Френската „Nuit Debout“ революция

Какво се случва във Франция?

Сценарият е наглед добре познат за всеки, който познава новата история на Франция: правителството предлага реформа, гражданите реагират с гняв и Париж е изпълнен от демонстрации. Настоящите сътресения започват през март, когато президентът Франсоа Оланд предлага промени в Кодекса на труда. Добил популярност като законът „Ел Комри“ (на името на министъра на труда Мириам Ел Комри), той предвижда предоставяне на повече „гъвкавост“ на фирмите да уволняват и назначават служители. Но идеите на Оланд срещат мащабна съпротива. Всичко започва с онлайн петиция, събрала повече от един милион подписа за две седмици. Петицията се противопоставя на реформите, насочени към това да направят пазара на труда „по-гъвкав“, позволявайки на компаниите да съкращават работници по-лесно. Недоволството не остава само в интернет, а се пренася на улицата. Хиляди окупират Площада на републиката, провеждайки среднощни срещи и дебати. Наричат се Nuit Debout. Амбицията е да бъде обособено пространство за споделяне на общото възмущение и идеи за по-добър свят.

#NuitDebout

С падането на нощта в Париж, хиляди хора изпълват Площада на Република. Стоят на земята с кръстосани крака. В кръг се върти микрофон, а хората се редуват да говорят за възмущението си. Темите са разнообразни – от доминацията на „Гугъл“, през укриването на данъци, до неравенството в достъпа до жилища. Дебатите продължават до рано сутрин, в малък палатков лагер, със супа и сандвичи в ръка и революциони песни на уста. Малко преди зазоряване полицията принуждава „окупаторите“ да напуснат площада. Но на следващата сутрин те се завръщат, за да опънат отново своя протестен лагер. За да разговарят отново.

За около седмица, тези масови нощни събирания се разпространяват в цяла Франция. Навън излизат родители с деца, студенти, работници, хора на изкуството и пенсионери.

Броят им непрекъснато нараства, а правителството започва да се паникьосва. Наречен „Nuit Debout“, което в свободен превод означава „будни нощем“, „буден цяла нощ“ или „изправи се през нощта“. Може да бъде срещнато и като „безсънна нощ“. Или пък нощна стража? Протестът прилича на движението „Окупирай“ от 2011 година или на испанското Indignados (бел.ред – „Възмутените“), което по-късно роди партията „Подемос“. Приликите са безспорни, но има и разлики.

Въпреки дългата история на младежки протестни движения във Франция – от събитията през май 1968-ма година, до огромните митинги срещу пенсионните промени, движението „Будни нощем“, разпростряло се до почти всички краища на Франция и дори извън границите към Брюксел, се разглежда като ново явление. И представлява много повече от стихиен протест, запалени гуми или счупени витрини.

Как започва всичко?

Официално всичко започва на 31 март със среднощното стоене в Париж след последните улични демонстрации на студенти и профсъюзи, недоволни от предложението от президента Франсоа Оланд за промени в Кодекса на труда. На протест по улиците излизат основно студенти и работници. Но не спират до там. Движението и радикалните нощни действия са замислени месеци по-рано в Париж на среща на леви активисти. Срещата е организирана от френския режисьор Франсоа Руфин, автор на хитовия документален филм „Мерси, Патрон!“. Филмът е посветен на двама французи, мъж и жена, които губят работата си като работници в завод за дрехи, след като собственикът на завода – най-богатият французин Бернар Арно, решава да изнесе производството в Полша.

„Присъстваха около 300 или 400 от нас. Срещата беше през февруари, беше публична и се чудихме как наистина да изплашим правителството. Имахме идея: след следващия голям уличен протест, просто няма да се приберем у дома“, казва Мишел, 60-годишен бивш шофьор. „На 31 март, по време на протестите срещу реформите в трудовото законодателство, това се случи. Имаше проливен дъжд, но въпреки това се върнахме на площада. Дъждът спря и ние останахме там. На следващия ден се върнахме отново. Продължихме да идваме всеки ден и това наистина изплаши правителството“.

„Има нещо тук, което аз никога не съм виждал преди във Франция. Всички тези хора се събират тук всяка вечер от самосебе си, за да говорят по най-различни теми и да споделят идеи – за жилищната политика, заплатите, бежанците и каквото си поискат. Никой не им е казал да го правят, никакви съюзи не ги притискат. Идват по своя собствена воля“, продължава разказа си Мишел.

Всяка вечер на парижкия Площад на Републиката, „общото събрание“ започва в 18:00 часа. Тълпата обсъжда идеи. Хиляди демонстранти комуникират, като използват определени жестове – размахват пръсти над главата си за съгласие и кръстосват китки за несъгласие. Сформират се комисии, които обсъждат промени в Конституцията, обществото, работата или последващите си действия на площада. На бели дъски са изписани темите за вечерта – от икономиката до медиите. Кредото е „без омраза, без физически сблъсъци, без насилие„. Създаден е дори поетичен комитет, който да измисля лозунгите на движението. „Всяко движение има нужда от художествен или литературен елемент“, казва поетът, автор на предложението.

Формалният повод

Разбира се, обикновеното недоволство не е достатъчно, за да даде началото на масова протестна мобилизация. Необходим е повод. Предложената реформа на трудовото законодателство дава възможност на протестите да се разгърнат отвъд малките групи студенти, леви активисти и профсъюзи и да бъдат забелязани от медиите. Както казва икономистът Фредерик Лордон по време на първата Nuit Debout на 31 март: „Никога няма да можем да благодарим на Ел Комри, че ни събуди от нашата политическа дрямка“. Промените в Кодекса на труда, предложени от правителството на Франсоа Оланд и неговият министър на труда, са последната капка, която прелива чашата.

„Но проблемът е много по-голям от това. Това правителство, което трябваше да бъде ляво, направи един куп неща, с които не съм съгласен, като същевременно се провали в опита си да решава истинските проблеми – като безработицата, климатичните промени и разпадащото се общество“, казва 35-годишният Матийо, който се преквалифицира в учител след 10 години в частния сектор. Хиляди споделят мнението, че след четири години управление на социалистическата партия на Оланд се чувстват предадени и гневът им вече не може да бъде спрян.

Онова, което отличава социалните движения от обикновените протести е, че те имат по-голяма цел, а не едно конкретно искане. Законът „Ел Комри“ предоставя възможност за изразяване на едно далеч по-серизно възмущение от цялостното развитие на съвременната политическа и икономическа система. В знак на протест сред студентите се разпространяват листовки, в които се призовава за съпротива „срещу политиката на правителството“, а не само срещу този законопроект. По време на демонстрациите, протестиращите изразяват своето разочарование от традиционната левица като цяло и от управляващата Социалистическа партия в частност.

26-годишната Джошлин, бивша студентка по медицина, се изявява като медиен говорител на движението. „Има безспорни паралели с „Окупирай“ и „Възмутените“. Идеята е да дадем думата на всеки. На хората наистина им писна, уморени са и това усещане непрекъснато нараства в последните години. Оланд се отказа от всички леви мерки, които обещаваше“, казва тя.

Според френското правителство промените в Кодекса на труда ще направят Франция по-конкурентоспособна и ще помогнат в борбата за преодоляване на рекордната безработица. Законът „Ел Комри“ обаче разгневява най-мощните френски профсъюзи, а една от причините е предвиденото в него „заобикаляне“ на синдикатите – ще бъде позволено да се постига директна договореност с отделните работниците относно условията на труд, включително максималното работно време и заплащането за извънреден труд. На тежки критики са подложени и текстовете, които ще помогнат на работодателите да уволняват лесно служители поради най-обикновени поводи, като например намаляващи поръчки и продажби или витиеватото „оперативни загуби“.

Няколко големи профсъюза, включително Общата конфедерация на труда (CGT), Националния съюз на френските студенти (UNEF) и Работническа сила (FO) предупреждавт ясно, че законът „Ел Комри“ ще потъпка фундаментални трудови права. В един от изключително редките случаи на всеобщо обединение, почти дузина профсъюзи призовават за национален протест в началото на март. Служители в железопътния транспорт, учители и най-различни други работници и студентски организации също осъждат законопроекта на социалистическото правителство, който според тях ще ерозира трудно извоювани с годините права и защити на работниците.

„Шокиращо е, че социалистическо правителство налага този закон“, казва 23-годишната Зоуи по време на едно от мирните мероприятия на площада в Париж. Според правителството и бизнеса, реформите ще помогнат на икономиката и ще намалят безработицата, която надвишава 10%. Зоуи, която е безработна, споделя своите притеснения относно същността на „работните места“, които ще отвори подобна реформа. „Ще се случи същото, както във Великобритания, където хората са принудени да работят с т.нар. „zero-hour“ договори или в Съединените щати, където те карат да държиш един знак на улицата и наричат това работа“, казва тя. 26-годишната Дебора добавя, че „правителството прави точно обратното на онова, заради което беше избрано“. Т.нар. zero-hour или договор с нулеви часове във Великобритания е една от най-критикуваните политики на английското правителство. Представлява договор, който не гарантира никаква заетост и никакви доходи. Отново с аргумента за „гъвкавост“ тези договори отварят възможност работодателят да се обади среднощ на служителя, за да го „поръча“ за следващата сутрин. Това увеличава и легализира несигурността, подкопава и семейния живот. Според британски експерти, zero-hours contracts са символ на неработещата икономика.

Кодексът на труда – задушаващ икономиката или гарантиращ трудовите права?

Френският Кодекс на труда е описван като „раздут“ и „нечетим“. В контекста на правителствените идеи за реформа в него обаче, експертите съветват да не се подценява ролята му на гарант за честни трудови отношения. Атаките срещу Кодекса на труда във Франция отдавна са любимо занимание на политици, журналисти и бизнес лидери. В статия озаглавена „Кодекса на труда и неговите абсурди“ консервативният „Ле Фигаро“ се подиграва на клаузи, които забраняват консумацията на алкохол по време на работа (с изключение на вино и бира), яденето на сандвичи на компютъра (вместо да обядваш нормално в обедната почивка) и изпращането на работни имейли по време на празниците“. Кодексът е сочен за главен виновник за безработицата във Франция, защитавайки тези, които имат работа в ущърб на онези, които нямат. Неговите критици твърдят също, че основните разпоредби, които ограничават работното време и затрудняват уволнението на служители, развалят имиджа на Франция отвъд границите й, като по този начин държат чуждестранните инвеститори настрана.

Франсоа Байру, виден центристки политик, е сред онези, които обичат да се подиграват на Кодекса на труда в телевизионни предавания. На два пъти той размахва издание от 3000 страници на френския трудов кодекс, сравнявайки го с брошура, за която твърди, че предстлява Кодекса на труда на Швейцария. Няма значение, че Швейцария не разполага с едно единствено ясно обособено трудово законодателство и Байру просто сравнява несравними неща. Но веселието е предвизвикано, а тълпата аплодира. В материал за „Льо Монд“ професорът в елитния „Колеж дьо Франс“ Ален Супио описва действията на Бейру като „долнокачествена политика, която измерва качеството на текста според неговото тегло“, мамейки публиката.

Въпреки всички предполагаеми свои недостатъци, Кодексът на труда е считан от мнозина във Фарнция за недосегаем. Много правителства са опитвали да променят някои от 10-те хиляди негови члена, най-вече свързани с облекчаване на ограниченията за освобождаване на служители и работното време.

Но никой досега не беше посмял да се опита да направи цялостен ремонт. Франсоа Оланд вярва, че има шанс да промени цялостната философия на закона. С аргументите за намаляване на административната тежест върху бизнеса и повече гъвкавост на пазара на труда, присъщи повече на партиите от десния спектър, Социалистическата партия на президента Оланд и премиера Валс направи крачка, която други не са се осмелявали да направят. Реформаторството се изразява в премахване на трудови защити, извоювани с много усилия. Правителството прави реверанс към бизнеса за сметка на хората на наемния труд. В това число и студентите, тъй като над четвърт от следващите във висши училища във Франция са едновременно и наемни работници. В своя полза Оланд набляга на аргумента, че „бедствената икономическа ситуация“ може да се реши само с коренна промяна на законодателството. Но тъй като преработването на целия кодекс вероятно ще отнеме години, правителството обещава бързи действия в главата, касаеща работното време.

Опростяване, а не дерегулация

Безработицата във Франция е на рекордни нива от близо 10%, а правителството обещава да ускори структурните реформи, изисквани от Европейската комисия. С оглед на предстоящите през май 2017-та година президентски избори, Оланд има малко време да прокара законодателство, което може да има видим ефект върху икономическия растеж и работните места, което да увеличи шансовете му да бъде преизбран. Промяната в трудовото законодателство обаче далеч не гарантира положителен ефект върху нивото на безработица, казва Жил Аузеро, професор по трудово право в Университета на Бордо. Според него „няма научно изследване, доказващо, че настоящият кодекс пречи на заетостта“. „Ако някой твърди подобно нещо, той просто заявява личните си идеологически убеждения“, заявява Аузеро пред „France 24“. Според него опростяването на кодекса по принцип е добра идея, но само при условие, че това не служи за предтекст за отслабване му. „Има възможност за пренаписване с цел по-голяма разбираемост и достъпност“, казва той с аргумента, че по-малките предприятия не винаги имат правната възможност да се съобразят с всяка клауза. „Но опростяване не трябва да означава дерегулиране“.

Критиците, позиционирани в ляво на правителството, твърдят, че именно дерегулацията е това, което министърът на икономиката Еманюел Макрон е намислил. Бившият инвестиционен банкер изтъква сложността на трудовия кодекс като „един от трите болести“, от които страда френска икономика“. Поради тази причина трябва да бъдат вдигнати „всички блокади“. И макар законопроектът да предвижда запазването на 35-часовата работна седмица като норма, на световния икономически форум в Давос Макрон призна, че де факто промените ще сложат нейния край, като позволят на компаниите да фиксират работното време както намерят за добре. Пред „France 24“ той добавя, че правителството има за цел да „увеличи преговорите на корпоративно ниво“, а именно – ръководството и служителите да се договарят в рамките на компанията. Проф. Жил Аузеро отбелязва, че Кодексът на труда вече позволява множество изключения в областта на работното време. Но той и други университетски преподаватели поставят под съмнение оптимизма на Макрон относно колективните споразумения между работодатели и служители. Историята сочи, че те са рядко постижими и поради тази причина най-добрата защита е Кодексът на труда.

Икономистът в базирания в Париж Център за изследване на заетостта Ай Йуду твърди, че френският кодекс на труда не пречи, а напротив – предоставя благоприятна за създаване на работни места защитна рамка – както на служителите, така и на техните работодатели. „Тази рамка управлява трудовите взаимоотношения, позволявайки на всеки участник да знае какво е законно и какво не е“, казва тя и допълва, че прецизността на кодекса „намалява несигурността и споровете, като по този начин улеснява наемането“. Подобно на Аузеро, Ан Ейду предупреждава за опитите да се замести съществуващата законова рамка с несигурното колективно договаряне. Според Ейду залогът е фундаменталната мисия на трудовия кодекс за изравняване на вродения дисбаланс между работодатели и техните служители. „Законът защитава работниците, като им дава определени права за ограничаване на силата на работодателите. При колективното договаряне работниците винаги са в слабата позиция.“

Технически предложението поддържа узаконената във Франция 35-часова работна седмица, но позволява на компаниите да организират „алтернативно“ работно време. Това включва работна седмица до 48 часа или 12-часов работен ден. В „извънредни ситуации“ служителите могат да работят и до 60 часа седмично. Условието е работодателите да плащат по-високи ставки за допълнителното работно време. Но минимален праг на допълнителното заплащане не е определен.

В действителност, според новото законодателство, бизнесът лесно ще може да назначава хора на нископлатени позиции, когато са му необходими. След което още по-лесно ще може да ги уволнява. Статистически това може би ще намали безработицата, но на практика ще направи така, че повече хора ще работят за по-малко пари и в пълна несигурност за бъдещето си. Хора, които през няколко месеца ще трябва да търсят нова работа. Или да работят на две, три и повече места. Такива мерки освен това водят и до трудов дъмпинг – хората опитващи се да намерят работа, са готови да работят за все по-малко пари и при все по-лоши условия.

А сега накъде?

Подобно на движението „Възмутените“, от което се роди „Подемос“, протестиращите граждани в Париж се чувстват изключени от „мейнстрийм“ политиката. Но дали да станат част от политическия естаблишмънт ще да им помогне в изпълнението на техните цели. Мненията на младежите и работниците на площада са различни.

От януари 2015 година досега, Площадът на Републиката се превърна в емблема на една страна в траур. Цветя, свещи и тъжни послания са обсипани около огромната статуя на Мариан, символ на френската република. Всяка вечер хиляди се събират на площада, за да го върнат към живота, трансформирайки го в нова агора, изпълнена със светлина, цвят, дебати, музика и танци. Засега движението се стреми да не следва йерархична структура. Няма изявени лидери, въпреки неспирните опити на журналистите да открият такива. Вместо това, всяка вечер се провежда „Общо събрание“, на което хората имат по две минути да се изкажат.

Френските медии побързаха да сравнят движението с „Възмутените“ в Испания. Стартирало на 15 май 2011 година, движението „15-М“ носеше част от характеристиките на „Будни нощем“ – огромни групи от хора окупират площадите, за да протестират срещу политическата система и политиката на остеритет. В Испания това движение успя да произведе нова политическа партия, „Подемос“, поведена от харизматичния лидер Пабло Иглесиас, която успя да спечели 46 места в испанския парламент на изборите през 2015 година.

Може ли Nuit Debout да последва испанския пример? Както и в други европейски държави, политическият естаблишмънт във Франция е загубил огромна част от доверието на гражданите. Личният рейтинг на Франсоа Оланд едва достига 20%. Мнозина французи са ужасени от перспективата за нов епизод от противоборството между Оланд и Никола Саркози. А Марин Льо Пен причаква отстрани. Но макар недоволството да е явно, френската политическа система много трудно ще позволи нова партия да замени едва от двете големи традиционни политически сили.

Освен това, „Подемос“ не е задължително модел за подражание, който всички да искат да следват. С влизането в политическата игра, неизбежно ставаш част от процесите, срещу които френските граждани протестират. 29-годишната Андреа обобщава как се чувстват много от участниците във френските демонстрации. „В началото харесвах това, което се случваше в Испания, изградено върху директната демокрация. Но скоро след като „Подемос“ влезе в голямата политика, свързана с корпоративните медии и финансови стимули, тя спря да работи“.

Истинският причинител на проблемите

Движението Nuit Debout е мощно напомняне за съществуването на непреодолимо глобално недоволство срещу кредото на неолиберализма и неговите опустошителни последици. Макар формалното му учредяване да се случи на 31 март, то има своите дълбоки корени, както всички социално-политически движения. Подобно на много други протести, започнали като конкретно недоволство от определени правителствени мерки, демонстрациите във Франция бързо прерастнаха от ограничен по своя фокус и обем протест в разпростираща се окупация. И изпратиха ясно послание до онези, които имат властта: теренът на борбата е навсякъде, а времето за нейното провеждане е винаги.

По същество движението се изправя, през нощта, срещу глобалната система, страдаща от безсъние: капитализмът. Дори да заслужава похвали заради своите предполагаеми производителни сили и консуматорски опции или да е охулван заради инвалидизиращото отчуждение и вредите върху климата, най-разпознаваемите му черта е неспирния стремеж към печалба. Дори магазините да се затворени, а търговията спряна, безсънната неумолима сила на капиталистическата експанзия не се уморява да извлича печалба от всички краища на планетата.

Отбранителните сили на „нощната стража“ срещу този свят, от друга страна, най-чесно са разпокъсани и епизодични или просто не съществуват. Последното е предпочитаната тактика от голямата част от англоезичните медии, чието нищожно отрязяване на социални протести е доказателство за тяхната активна роля в поддържането на неяснотата. И маргинализарането – най-често чрез поставяне на рамки. Когато се събуди внимание към радикални бунтове, масовите медии, професионалните политици и добре платените анализатори правят необходимото, за да потушат тези настроения, вкарвайки всяка история в ясен стереотип, позната сценарий я с известно начало и предизвестен край.

В началото ни се казва, че има светлина: някакви хора в Париж внезапно са се събудили, на точно определено място, за да протестират срещу точно определени действия. След като са набелязали точно определена цел и са привлекли вниманието, те са изпратени обратно в бездната, от която идват, при това оставяйки нещата в по-лошо състояние, отколкото са били преди. Случайните зрители са принудени да се чудят дори защо е имало протест, а косвеното послание е, че е по-добре никога на се опитваш да променящ нищо, тъй като нещата в крайна сметка просто не могат да се променят.

Пространството и времето за въстание по този начин са разделени и покорени. Индивидуалните случаи са разделени в пространството и терминологията: „Възмутените“, Арабската пролет и т.н. Сведени са до епизодични прояви, с временна цел и набелязан резултат. Каква е целта и как да се постигне? Всичко се свежда до това. Успехът се измерва единствено от конкретния краен резултат – така протестът срещу капитализма влиза в рамките на принципите на самия капитализъм – какъв е бил произведеният от протеста продукт. Това е класически пример за древната сентенция „Разделяй и владей“. За да произведе „продуктивен резултат“, дадено движение трябва да е изпълнило конкретна цел в ясно очертано време и пространство и след това бързо да изчезне. Свалено ли е дадено правителство, получена ли е нечия оставка, оттеглен ли е даден законопроект…

Демокрация без избор 

Френските студенти и работници не искат просто това. Те ясно осъждат тайното споразумение между политическия и икономическия елит в страната. Френските граждани, а и не само те, вече не се идентифицират с националните и европейски политически елити. Системата се оказва „демокрация без избор“, в която гласуването за лявата Социалистическа партия или десните републиканци практически означава избор на една и съща социална и икономическа политика.

Единствената опция за прогресивно настроени граждани остава да изразят своето възмущение и да построят „друга политика“ от улиците. В Nuit Debout, както и в лагерите на „Окупирай“, целта е общи граждански действия и поставяне на сериозен въпрос относно целесъобразността на представителната демокрация.

Младите французи изразяват опасенията си, че са „лишени от своето бъдеще“. Протестите във Франция и Испания далеч не са водени само от младежи, но тяхната движеща сила е безспорен фактор. Младите хора по всички краища на планетата усещат, че нещо не е наред. Доказателство е фактът, че определяните като „радикални“ леви политици – Джереми Корбин във Великобритания и Бърди Сандърс в САЩ се радват на подкрепата именно на младежи, ядосани и разочаровани от „умерените“, „традиционни“ политици.

Движението Nuit Debout ще трябва да намери своя път напред, надграждайки върху успехите и провалите на своите предшественици. Но каквото и да се случи в бъдеще, събирането на хиляди хора от различни поколения, които да извикат, че „друг свят е възможен“ и че има прогресивни алтернативи, базирани на демокрацията, социалната справедливост и достойнството, само по себе си е огромен успех. Редом с всичко останало Nuit Debout е важно напомняне за дълбоките и продължаващи битки срещу безсънната същност на капитализма и всички трайни последици от него.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

 Или станете наши приятели във ФЕЙСБУК