Първа част на интервюто: ТУК

Антейос: Как да живеем в такова напрежение?

Гийом Фей: В Европа езичеството, което е било нейна древна религия, присъства в много сфери: във вид на „фолклорно“ (без пренебрежителен оттенък), преди всичко келтско-скандинавско езичество; традиционалисткия, етнически пантеизъм без вяра в персонифицирани богове; навсякъде се наблюдава масово отдръпване от католическия култ, възвръщане към широко разпространеното народно езичество, включително празнуване на сезонните цикли и слънцестоенето, възраждане на келтския празник на мъртвите Хелоуин – това са все добри примери.

Рождеството придобива отново своя езически характер – древен празник, срещу който църквата постоянно се е борила, и по-специално от началото на ХХ век (след замяната на яслите с дървото). След 1500 години средновековна християнизация на празника на зимното слънцестоене това е най-важният признак за начало на стихийното, народно възраждане на древния паганизъм.

Трябва да отбележим също така постоянството на изразено езическите, понякога безсъзнателни мотиви в изкуството, литературата, философията, в комиксите. Езичеството се възражда не номинално, а като стихийно жизнено поведение, като представа за света. Джон Бурман, Мишел Мафезоли и много други продължават вечните езически традиции, без да се обявяват за езичници.

Според мен, въпреки очевидното родство на мирогледите, съществува голяма разлика между индийското и европейското езичество. Първото не е било прекъсвано в своето развитие и остава много близко до народната религиозност; в Индия действително вярват в съществуване на пантеона на божествата. В Европа да се върнем към подобна ситуация е невъзможно. От нашето европейско езичество останаха трохи, още повече, че то съществува нелегално. В този период на междуцарствие, в навечерието на великите битки, езичеството се възражда, за да запълни празнотата, оставена от официалната църква, която е капитулирала. Днес в Европа можем да очакваме раждането на неопаганизъм. Да предвидим и да предопределим неговите форми е невъзможно.

– Какво ще е бъдещето на неопаганизма?

– Европа на 2020 година ще представлява хаотична смесица от различни религии и вярвания. Християнството го очаква крах и разпад. Борбата ще е между езичеството и исляма.Дали това ще е духовна борба или истинска война? Неизвестно. Езичеството е противоположност на сериозността, затова то е най-дълговечната от всички други религии. Могъществото, непобедимостта на езичеството се обясняват с неговия съюз с жизнените сили, затова то е неунищожимо, то няма как да изчезне.

Трифон Зарезан е един от най-тачените празници у нас и до днес. В основата му е древният култ към тракийския бог Дионис – божеството на жизнената сила, на вечно възраждащата се природа, на виното и веселието. Култът преминава в древна Гърция, а негова кулминация са Дионисиевите мистерии. Християнският наследник на Дионис (в Рим – Бакхус) е Св. Трифон. Както е с повечето празници у нас, православието съжителства в уникална хармония с предхристиянските обреди и традиции

Изключена обаче е вероятността Европа да се върне към езическите култове, както е било в дохристиянската Европа или както е в днешна Индия. Съвременният култ на друидите (например в Бретан, Ирландия, Англия и т.н.) не само че се практикува от нищожно малцинство, но и има изкуствен, фолклорно-спиритуалистичен характер, а не истински религиозен. Аз предвиждам възникването на следната ситуация след 20 години:

1.Ислямът ще стане най-практикуваната религия (по демографски причини и в резултат на приемането на исляма от местните жители), което ще е катастрофа.

2. Въпреки влошаването на социално-икономическата ситуация и ръст на заплахите (което винаги е добре дошло за монотеистичните религии), католическата църква, затънала в своята идеологическа намеса в мирските дела, ще продължи да се занимава със синдикализъм и политика; упадъкът й ще се ускори, както и маргинализацията й. Изобщо не вярвам в „масовата католическа реакция“ и връщането към католицизма от ХІХ век, към което се стремеше Йоан-Павел ІІ.

3. Предвиждам възникване на много секти или християнски „племена“ (според Мафезоли), малобройни, но процъфтяващи: традиционни, харизматични, синкретично-мистични и т.н., непризнати от Ватикана.

4. Трябва да очакваме бавно, но непрекъснато разпространяване на будизма по западен образец или маниер – изопаченото отражение на автентичния азиатски будизъм.

5. В настъпващия жесток век може да се предвиди рязко отстъпление на атеизма и агностичното безразличие, поради което отново ще станат привлекателни различни форми на езичеството, точно какви, засега е трудно да се каже. Ще се появят религии, които аз наричам „диви“ (но без презрителен оттенък), смесица както от отвратителни, така и от много интересни елементи, но те ще образуват онази почва, върху която ще може да се случи истинското възраждане на преобразения европейски паганизъм. Такива традиции вече съществуват, някъде те действат несигурно, пипнешком, но те съответстват на нуждата да се оживи в паметта полузабравеното.

Със страшните маски, звънците и магическите танци кукерите прогонват злите духове и орисници, за да има здраве и богата реколта. Тази година в Перник се състоя най-масовото издание на кукерския празник „Сурва“ от половин век.

И така, мисля, че през ХХІ век ние ще станем свидетели на възникването на непредсказуеми форми на езичество, на метаморфозата на боговете. Всичко ще бъде възможно в този хаос, от който заради необходимостта ще възникне нов порядък.

От друга страна, не бива да се вярва на всички тези (било то наричащи се езичници или принадлежащи към католическите среди), които представят – с одобрение или осъждане – сегашното падение на нравите като връщане към езичеството (гей-прайда, лав-парейда, хомофилията, антинатализма, феминизма, разрешената токсикомания, затъпяващата порнофилия, отмяната на обществените условности, израждането на изкуството). Езичеството е диаметрална противоположност на разпуснатостта и разрушаването на жизнените енергии, наблюдаващи се днес на Запад. То издига и превръща в ритуали императивите на обществения ред. Неговите космически начала са съчетание на привидни противоположности – на дионисиевите сили на чувствеността и наслаждението от една страна, и от друга – на аполоновата необходимост от тяхното обуздаване и порядък. Всичко, което нанася вреда на здравото съществуване на вида и народа, на еднородната органичност на полиса или държавата, не може да се нарича „езическо“. Езичникът никога няма да бъде нито пуританин, нито сексуално обсебен, нито антихрист, нито тиранин.

Езичеството не бива да се бърка нито с нетърпимия догматизъм, нито с абсолютната търпимост. Под предлог за „обществен политеизъм“ някои повърхностни езичници аплодират разпада на обществото на племена и общности, не знаейки, че всички автори на древна Гърция винаги са предупреждавали за опасността от идеята за разнородни народи, които са благоприятна почва за насилие и деспотизъм. Монотеизмите пък, напротив, защитават идеята за смесването, за да си имат работа с податливи маси, не сплотени от етнокултурна солидарност. Тези гнили езичници, както и съвременните прелати, приветстват исляма като „обогатяване на екуменизма“ (без да разбират тоталитарната и монополистичната логика на религията на Мохамед), и поради абстрактното и лъжовно виждане на бъдещето на уж политеистичния свят с „мрежова“ организация, без народи и нации, изповядват търпимост към маргиналните племена и безграничен космополитизъм.

От друга страна аз се отнасям с недоверие към чисто негативното езичество, което е нищо повече от емоционален антикатолицизъм. Да „стреляш“ по традиционния европейски католицизъм – напразна загуба на време и сили. В увода на своята книга, посветена на култа към Дева Мария (която много вълнува католиците), аз описах очевидния факт, че култът към Богородица се корени в дохристиянския европейски манталитет, и езичниците трябва да го почитат. А как иначе ще си обясним огромната почит на народа към Мария и светците? Впрочем, епископите на съвременната католическа църква се стараят да принизят тези заподозрени в „политеизъм“ ритуали.

Процесия със статуята на Дева Мария в гр. Малага, Андалусия, Испания

Що се отнася до различията между съвременното езичество и християнството, то аз заемам позицията на Пиер Виал, специалист по средновековна история, който пише в своята последна книга „Една земя, един народ“, че езичеството не е антихристиянско, то е нехристиянско и постхристиянско. След Ницше той също  посочва, че разривът между юдео-христиаянския и езическия мирогледи е в това, че християните предпочитат мъченичеството пред героизма, прославят изкупителната сила на страданието, предпочитат мазохизма, чувството за вина и покаянието пред естетиката на живота и волята за власт, моралът на греха пред етиката на честта.

Траурна процесия, пресъздаваща кръстните страдания на Исус Христос (Соренто, Италия)

Сега ще рискувам на направя едно историческо предсказание, изхождайки само от интуицията си. То може напълно да се сбъдне или да се окаже съвършено невярно. През ХХІ век в Европа ще се случи радикална маргинализация на християнството и възроденото под нова форма езичество ще се сблъска с агресивния ислям. Малцинството на католиците ще се присъедини към един или друг лагер. Но, както е писал Анри дьо Монтерлан в своята непризната пророческа книга „Лятното слънцестоене“, в предстоящата война на боговете (а тези войни са определяли хода на цялата история на човечеството), „ще се върне великият Пан“ като главно действащо лице на европейското съзнание, намиращо се под заплаха.

– Какво е отношението Ви към християнството?

– Според мен, християнството взе връх над европейското езичество в Римската империя поради етническия хаос в края на ІІ век. Единният Бог-спасител за всички етноси, който се е обръщал преди всичко към отделни личности, откъснати от корените си и загубили ориентири, е дошъл да смени боговете-покровители в един свят, разкъсван от безредици и войни. Моята позиция, която може да шокира някого, е следната: християнството и ислямът са били апокалиптични секти, които са се възползвали от хаоса, за да сменят естествените религии и да станат официални култове.

Римският католицизъм и гръцко-славянското православие в резултат на исторически компромис и на синкретизъм с езичеството, решително скъсаха с първоначалното юдео-християнство, към което обаче католическата църква след Втория Ватикански събор (1962-1965) иска да се върне и поради което с феноменални темпове губи паства сред европейците.

Вторият ватикански събор е последният вселенски събор на Католическата църква. Съборът е свикан по инициатива на папа Йоан XXIII с цел освежаване на католическата църква и папата го открива на 11 октомври 1962 г., а е закрит на 8 декември 1965 г. от папа Павел VI. Вторият ватикански събор започва реформа в Католическата църква чрез отварянето ѝ към други религии и реформа в литургията (служенето й на родни езици).

Аз не съм историк, но ще издигна една хипотеза, според която великият исторически разрив е бил не толкова в разделянето между юдаизма и универсалното християнство на Павел, колкото в появата на езическите елементи в юдео-християнството през Средновековието. Именно това позволява на християнството да се утвърди в Европа.Вторият велик разрив в обратна посока се случва през 60-те години на ХХ век, когато католицизмът, следвайки пагубния път на протестантството, започва да се отърсва от „езичеството“ и да придобива светски характер. Резултатът, под формата на масово оттегляне от църквата, не закъснява. Казват, че тогава уж била извършена реюдаизация на католицизма. Не! Юдаизмът е национална, положителна религия, която няма нищо общо със съвременния ритуално обеднял католицизъм и с неговата мъглива концепция за любовта, проповядвана с невротична маниакалност и нищо не говореща на вярващите. Нямам нищо против католицизма, който в действителност е бил маскирано езичество, но като религия е получил пробойна по време на Втория Ватикански събор, отхвърляйки своя свещен език и своите ритуали.

Стенописът на Захарий Зограф „Колелото на живота“ в Преображенския манастир край Велико Търново. В българската традиция християнството е вплетено по естествен начин с древните езически спомени и архетипове. Например Зимният празничен цикъл от Рождество (или Бъдни вечер) до Йордановден (или Водици) е една вълшебна смес от християнско-езически легенди и пространства, в чиято основа стоят първомитовете за създаването на света. В развитието на цикъла от празника Никулден, през Игнажден, Бъдни вечер, Коледа, през Поганите дни на неумиращото езичество до дните на Кръщаването и Кръстителя – във всички тях живее в чист вид и в единство идеята за вечния кръговрат и Колелото на живота.

Трансформирайки се в абсолютен монотеизъм, католицизмът се превърна в копие, което не може да устои в борбата срещу оригиналите: исляма и юдаизма. Всъщност съдбата на християнството е драматична. То се утвърди за сметка на приемане на езически елементи в себе си, на отричането от редица свои първоначални принципи. После, когато пожела да се върне към тези принципи (Втория Ватикански събор), християнството осъществи втория синкретизъм с идеите на съвременността, с идеите на Просвещението, но това са негови собствени идеи в светски вариант. В резултат на това неумолимо диалектическо движение се извърши десакрализация на християнството.Идеята за божественото в съвременната църква се свежда до заклинания от името на Христа и неговата любов и до утвърждаване на неясния морал за правата на човека, до абстрактния алтруизъм и пацифизъм… Християнство е станало идеология, в която няма нищо трансцедентно и никаква голяма политика. За това е писал католическият мислителТомас Молнар. Това вече не е вярата на епохата, издигаща катедрали.

В моята книга „Археофутуризъм“ аз се увлякох в мечти за връщане на европейците към своя средновековен езически католицизъм, но всъщност елитът ще приеме неоезичеството наМарк Аврелий и Прометей. Може би съдбата ни готви именно такова решение?

Всъщност, ако сравним езическия манталитет с християнския, ще видим, че първият съответства на отношението на античните хора към техните богове: не бива да се търси утеха в боговете. Боговете уважават само гордостта и силата, а не молбите. Човекът може да бъде щастлив и здрав само благодарение на силата на своя дух и на утвърждаването на своята воля. Езичникът не се е прекланял пред своите богове, той ги е предизвиквал. Или им е бил благодарен и се е стараел да заслужи тяхното благоволение.Християнството разви теология на кастрацията, обявявайки ни всички за виновни и непълноценни. Езичникът съблазнява своите боговете или спори с тях, монотеистът умолява Бога и се унижава пред него.

„Пробуждането на Адонис“ от Джон Уотърхаус (1849-1917) Богинята Афродита събужда своя любим – смъртния Адонис. Арес убива Адонис от ревност и Афродита превръща кръвта му в цветето съсънка (анемона). Зевс се смилил над мъката на своята дъщеря и наредил на Хадес да пуска Адонис от царството на мъртвите за 6 месеца в годината, за да бъде той със своята любима.

От друга страна, юдео-християнството и ислямът не можаха да решат основния въпрос по друг начин, освен да го обявят за тайна: ако Бог е безкрайно добър и безкрайно силен, защо тогава допуска страдания, защо не уреди рай на земята за всички? Може би Бог е излъгал? Или той е безкрайно добър, но допуска зло, тъй като не е безкрайно силен, или е безкрайно силен, но допуска зло, защото в него има частица жестокост. Това е прословутият „проблем за злото“. Монотеистичните теолози на религиите на спасението никога не са могли да разгадаят тази загадка, която разгадаха езическите философи на Гърция и Индия: божествата не са всемогъщи и не са алтруистични. Те са като нас, потопени в Космоса и подчинени на Съдбата. Това философско различие доказва, според мен, че езическият манталитет, който е по-близък до реалността, има много по-перспективно бъдеще в сравнение с другите. Казвайки всичко това, отново искам да подчертая, че изпитвам дълбока симпатия към традиционния католицизъм и православието, защото езичникът винаги разсъждава конкретно и без фанатизъм.

– А какво означава въведения от Вас термин „археофутуризъм“?

Това е въведения от мен неологизъм. В едноименната книга аз набелязвам пътища за размисъл и действия и развивам четири основни идеи:

1.След утопичния епизод на съвременността бъдещият свят ще се върне към архаичното, т.е. не към миналото, а към хилядолетните принципи на човешките общности, диаметрално противоположни на самоубийствените принципи на съвременния Запад.

2. Тъй като западната цивилизация се основава не върху естествения порядък, тя се придвижва към конвергенция от катастрофи във всички области – следва да очакваме хаос и да подготвяме постхаотичен строй в този период на междуцарствие.

3. Сегашните и бъдещите постижения на науката и техниката се намират в противоречие с християнската етика на съвременността и отново изваждат на сцената прометеевската етика на нарушаване на забраните и на риска, която е присъща на античния езически манталитет и е близка до етиката на гръцкия хуманизъм, за който нито един трансцедентен закон не стои по-горе от човешката воля.

4. Това противоречие между естествения закон и прометеизма може да бъде преодоляно само с отказ от егалитаризма: човечеството се движи „на две скорости“.

За да разберете по-добре това, за което тук говоря кратко, четете моите книги.

– Вие също така публикувахте противоречив труд за колонизацията на Европа от исляма. Какво бихте могли да ни разкажете за него?

– Господството на исляма към 2020 година, по демографски причини, не е от най-радостните перспективи. Пред лицето на исляма и материалистичния атеизъм, слабостта на християнството е в това, че то е структурирана религия на спасението, организирана като държава около духовенството, догмите и строгите устави. Но всяка организация е смъртна и след време започва да линее пред лицето на конкурираща организация – политическа, икономическа или религиозна. Ето и днес християнството масово отстъпва пред исляма както във физически, така и в морален план. Католицизмът се намира в състояние на прогресираща анемия. Той извърши теологично самоубийство на Втория Ватикански събор, отказвайки се от световния свещен език – латинския, докато ислямът не се отказва от арабския.

От друга страна, католицизмът извърши голяма грешка, стремейки се към модернизация както в ритуалите и свещените текстове, така и в теологията. Тази модернизация ще е фатална за него. Силата на исляма в неговата статичност.

Езичеството, напротив, напомня тръстиката от баснята на Лафонтен. В сравнение с монолитния дъб на религията на откровението, то олицетворява жизнения порив, а не организация, застинала около догмата. Гъвкавостта на езичеството произлиза от неговия скептицизъм и реализъм. Християнството в Европа отстъпва пред лицето на исляма, защото му се противопоставя по-силен брат-конкурент. Езичеството не се намесва в тази семейна кавга. То е съвсем друго. Затова в своето логично, отдавнашно и възобновено днес настъпление към Европа, главният противник на исляма ще е езическият манталитет. Аз знам, че има така наречени езичници, които симпатизират на исляма. Те жестоко се заблуждават поради непознаване на последния, те не знаят, каква участ им е подготвил ислямът: както на неверниците, така и на идолопоклонниците. Когато евреите и християните се оказаха в положение на подчинени малцинства (джими), тях ги сполетя съдбата на овните на Хебир. Достатъчно е да прочетеш четвъртата сура на Корана, която се проповядва във всички джамии в Европа и се изучава във всички мюсюлмански училища, за да се убедиш в това.

Някои от християните направо надават вой, когато им обяснявам, че като езичник съм против превръщането на църкви в джамии, а епископатът е съгласен за това. Искам да уточня, че аз не изпитвам нито презрение, нито ненавист към исляма. Просто като езичник отхвърлям неговия обществен и духовен проект за моя народ. Аз много добре го познавам, дълго съм го изучавал. За разлика от парижките интелектуалци – привържениците на съвместното съществуване на общности, аз съм чел Корана. Мюсюлманите са ме канили да изнасям беседи „срещу исляма“. И бяха учудени, че толкова добре ми е известно тяхното желание да завоюват Европа и да я превърнат в Дар ал-Ислям (дом на Исляма – бел. прев.), и че техните речи за светски ислям, способен към хармонична интеграция, са двулични и лицемерни. Така ги е съветвал самият Пророк, когато е подготвял завладяване на нови земи („целувай ръката, която още не можеш да отсечеш“). Тези мюсюлмани – араби и пакистанци, не ми възразяваха. Те се усмихваха и казваха: „За радост, малко европейци ни познават така, както Вие“.

Що се отнася до ислямската заплаха, напълно съм съгласен с един от най-добрите съвременни познавачи на този проблем, младия изследовател Александър дел Вал. Той принадлежи към онзи кръг християни-традиционалисти, които прекрасно разбират, че на ислямската заплаха на световно ниво е необходимо да се противопостави съюз с езическите сили на Европа и Индия. Ислямът е войнствен универсализъм, най-абсолютния от всички монотеизми на откровението. Той не търпи нищо, освен самия себе си и своя теократичен, всъщност тоталитарен мироглед, в който вярата се слива със закона. Макар често да защитава добри принципи, макар справедливо да се обявява срещу западното декадентство, ислямът ще остане несъвместим с нашият манталитет и нашите традиции. Аз нямам нищо против исляма на неговата собствена земя, но неговото непрекъснато настъпление към Западна Европа (във Франция и Белгия това е вече втора религия) тревожи повече такива езичници, като мен, отколкото левите атеисти и християни.

– Кои божества Ви вдъхновяват?

– Всяко божество е една от страните на човешката природа и аз не мога да отхвърля нито Венера-Афродита, нито Меркурий-Хермес, нито скромните лари – покровители на семейното огнище. Много добре знам, че други епаганисти критикуват моето прометеевско тълкуване на езичеството. В действителност, винаги са съществували две форми на езичеството, които могат да се съчетават: народно, срещащото се при всички народи на Земята, дори при ислямизираните, включващо примитивни суеверия, които не трябва да се презират: те са необходими за обществения ред; и езичество на философите, невярващи в обективното съществуване на божествата, но в трагични дни на съмнения признаващи съществуване на „нещо“ свръхестествено и необяснимо.

Езичеството отхвърля атеистичния материализъм и уважава всички религии на земята като частици на истината, но отхвърля идеята за Откровението. Според индийските брахмани и келтските друиди, има сила, едновременно земна и космическа, която напълно се изплъзва от религиите на откровението и спасението. Тази сила не може да бъде изразена в догма. Тя се усеща, тя се открива в посвещението, като в стихийното, народното, така и в аристократичното. Езичеството е предназначено за народи и общности, които притежават самосъзнание, и за отделни личности, а не за маси, лишени от корени. То се открива и в народното суеверие, и в духовната дисциплина. То съчетава магичните вярвания в животни и горски божества с гръмовете на Зевс.

Мен ме вдъхновяват всички божества, но особено Дионис, символ на верността и вечността на живота. Този усмихнат (но със страховита усмивка) бог символизира потока на живото, бунта срещу реда и закостенелите догми, това е бог на наслаждението, на жаждата за живот, но също така на приемствеността между поколенията и на продължаването на живота. Не случайно християните приписват някои негови черти на Сатаната. Въплъщение на хтоничното, Дионис е чувствен, но не извратен.

Това начало е абсолютно противоположно на съвременното. Повече от всички други богове на Гърция Дионис противостои на монотеистичния, юдео-християнски мироглед, с който е поразена нашата цивилизация. Ницше прекрасно е разбрал това и го е издигнал за главно божество в своя личен пантеон. Дионисий е също така и най-трагическата фигура сред всички богове: той играе, смее се, призовава да се наслаждаваме на живота, но също така подготвя смъртните към техния неизбежен край. Както е показал Пиер Виал, той е точно съответствие на Аполон, на слънчевото божество. Ще си призная, че открих един от авторите, направил ми най-голямо впечатление, Мишел Мафезоли, благодарение на неговата книга „Сянката на Дионис“, в която той показа непобедимостта на бога на виното.

Богът на слънцето Аполон също не го пренебрегвам. Много ми харесва едно четиристишие на Пол Валери, според мен, едно от най-прекрасните във френската поезия. В своето стихотворение „Ева“ той великолепно противопоставя и свързва дионисиевата чувственост на младото момиче в момент на сутрешно пробуждане и величественото движение на слънцето. Винаги съм смятал това стихотворение за едно от най-езическите във френската поезия. Младо момиче, голо под завивката, се събужда, (изсумтява) отърсва се като младо животно, и…

А от небесни висини,
сразявайки човеците с лъчите,
изгарящото слънце в ролята на жрец,
захвърля дните ни върху олтар лазурен,
и времето отчита то до сетния конец.

Дионис обновява жизнените форми чрез метаморфоза (една красота остарява, но идва нова красота), а Аполон в своето постоянно движение брани и осигурява тази метаморфоза. В тандема Аполон-Дионис мимолетното и постоянното хармонично се съчетават. И така, за мен езичеството е всъщност култ към реалността и живота във всичките му измерения (билогическо, астрономическо, физическо и т.н.). За разлика от религиите на спасението, то се отказва да изгражда материалност, лъжа, фантом, но приема драмата на живота със всичките й приятни и непоносими страни.

Връщайки се към Пол Валери, Ви съветвам да прочетете неговата музикална декасилабична поема „Морско гробище“, според мен най-впечатляващият езически манифест след„Любовта“ на Пиер дьо Ронсар. Ще повторя, че в основата на езичеството е естетиката, както аполоновото, така и дионисиевото начало. Изкуството, поезията и архитектурата на нашата епоха, за които естетическата строгост е препятствие и които често оправдават с рационалност обикновеното безобразие, са не само бунт срещу езическата душа, но и модел, който няма да просъществува дълго и ще завърши с катастрофа. Езичеството е бъдещето на света, защото то вижда света такъв, какъвто е и какъвто може да бъде, но не такъв, какъвто той трябва да бъде.

Отговаряйки на края на вашия въпрос, бих искал да кажа, че е необходимо да се „сътворят“ нови богове. Епичният манталитет e характерната тенденция на европейския човек. С новите богове ще разцъфти нашето бъдеще. Прекрасно разбирам, че моите отговори таят в себе си много противоречия. Но аз не се стремя да бъда механично цялостен. Не приемам сериозно онези учени етимолози, които търсят противоречия при другите. Всяко творение е резултат на противоречие, всяка мисъл пулсира в средата на змийско кълбо.

Първа част на интервюто вижте ТУК

Хадес и Персефона (2011) – съвременен поглед в мита на популярната и талантлива американска художничка Жасмин Бекет-Грифит

Превод: Снежана Лоза / Memoria de futuro

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

 Или станете наши приятели във ФЕЙСБУК