоволително чрез класическите монистични едномерни, еднопосочни и едноаспектни светогледи (напр. всичко е само материя; всичко е само бог; всичко е само пазар и печалба), защото нововъзникващите обществени проблеми се усложняват с експоненциално темпо и, излизайки не само от обхвата на едномерното и двумерното измерения, но и на тримерното и навлизат в зоната на метагеометрията, т. е. геометрията на теорията на относителността. Като се има предвид, че повечето от световните лидери и парламенти са за съжаление именно с монистична нагласа, става ясно защо те не са в състояние да овладеят глобалните проблеми и защо все по-осезателно изпускат контрола не само върху бъдещето, но и върху настоящето. Тук се намира и ключът към отговора на въпроса – защо неафиширани и почти „невидими“, но вероятно отлично организирани и печелещи мозъчни тръстове, владеещи и прилагащи многоаспектното системно мислене, постепенно започват да диктуват условията в международния политически и икономически живот и все по-ускорено и смело да формират нови геоикономико-политически структури, които би могло условно да бъдат наречени „хоризонтални международни метадържавности“ (явление, което си заслужава сериозно самостоятелно изследване).

Антинаучна илюзия с пагубни последици би било да се мисли, че системософският подход може да се ползва и се ползва само за трансформация на негативните в позитивни процеси и явления. Напротив, видимите резултати от обществените процеси в геомащаб подсказват, че този мощен инструмент за контрол и предизвикване на промени в обществените отношения се владее и ползва предимно от мозъчни центрове с различна от общоприетата морална гледна точка за позитивно и негативно.

Правейки опит да ползваме и ние това мощно оръжие за овладяване на възможностите за регулиране и преобразуване на обществените процеси и явления (но и за завладяване на света и трансформирането му в желания от владетеля на „магическото“ оръжие модел), то би трябвало да сме наясно не само с опасностите и рисковете, които крие подобно начинание, но и с  факта, че действеното, резултатно използване на системософския метод е възможно само при наличието на огромен обем качествено преработени знания, постижимо най-вече в мощни научноизследователски центрове, предназначени за мозъчна атака на проблемите. Ето защо в съвременния свят, за който конкуренцията, поне засега, е по-характерна от взаимопомощта, господствалите досега в света големи държави с развита икономика и командно положение в междудържавните обединения, както и новосформиращите се метадържави, стремящи се към проникване навсякъде и завладяване отвътре на всички, очевидно не само притежават и активно развиват такива центрове, но и същевременно не забравят да унищожат или обезвредят навреме евентуалните конкурентни научни центрове, а дори и зародишите на мозъчни формации, които могат след време да дораснат до научни и политически конкуренти.

Е, и какво да правят в тази ситуация малките народи с хилава наука и невежа политика? Как да се възползват и те от възможностите на системософския подход при положение, че не разполагат с централи за всестранен анализ на икономическия, политическия, юридическия и най-вече – на психическия статус на противника, и за разработка на най-вероятни и парадоксални на пръв поглед средства за безкръвна интервенция и преобразуване на противника в пожеланото от водещия невидимата атака състояние?

Системософията, както вече бе посочено, препоръчва за подобни случаи специфични методи и техники за защита и успешно противодействие на по-слабия спрямо по-силния, аналогични и близки с тези в източните философски школи и бойни изкуства. Те дават възможност, при подходящи външни обстоятелства, по-слабата страна, ако притежава достатъчно висок интелект, психическа устойчивост и техническо майсторство, не само да обезвреди агресора, подвеждайки го така, че той сам да влезе в капана, който е приготвил за нея, но и да го победи окончателно, било чрез пряка активност, било чрез активна пасивност, създавайки му условията за неговото самоунищожение.

Вишеградската четворка – Унгария, Чехия, Полша и Словакия. Съюзът на Вишеградите е съвременният пример за обединяване на близки държави от бившия Източен блок срещу произвола на брюкселската бюрокрация и на богатите държави срещу по-бедните страни в ЕС. Новият източноевропейски съюз отстоява запазването на държавните суверенитети и се противопоставя с общи действия на плана за подмяна на коренното европейско население с преселници от Близкия Изток и Африка.

Основното, решаващо в такава ситуация действие е – обединяването на морално и психически устойчивия интелектуален елит на застрашените от размиване и обезличаване народи и държавици, имащи исторически сходна съдба и еднотипни проблеми, в неформални хоризонтални целеви общности , насочени не само към системософска мозъчна атака на глобалните и произтичащите от тях регионални и вътрешнодържавни проблеми, а и към активно действие за трансформация на съществуващата негативна ситуация в позитивна, и то от гледна точка на ценностите и интересите на техните региони и държави. Това означава на практика – сформиране на интелектократска хоризонтална регионална общност с мощен морален и волеви двигател, поставяща си за цел да извлече каруците на своите народи от блатото, в което джвакат все още неизбухналите социални бомби и да прехвърли населението им в машина от турбореактивен тип. И това задължително трябва да стане без никакво „биене в гърдите“ и излишен  шум, защото това са два фактора, можещи да обрекат на неуспех всякакъв опит за позитивно излизане от ситуацията. Първият от тях – болестната маниакалност на повечето псевдолидери за себеизтъкване и вождизъм, се оказа може би най-решаващата вътрешна причина за провала на възможностите за позитивно развитие на процесите от гледна точка на интересите на самите бивши социалистически страни, през онази критична 1990 година. Вторият от тях – безшумността в спокойната целеустременост, има съществено значение сега, защото само чрез едно отдръпване в себе си и пълноценен анализ на събитията, на собственото си поведение в тях и на възможностите си за развитие в сегашния исторически  момент е единствено възможно да се намери „ключът“ към вратата, водеща към благоприятен изход, и да се отключи тя.

За малките народи от Балканския полуостров и Източна Европа, чиито държавици на практика и преди, и сега имат само ограничен суверенитет и служат предимно за разменна монета при крупните световни сделки, сега вече е от жизнено значение, въпрос на живот и смърт да имат час по-скоро свой собствен, абсолютно безпристрастен (просто „опериран“ от идеологическата и партийна ангажираност) отговор на посочените в началото на този анализ ключови въпроси, а и на доста други, съпътстващи и допълващи ги, но неупоменати тук. Необходимо е разработването на собствени вариантни прогнози за развитието на процесите, преработването на т.нар. „дърво на целите“ въз основа на собствената ценностна система и изведените от нея собствени интереси и най-накрая – създаване на собствени методики и средства за стратегическо и тактическо действие. Наложително е осмисляне на процесите на социоразпад и синтез на нови държавностни образувания, като при това значителен принос за изясняване същността и прогнозата на процесите би могла да има съпоставителна аналогия с реакциите на атомния разпад и ядрения синтез. Твърде полезно е и проумяването на парадоксалната ситуация, в която сега се намират тези народи – преход от командно местно „народно“ стопанство, съществувало в условията на либерална глобална икономика, към либерална местна икономика в условията на командно глобално стопанство.

Библейската легенда за битката между Давид и Голиат

Първостепенно, жизненоважно за всички значение обаче има масовото осъзнаване на взривоопасната ситуация (и то не само за тях), в която се намират всички слоеве на народите, населяващи Източна Европа – както тези, които в момента тънат в разкош и самодоволство, защото без много труд и усилия, и най-вече – без честност, успяха да постигнат всичко, така и тези, които сега гинат в нищета и психодепресия, защото с много труд и усилия, и най-вече – с честност, не успяха да постигнат нищо. При това, осъзнаването е най-полезно именно за тези, които поради пагубния си наивитет или егоизъм и алчност се самоподведоха или се оставиха да ги подведат и манипулират, а след това манипулираха останалите, защото теорията за „обратната вълна“ сочи, че тя обикновено е безпощадна. Затова най-доброто, което може да се препоръча за подобна твърде удобна за всякакви манипулации ситуация, е – системно извличане на поуките и новите познания от живота, който живеем, и обединяването им с досега натрупаните от човечеството знания в едно единно цяло, което да служи като защитна преграда пред всички опити за манипулация, отразявайки ги обратно там, откъдето са дошли. Този метод за самозащита е най-добре изразен от философската доктрина на йога системата чрез правилото: „Не може да бъде манипулиран човек, който има същото знание, защото, първо – не се поддава на манипулации, и, второ – знае контрахватки.“

За слабите във военно отношение държавици с тежко болна икономика и още по-болна психика на населението си, останали вече на практика без контролирана от самите тях реална защитна система – сега няма никакъв друг спасителен изход освен този. Това е и пътят на самоосъзнаването на изкуствеността на сегашната ситуация и преодоляването й по естествен път, защото през XXI век „нов световен ред“ вероятно ще има, но той надали ще е такъв, какъвто го замислят сегашните му теоретични родители.

За гражданите на България и особенно на нейната столица София в деня Девети май 2016 се получава съвпад  на три календарни  празника с корено различен смисъл, ритуали и значение. Това са – православният подвижен празник Света София – Премъдрост Божия (истинският исторически празник на гр. София и околността й), Денят на победата (над фашизма чрез капитулацията на Германия и нейните европейски съюзници) и Денят на Европа (обединена следвоенна Европа и сега отново разeдинена).

Това съвпадение е подходящ житейски момент за осмисляне на миналото и настоящето и за планиране на бъдещето, за задаване на въпроси и търсене на отговори. Например – какво е победа и какво поражение, какво е възход и какво е падение и защо, прочитайки една статия от преди двадесет години, тя ни изглежда като писана сега, в този момент, за сегашната ситуация. Това двадесетгодишно безвремие е много тягостно като усещане и няма как да не се попитаме: Толкова бавно ли тече времето? Толкова бавно ли се придвижваме напред? Защо е така? Какви са причините и преодолими ли са те?

Искаме ли да оставим зад себе си и да загърбим негативната реалност и негативното мислене, ще трябва да преминем не само към позитивно мислене, но и към позитивни действия, трансформиращи отрицателната реалност в положителна. Според системософската теория това не е невъзможно, просто трябва да се промени количествено-качественото съотношение в полза на Мъдростта и Доброто. В Китай  през тези двадесет години това и правят.

Нека сега си зададем въпроса:

„Дали е възможно град София от столица на неголяма, недостатъчно мощна държава, за която малцина от гражданите на другите държави знаят къде е и чия столица е, да се превърне постепенно в средище на Мъдростта – Божествена и Човешка, място за мирна сътворителска дейност ?”

А не е ли по-правилно да попитаме: „Как и Кога е възможно да стане това?“

Как – като всеки от гражданите й работи упорито и системно на първо място  върху себе си – качества, знания и поведение, а след това и върху сходните елементи в околната среда.

Кога  – когато променим количествено-качественото съотношение в полза на Мъдростта и Доброто. Премъдростта е за бога, Мъдростта е за човека.

Пред столицата ни СОФИЯ има достатъчно години, векове и хилядолетия, за да постигне и опази Божествената мъдрост.

Свързани публикации от доц. Боряна Гагова:
2015 – коварният опит за превземане на Европа
Пътят на България към доброто бъдеще

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

 Или станете наши приятели във ФЕЙСБУК