Първичните избори в Съединените щати са една потискаща гледка, а основните кандидати изглежда не осъзнават, че техните язвителни съждения и демагогски изявления, в случай, че бъдат избрани, ще имат отзвук както в страната, така и в чужбина.
Въпреки очевидното величие на президента на САЩ, неговите властови функции са доста ограничени. Например, на всички е известно, че президентът Джордж У. Буш не можеше сам да управлява страната и други го правеха вместо него. А днес за никого не е тайна, че президентът Барак Обама не е в състояние да подчини своята администрация. Пентагонът и ЦРУ водят свирепа гражданска война в Украйна и Сирия. В действителност основната функция на Белия дом се състои не в управление на силовите структури, а в назначения и одобрения на назначенията на 14 000 високопоставени служители, от които 6000 се назначават след като президентът встъпи в длъжност. Въпреки външния си изглед, президентът се явява единствено гарант за властта на управляващата класа. И затова президентът се избира не от народа, а от същата тази управляваща класа.
Да напомним, че според Конституцията на САЩ (член 2, параграф 1) президентът на САЩ не се избира чрез преки избори, както погрешно твърдят някои медии, а само от 538 представители на губернаторите. Конституцията не задължава губернаторите да назначават избиратели съгласно волята, изразена от страна на гражданите по време на съвещателното гласуване, което предшества тяхното назначаване. Така през 2000 г. Върховният съд на САЩ отказа да признае за невалидни гласовете на делегати, назначени от губернатора на Флорида, въпреки съмненията по отношение на желанията, изразени от избирателите в този щат.
Спомнете си също, че „първичните избори” не се организират от политическите партии, какъвто е случаят в Европа, а от щатите под надзора на губернаторите, съгласно собствената им избирателна система. Първичните избори са замислени по такъв начин, че в края на краищата големите партии да предложат президентски кандидат, който да отговаря на интересите на губернаторите. Тази система отговаря на съветския принцип „демократическия централизъм“. Тя позволява да бъде отхвърлен всеки кандидат, чието мнение се отличава от общоприетото или който може да постави под въпрос съществуващата система, в полза на „консенсусна“ личност. В случай че гражданите, участвали в изборите, не изберат кандидат или изберат някой, който не съответства на тази система, партийната конференция може, ако е необходимо, да отмени резултатите от гласуването.
В първичните избори в САЩ участват много кандидати от различни партии. Но медиите говорят само за демократи и републиканци, игнорирайки останалите, защото знаят, че избирателната система е замислена по такъв начин, че последните никога да не спечелят тези избори
Следователно, първичните избори в САЩ не са „признак за демокрация“, а обратното, представляват процес, който, от една страна, позволява на гражданите да изразяват своята воля, но от друга ги принуждава да се откажат от своите интереси и да подкрепят кандидатура, съответстваща на системата.
През 2002 г. Робърт Дал, професор по конституционно право в Университета в Йейл, публикува изследване, според което Конституцията на САЩ е създадена през 1787 г. с очакването, че САЩ никога няма да станат истинска демокрация. [1] Съвсем наскоро двама професори по политология – Мартин Гилънс от Принстънския университет и Бенджамин Пейдж от Северозападния университет показаха, че политическата система на САЩ е стигнала дотам всички закони да се приемат с повелята и под контрола на икономическите елити, а мнението на обикновените хора никога не се взима под внимание [2].
Президентството на Барак Обама беше белязано от две кризи. Първо беше финансовата криза, и след нея през 2008 г. последва и икономическа, която доведе до пълното прекратяване на обществения договор. Досега хората в САЩ бяха пропити с „американската мечта“ – с вярата, че могат да се освободят от бедността и да станат богати, като се възползват от плодовете на своя труд. А сега, с изключение на „супер-богатите“, най-доброто, което може да се разчита, е да не се спуснеш стремително към дъното.
Краят на „американската мечта“ доведе преди всичко до създаването на протестните движения – дясното Tea Party през 2009 г. и лявото Occupy Wall Street през 2011 година. Основната идея беше в това, че неравноправната система е крайно неприемлива, но не защото се е изчерпала, а защото е престанала да еволюира и да отговаря на новите реалности. Поддръжници на Tea Party твърдяха, че за да се подобри животът, трябва да бъдат намалени данъците и хората да се спасяват сами, а не да чакат социална защита. Тези, които поддържаха Occupy Wall Street, считаха, че, напротив, трябва да се обложат с данъци свръхбогатите и да се преразпредели това, което са си присвоили. Не е за вярване, но този етап беше извървян през 2015 г., благодарение на милиардера Доналд Тръмп, който не оспорва системата, а твърди, че се е възползвал от „американската мечта“ и че е способен да я съживи. Във всеки случай така гражданите разбраха неговия лозунг „Америка отново велика!”. Неговите поддръжници не възнамеряват да затягат коланите, за да финансират военно-промишления комплекс и да съживяват американския империализъм. Те се надяват, че ще получат възможността да забогатеят, както неведнъж се е случвало в историята на САЩ.
В същото време, когато Tea Party и Occupy Wall Street подкрепиха съответно кандидатурите на Тед Круз от републиканците и на Бърни Сандърс от демократите, кандидатурата на Доналд Тръмп застрашава позициите на тези, които са оцелели по време на финансовата криза през 2008 г., блокирайки системата. Тоест, той се обявява не срещу супер-богатите, а срещу високопоставените служители и професионалните политици, срещу „скритите богаташи „, които имат високи доходи, но никога не рискуват нищо. Ако сравним Тръмп с европейските политици, то той не е Жан-Мари льо Пен и Йорг Хайдер, а по-скоро Бернар Тапи и Берлускони.
Как ще действат губернаторите? Кого ще изберат за президент?
Досега американската аристокрация, по думите на Александър Хамилтън, включваше само WASP, т.е. White Anglo-Saxons Protestants (бели англосаксонски протестанти). Първоначално „P“ е означавало „пуритани“, но с течение на времето идеята се е разпространила върху всички протестанти. Изключения са ирландският католик Джон Ф. Кенеди, който през 1961 г. допринесе за мирното разрешаване на проблема с расовата сегрегация, и чернокожият кениец Барак Обама, който през 2008 г. създаде илюзията за расова интеграция. Но в нито един от тези случаи избраният не се възползва от властта си и не докосна управляващата каста. Нито един от тях, въпреки обещанията, така и не можа да предприеме нищо съществено срещу военно-промишления комплекс, въпреки че първият обеща всеобщо разоръжаване, а вторият – ядрено. И в двата случая до тях поставяха, в качеството им на вицепрезиденти, свои представители за случай на замяна (Линдън Джонсън и Джо Байдън), както стана след убийството на Кенеди.
Що се отнася до Доналд Тръмп, неговата откровеност граничи с популизъм, за разлика от класическите маниери на „политкоректните“ англосаксонци. А хладните отношения на Тръмп с президента на National Governors Association (Национална асоциация на гуверньорите) и с губернатора на Юта Гари Херберт показват, че да се постигне споразумение с управляващата каста ще бъде изключително трудно.
Остават два варианта – Хилъри Клинтън и Тед Круз. Последният има испански корени, но интелектуално се сближи с англосаксонските протестанти след своето „обръщане“ към евангелското протестантство. Неговото назначение би позволило провеждането на операция, подобна на тази, която се извърши с помощта на Обама, но този път не галейки чернокожите, а демонстрирайки желание да се разширят правата на „латиносите“. За съжаление, въпреки че той беше номиниран от организация, която работи едновременно с Пентагона и ЦРУ, новият облик няма да е по силите му, защото това е напълно изкуствен персонаж. Остава феминистката Хилъри Клинтън, чието избиране ще бъде демонстрация на волята за засилване на ролята на жените в обществото. Но нейните неподдаващи се на определение изказвания и пристъпи на истерична ярост будят тревога. Впрочем, сега тя е в процес на разследване по много сериозен случай, което ще позволи да бъде управлявана чрез шантаж.
Не е трудно да забележите, че в този анализ не споменавам нито една предизборна програма. Това е така, защото в местната политическа философия това няма никакво значение. След Общността на нациите (Британската общност) на Оливър Кромуел, за англосаксонската политическа мисъл общите интереси са само фикция, зад която се крият диктаторски навици. Затова и кандидатите не представят програма за цялата страна, а само декларират своите „позиции“ по някои въпроси, което им осигурява необходимата подкрепа. Избраниците – президент, членове на парламента, губернатори, прокурори, шерифи, и т.н., не се заклеват да служат на общото благо, те само обещават да удовлетворят възможно най-голям брой избиратели. По време на срещите си с избиратели кандидатът никога не изразява своята „визия за света“, но задължително ще ви представи пълен списък за получената подкрепа и ще призове другите „общности“ да му поверят защитата си. По тази причина политическото предателство в САЩ не се състои в това, че можете да преминете на другата страна, а в това да действате срещу интересите на своята „общност“.
Такъв подход води до това, че политиците се стремят да обезпечат не ангажираност с изказванията си, а само своята връзка със защитаваните интереси. Например, може да се твърди, че ембрионите са човешки същества и да се осъжда абортът в името на защитата на човешкия живот, а в следващото изречение да се говори с гръмки фрази за ролята на смъртното наказание.
Няма никаква разлика между политиките, които ще водят евангелистът Тед Круз, феминистката Хилъри Клинтън или марксистът Бърни Сандърс. И тримата ще последват стъпките на Джордж У. Буш и Барак Обама. Тед Круз се позовава на Библията (а в действителност на еврейските ценности, изложени в Стария Завет) и обещава на религиозния електорат възраждане на фундаменталните ценности на „бащите-основатели“. Да се възроди системата от ценности означава да се изпълни моралният дълг, а парите в този случай ще бъдат „божи дар за онези, които почитат Бога.“ Хилъри Клинтън води кампанията се, разчитайки на жените и вярва, че за нея ще гласуват всички, които са забогатели по време на президентството на съпруга й. За тях преустройството на системата е семейна работа. В същото време Бърни Сандърс осъжда монополизирането на богатствата в 1% от населението и призовава за тяхното преразпределение.Подкрепата за него е равносилна на революция, чиито плодове хората не биха имали нищо против да използват, но да я правят – не искат.
Реална промяна в системата може да има в случай на избирането на Доналд Тръмп. Независимо от странните му изявления, той е единственият трезвомислещ кандидат. Той не е бил политик, а бизнесмен. Той няма идея с какви въпроси ще трябва да се справя и няма нито едно готово решение. Затова и ще му се наложи да взима решения в зависимост от това какви връзки ще създаде. Неизвестно е само дали от това ще стане по-добре или по-зле.
Странно е, че Бърни Сандърс спечели в същите щати, в които и Тед Круз, а Доналд Тръмп – там, където и Хилъри Клинтън. Явно гражданите несъзнателно свързват бъдещето си или с духовността, която ще им позволи да изкупят греховете си, а след това да забогатеят (Сандърс и Круз), или с трудностите, които ще им осигурят материално обогатяване (Тръмп и Клинтън).
В такава ситуация е невъзможно да се предскаже кой ще стане президент и какви ще бъдат последствията. Но ръководейки се от демографските данни, може да се твърди, че тази система в недалечно бъдеще ще се срине от само себе си, след като англосаксонците в нея станат малцинство.
Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro
Източник: voltairenet.org
[2] «Testing Theories of American Politics: Elites, Interest Groups, and Average Citizens», Martin Gilens and Benjamin I. Page, Perspectives on Politics, Volume 12, Issue 03, September 2014, pp. 564-581.
Оставяне на коментар