Меланхолия и Разпятие

hrisi-hristova

„Аз дефинирам така чувството за грях:
опустошителна връзка със зависимостта.
Усещането за вътрешна виновност, което подхранва греха,
нараства до паническа липса в мига,
в който не може да достигне своята предишна робска зависимост.“
Паскал Киняр

Меланхолията – тази коварна вътрешна тяга на европейската душа – едновременно износила гениалните й прозрения, но причинила и голямото й отстъпление пред грубата деконструкция на света. Зачената още в недрата на Рим, меланхолията се оказа вечната спътница в мисловността на западния човек – свита на кълбо или изправена в красива поза, тя вече две хилядолетия е в неговия най-дълбок онтологичен интим. Познанието за света и за неговата крехка неустойчивост днес носи на мислещия западен човек тъга вместо смелост, апатия вместо действие, съзерцание вместо съзидание, вина вместо страст. За жалост, имагинерните пространства вече не раждат своите плодове. И пак за жалост, с неголеми изключения, днес само лишените от изкушението да проникват в смисъла на съществуването имат дързостта да се измъкнат от тревожността на своя ум, скачайки в бездната и отдавайки се безсъзнателно на неизбежно идващото в света обновление.

Изкушените от смисъла остават на ръба – вътрешната тяга в тях ги зове обратно, в измамната подреденост на битието. И само един от хиляди запазва ясния поглед в бездната, устремявайки се с пълно съзнание напред – към тънкия процеп  в хоризонта – златното сечение, проблясващо примамливо между пропастта и небесата. Тогава неизкушените го познават и политат след него. Само историята узнава изхода от този полет. Чрез нея – и оставащите в измамния ред. Първите създават историята. Вторите я изследват, пишат и четат.

Днес Европа е по-меланхолична и по-безплодна от всякога. Тя стои на ръба и се страхува да скочи в процепа към обещаните „ново небе и нова земя“, защото осъзнава пропастта под себе си. Знанието я прави тревожна, но и неуверена. Разсъдлива, но и страхлива. Благородна, но и виновна. Разкайваща се, но и непрестанно грешна. Разпъната между паметта си и идващото отвсякъде бъдеще, фасцинирана от погледа на Медуза и почти вкаменена от ужас, Европа не вижда хаоса, нахлуващ в измамната подреденост на битието й.

Вечно Разпятие вместо копнеж по Възкресение – заради ужаса от Смъртта между двете – нежеланата и горчива цена.

Митът за разпятието със своята трагична и величава извисеност е вграден като крайъгълен камък в есхатологията на европейския запад. Дори за две хиляди години изкуплението на разпятието не беше осъзнато като дар и преход, а като вина и задълженост. Крилете на Нике са окървавени от гвоздеите, с които бяха приковани. През вековете те напоиха неведнъж старата европейска земя с тежки капки кръв и издълбаха в нея зловещи рани. Така Европа остана заложник на кошмарните си спомени от собствения си опит за летене, от собствения си опит да преодолее разпятието – този опит беше външен. Но „онова“ се случва Вътре…

Днес Нике се страхува да полети с наранените си криле, а Европа не се осмелява да изживее прозрението, че Разпятието остава обезценено без Възкресението и без Смъртта между тях – не, не окървавената Смърт на телата, а другата смърт – настъпваща единствено след скока в бездната. Отвеждаща в ново небе и нова земя. Преодоляла страха и разгърнала силните си криле. Личната смърт във всеки един – възкресяваща новия живот на Феникс.

В тази несбъдната смелост е пагубно красивата Меланхолия, шепнеща омайните си слова и пееща приспивната си песен.

Не Бог, а Страхът приковава на кръста крилете на Нике в ужаса без край.

Страхът от окървавената смърт на тялото убива порива да се преодолее смъртта на душата. Тя остава прикована в разпятието и вкаменена на ръба на бездната, умирайки бавно, непрестанно, упоено и меланхолично-красиво в опустошителната връзка със зависимостта и вътрешната виновност.

Но новото бъдеще идва, а светът е превземан от хаоса, защото така е отредено – така се констриура новият ред.

Елегичният римски поет Проперций възкликва точно на ръба между двете хилядолетия, между двете времена, превърнали се в две ери за човечеството – Стара и Нова:

„Несигурният смъртен час – ето, смъртни,
това тревожно търси погледът ви вред.
Нашата къща гори, нашата къща се срутва.
и чашата, която поднасяме към своите устни,
ще ни убие навярно.“

Само няколко години след това прозрение, другият Син Човешки ще пророни в маслиновите сенки на Гетсиманската градина думите, с които ще започне Новата ера:

„Отче, ако е възможно да ме отмине тази чаша. Но да бъде Твоята, а не моята воля.“ И дохожда до учениците, и ги намира заспали, и казва на Петър: „Как! Не можахте ли ни един час да бдите с мене?(…) Духът е бодър, а тялото е немощно.“ (Матей – 26; 39-41)

И изпива до дъно Горчивата чаша.

Оставя се да бъде разпънато немощното му тяло, знаейки, че духът му е бодър. И вечен.

Съвременният Рим не разбра това послание.

Той издигна тялото си в култ, вкаменен от страха за смъртта му, а душата си остави прикована във вечно разпятие. За да спаси тялото, пожертва душата си. Остави я в съня на меланхолията и затова съвременният Рим завинаги ще остане там – на ръба между Новото небе и Новата земя.

И само един от хиляди, запазил ясния си поглед в бездната, ще се устреми с разтворени криле и с цялата мощ на ума си към тънкия процеп в хоризонта – златното сечение, проблясващо примамливо между пропастта и небесата.

Историята ще узнае изхода от този полет.

 





Още от автора: Христина Христова

Христина Христова

Христина Христова е завършила НГДЕК „Константин-Кирил Философ“ и Българска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Специализира Културология и Театрознание. Автор на драматургични и публицистични текстове. Работила е като учител по литература, ръководител на младежко театрално студио, държавен експерт и началник отдел в Министерството на образованието и науката, началник отдел "Култура" в общинска администрация. Интересите й са в областта на антропологията, геополитиката, религията. Понастоящем ръководи агенция за специални събития и е Главен редактор на „Memoria de futuro - Памет за бъдещето“.

  1. Желю Железов (JELEZOV.blog.bg) казва:

    Eсето ми хареса много. Предизвиква не само размисъл, но доставя и удеовлствие от словесната виртуозност. Опитвам се да изляза от рамките на европоцентричното мислене на автора му и от мислите – продукт на битието на юдеохристиянската цивилизация. И тук в съзнанието ми изникват идеите от едно друго есе: „Размишления на юношата при избор на професия” – написано от 17-годишният Карл Маркс. Ще цитирам (в мой превод от руски език) неговия финал:
    „Ако сме избрали професия, в рамките на която най-много ще се трудим за човечеството, то ние няма да се прегънем под нейното бреме, защото това ще е жертва в името на всички; ТОГАВА ЩЕ ИЗПИТАМЕ НЕ ЖАЛКА, ОГРАНИЧЕНА, ЕГОИСТИЧНА РАДОСТ, А НАШЕТО ЩАСТИЕ ЩЕ ПРИНАДЛЕЖИ НА МИЛИОНИТЕ, нашите дела ТОГАВА ще живеят тихия, но вечно действен живот, а НАД ПРАХА НИ ЩЕ СЕ ПРОЛЕЯТ ГОРЕЩИТЕ СЪЛЗИ НА БЛАГОРОДНИТЕ ХОРА.”

    • Memoria de futuro Memoria de futuro казва:

      Господин Железов, радвам се, че есето ви е допаднало, но моля ви не си и помисляйте, че „мислите са продукт на юдеохристиянската цивилизация“. Моите мисли никога не са били юдейски и това ме обижда. Моето съзнание и мисли са европейски, а европейското аз винаги разглеждам като контрапункт на юдейското мислене.

  2. николай статков казва:

    ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ !!!
    За истината възкръсна и за справедливостта. Даде ни пример за защита достойнството на човек.
    Той живя по „правовия ред“ на десетте Божи заповеди и показа порочността на правовия ред по „хляб и зрелища“ от самозваните властващи, винаги поставящи начало на ново летоброене по себе си.

Оставяне на коментар

Всички обозначени полета (*) са задължителни