Южен Кавказ е едно от най-взривоопасните огнища на военно и политическо напрежение в бившия Съветски съюз. НАТО, чийто член е Турция, провежда активна политика на задържане спрямо Русия чрез турското влияние в тюркоезичния ареал на постсъветското пространство.
На особено влияние в този контекст бяха подложени Грузия и Азербайджан. Тяхното сближаване с Анкара се проявява преди всичко във военно-стратегическото сътрудничество.
Исторически погледнато, Русия и Турция са геополитически противници от векове наред. Независимо от това, че веднага след разпадането на СССР до инцидента с рускиа бомбардировач на сирийско-турската граница, двете страни се сближиха по редица въпроси от международно сътрудничество (особено в сферата на икономиката), Анкара винаги е водила агресивна военна политика към Москва.
За никого не е тайна, че по време на гражданската война в Сирия турското правителство многократно беше обвинявано в насърчаване на сирийските ислямисти. Помощта се изразяваше в предоставяне на турски складове за съхранение на оръжия за нуждите на терористите и в директното транспортиране на същите тези оръжия от турските спецслужби на територията на Сирия.
Почти същият сценарий беше осъществен и в Кавказ в периода на разпространение на сепаратистки настроения там в началото на 90-те години на миналия век (двете чеченски кампании). Турция също така съдействаше на терористите с помощта на държавите-членки на т.нар. „прозападен“ обръч. Налице е информация, която потвърждава, че именно през Турция бунтовниците са прехвърляли в Кавказ съветско оръжие, останало на територията на бившата ГДР.
Работата е там, че ликвидацията на Съветския съюз доведе до нови възможности за Турция да разшири собственото си влияние върху новообразуваните тюрко-мюсюлмански държави, което, разбира се, е изгодно и за НАТО. Но независимо от амбициите на Турция в региона, тя не успя да измести Русия, а единствената страна, с която успя да се сближи максимално, стана Азербайджан. След нея по степен на лоялност в полза на Турция се нарежди Грузия, която след проведената там „Розова революция” премина на страната на Запада.
В сегашната ситуация около Нагорни Карабах Анкара открито подкрепя Азербайджан по въпроса за евентуалната ескалация на военното противопоставяне между Баку и Степанакерт, зад който, от своя страна, стои Ереван. Трябва да се отбележи, че напрежението в региона нарастна драстично след началото на военната операция. В този период на азербайджанско-арменската граница имаше постоянни провокации, една от които завърши с последните големи военни сблъсъци.
Както е известно, Армения е член на ОДКБ (Организация на договора за колективна сигурност – аналог на съществуващия в епохата на Съветския съюз Варшавски договор). Организацията се оглавява от Русия, което показва наличието на пряка връзка между Ереван и Москва като съюзници във военната сфера. Арменската страна в конфликта нееднократно изрази мнение, че зад азербайджанската агресия в Нагорни Карабах стоят турски военни инструктори и съветници. Аргумент в полза на това твърдение е наличието споразумението за стратегическо партньорство и взаимопомощ, което беше сключено през 2010 г. между Турция и Азербайджан. Двете страни неведнъж са изказвали мнение, че договорът се нуждае от доработки с цел да се установят по-дълбоки форми на военна интеграция.
През последните няколко години сътрудничеството между Турция и Азербайджан във военната сфера (съвместни учения, разработка на военна стратегия в случай на война срещу една от държавите, международни договори и т.н.) е не само двустранно, но и под егидата на НАТО, което, разбира се, не може да не безпокои Москва.
Тук трябва да се спомене и ролята на сирийския фактор в международните отношения в региона. Смята се, че Анкара може да се опита да изнесе близкоизточната нестабилност в Кавказ чрез концентрация на различни въоръжени формирования, включително и такива с опит в Сирия, в района на Нахичеванската автономия, която има обща сухопътна граница с Турция и е отделена от „континентален Азербайджан”.
Заедно с това турското ръководство може да реализира още един интересен геополитически ход – да отправи към Армения голям бежански поток от страните от Близкия изток, които, както можем да видим, Турция използва като пълноценен инструмент на външната си политика (изнудването на европейските й партньори чрез мигранти от Сирия е най-яркият пример за това). Това, разбира се, ще се усложни работата на руските граничари по арменската граница и за съжаление ще послужи като поредния фактор за увеличаване на нестабилността в региона.
Можем да наблюдаваме как Анкара и Баку последователно подкопават усилията на руската дипломация за изключително политическо уреждане на конфликта. При това Русия поддържа позицията, че приоритет трябва да бъде съхраняването на баланса на силите между страните в региона. В светлината на настоящата ситуация в Южен Кавказ, усилването руските военни сили в руската база в Армения и увеличената външнополитическа активност на Москва в Закавказието изглуждат доста разумно. В един кратък период от време визити в Баку направиха вицепремиерът Дмитрий Рогозин и заместник-министърът на външните работи Григорий Красин, по време на които отделно беше обсъждан проблемът с Карабах.
Като цяло, разбира се, политическите и дипломатическите усилия на Москва са насочени към мирното уреждане на конфликта в Нагорни Карабах и създаването на надеждна и ефективна система за сигурност в региона, включително чрез участието на кавказките държави в такива структури като Шанхайската организация за сътрудничество и Евразийския икономически съюз.
Крехката държавност в бившите републики от бившия Съветски съюз е обект на сериозни международни предизвикателства. В тази връзка, външната политика на Русия е насочена към предотвратяване на негативните сценарии (най-ярките примери за които са Украйна и Грузия) с цел да се гарантира тяхната вътрешна и външна сигурност.
Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro
Източник: politpuzzle.ru
Оставяне на коментар