Богове и титани в миналото и бъдещето на Европа (1 част)

Ариадна и Тезей от Жан-Батист Реньо (1754-1829). Пред подземния лабиринт на Минотавъра в Кносос – Ариадна дава на Тезей вълнена нишка, изпредена от нея и навита на кълбо, за да може той да намери пътя на връщане. Ариадна е дъщеря на цар Минос, който е син на Европа и Зевс.

Антейос: Кой сте Вие, г-н Фей?

Гийом Фей: Не мога да дам определение на самия себе си. Във всеки случай аз съм многостранен, нямам специализация, в моя живот съм „политеист“. Макар да имам дипломи по политически науки – история, география, доктор на политическиte науки – аз никога не съм възприемал дипломите си сериозно и никога не съм ги използвал, за да преуспея в буржоазното общество или в средите на официалната интелигенция. Аз бях пътуващ търговец на автомобили, правил съм хумористични предавания за популярни радио- и телевизионни програми, писал съм книги и статии на всякакви теми, от „най-сериозни“ до най-забавни. Работил съм в областта на рекламата, в централния печат и т.н. Понастоящем пиша книга, организирам пресконференции из цяла Европа и неотдавна започнах да издавам природо-икономически информационен бюлетин „Же ту компри“ („Аз всичко разбрах“), с успеха на който мога да се поздравя.

Няколко поколения от моите предци са живели в галските региони Поату-Шарант и Лимузен, където успешно се съчетават келтските и римските традиции. Мен ме възпитаваха в духа на френския национализъм и бонапартизъм, но резултатът се оказа парадоксален: аз станах европейски патриот. Средата, в която съм расъл, е среда на крупната буржоазия. Аз прекрасно я познавам отвътре, но никога не съм споделял нейните конформистки и материалистически идеали и никога не съм й завиждал, защото начинът на живот, който тя ми предлагаше, съвършено не ме е интересувал.

– Какъв е Вашият интелектуален път?

– Аз не обичам тази дума „интелектуален“. Позволете ми да направя една доста рязка бележка. Винаги съм смятал, че интелектуалците имат също такова отношение към интелекта, както онанизмът към любовта. „Интелектуалецът“ е самовлюбен тип, наследник на византийските богослови, който търси убежище в сферата на чистите (и на 95% лъжовни) идеи, самият той си пропилява времето и кара другите да правят същото. Да не забравяме, че тази дума, появила се през 90-те години на ХІХ век, първоначално е имала презрителен смисъл и е обозначавала каста на професори, публицисти и журналисти, за които идеологическите догми са били над реалността. Няма нищо по-малко езическо от „интелектуалците“, защото те въплъщават смъртоносно опасния разрив между интелекта и живата душа.

Пръв духовно ме е събудил Ницше, преди всичко неговата „Весела наука“ и „Антихристът“. Открих го благодарение на моя преподавател по философия, когато се обучавах при йезуитите в Париж. Тази религиозна корпорация е даваше само формално християнско възпитание, но със сигурност повече се интересуваше от античния гръцко-латински хуманизъм. И така, колкото и да е парадоксално, двата източника на моето езичество, ницшеанството и гръцко-латинската култура, са почерпени от йезуитите.

Аз се учих дълго и получих еклектично образование, което включва древни езици, политически науки, история, география, философия, икономика. Това ми позволи да избегна тясната специализация и да остана „всезнайко“. Повлия ми също така марксисткия начин на мислене, обаче не и марксистките обществени идеи и утопии. Моят мироглед се е формирал от най-различни влияния, при това в много малка степен от френските.

Декарт, Монтен, Бергсон и други никога не са ме вдъхновявали, както, впрочем, и Морас. Винаги са ме привличали немските и англосаксонските философи: Ницше, Хегел, Хайдегер, Зимел, Тьонис, Шмид, Спенсер, Леш и др. Обаче аз никога не съм се доверявал на учени, „автори на една-единствена книга“ и компилатори. Аз не принадлежа на нито една теоретическа или идеологическа секта и винаги съм се стараел да мисля самостоятелно.

Като цяло повече съм повлиян не толкова от книгите, колкото от своя живот. Аз нито съм „ерудит“, нито съм любител на изреждане на цитати и „интелектуални колажи“, на тази мания на самоуките. Не колекционирам книги, оловни войничета и пощенски марки. Предпочитам да размишлявам самостоятелно, да създавам нови и нови концепции, изхождайки от всекидневната реалност и от своята интуиция, провокирана от четене (много лично и иконоборческо) на този или онзи автор, от някаква беседа, наблюдение, съобщение в печата или от историческа книга. Аз мисля интуитивно, но не принадлежа към някаква „идейна школа“ или към някакво „течение“. В моята библиотека има само 100 книги, само най-важните, всички останали съм подарил или продал.

Своето влияние върху мен оказаха немските етолози, социолози, икономисти и философи, Франкфуртската школа, Хабермас и такива различни автори катоКестлер, Хайдегер, Спенсър, Ардри. За разлика от франкофилите- американци, винаги съм смятал, че на френската структуралистична школа (Лакан, Фуко и др.) не й стига яснота. Сред французите правя изключение за такива автори като Жулиен Фройнд, Мафезоли, Лефевър, Дельоз и Дебор. По едно време участвах в движението на ситуционистите, което ме привлече със силата на своята критика на западното общество и неговата празнота. Благодарение на това по един парадоксален начин се заинтересувах през 70-те години от групатаGRECE и от движението „нови десни“, за което много съм допринесъл. Оттеглих се от това движение през 1986 година, тъй като усетих, че идеите, които развивам в неговите рамки, престанаха да съвпадат с центристките убеждения на неговите ръководители. Но в неговите редици срещнах такива хора като философа Джорджо Локки, историкът Пиер Виал, Пиер Брадер, политологът Роберт Стойкерс и други, които ми откриха много пътища и които като мен са напуснали идейното семейство.

– А какъв е бил духовният Ви път?

– В моя паганизъм няма нищо спиритуалистично или мистично, то е плътско, живо, бих казал, поетично и изключително лично. Моят жизнен път по никакъв начин не е „духовен“, той е чисто емоционален. Богатството на езичеството, което не притежава нито една друга „религия“, е в това, че то предоставя необичайно многообразни възможности за светоусещане: има езичество на горите и езичество на земята, има езичество на мъглата над пясъчните равнини и езичество на божествата на слънчевия огън, има езичество на изворите и нимфите и езичество на битките, има езичество на песнопенията на феите и езичество на грохота на реакторите, има езичество на великите Богове-покровители и езичество на духовете на домашното огнище. Геният на езичеството събира в едно органично космическо цяло всичките човешки страсти с цялото им нищожество и величие. Езичеството е огледало на живия свят.

Никога не са ме привличали езотеричните текстове, мистичните пориви и разсъждения за символика. За мен езичеството е преди всичко поезия, естетика, възторг и интуиция, но в никакъв случай не е теория, не е секта и не е оръдие.

Най-много ми е близко гръцкото и римското езичество. Под неговия знак е преминало цялото ми възпитание. Десет години учих гръцки и латински език и можех да чета (днес вече не мога) текстовете на Овидий или Ксенофонт и да ги разбирам. Много ми е симпатично, разбира се, светоусещането на келтските, германските, скандинавските и индийските езичници, също толкова богато на съдържание. За съжаление лошо познавам индуизма, най-важното живо съвременно езичество, но се надявам да попълня тази празнота.

Спомням си клетвата в Делфи, произнесена на това свещено място, пред Стоата, в началото на 80-те години, рано сутринта, от ареопага на младите европейци. Тя бе произнесена по инициатива на Пиер Виал и нашия покоен гръцки приятел Язон Хаджидинас. Там бяха европейци от всички държави на нашия Общ дом. Аз ще остана верен на тази клетва през целия си живот. Това бе най-силното религиозно преживяване. Целта на тази клетва е в конкретните действия в света в името на езическите ценности.

Стоата в Делфи

Безплътната „духовност“ винаги ми се е струвала безкрайно скучна, може би просто затова, че не я разбирам. От Евола взимам само неговите социологически и политически теории, а „еволианството“ винаги съм смятал за неприемливо, текстовете пък на Генон (приел исляма) – за съвършено нелепи. Моето езичество, аполоновото и дионисиевото – в същността си не е основано върху медитациите, то е интуитивно, то се възхищава от движението, от действието, от красотата на силата (а не на молитвата). Според мен това е самата същност на жизнената сила, на волята за живот. Животът е ефективност, историческо производство. Историята пази паметта за деяния, а не за абстрактно съзерцание или безполезни теории, обречени на забвение. Само действието е ефективно и само то е цел, както на мисълта, така и на естетическите пориви на душата.

Статуята на Ахил в Хайд Парк, Лондон

Главната опасност, която дебне паганизма, е интелектуализмът, самообожествяването на сухата и абстрактна идея, откъсната от живота и насъщните й нужди. Езичеството не е научна дисертация и не е студено знание, а нагласа за действие. За мен това е потапяне в живота, в практиката, която преобразува живота. Не са важни думите и идеите, важни са конкретните действия, към които водят тези идеи и думи. Идеята не е интересна с това, че е блестяща сама по себе си, а с това, че позволява промяна на ситуацията, води до въплъщаване на някакъв проект. В това се фокусира езическата епистемология за разлика от юдео-християнската, за която идеята е ценна сама по себе си, а материалното и реалното са презрени. Винаги ме е поразявал фактът, че в гръцко-латинското, германското и келтското езичество не е имало нищо съзерцателно, то е било във висша степен активно и войнствено.

Много юдео-християни мислят по библейски маниер, че волята към властта е грях срещу Бога, предизвикателство, и че според учението на Отците на Църквата само една власт е приемлива – властта на дематериализираното „царство Божие вътре в нас“. Такова виждане е характерно за дуалистите: от една страна – „духовното“, свещеното, размислите, а от друга – вулгарното, привлеченото от абсурдната жажда за власт, разработване на стратегии за битки. Напротив, аз смятам, че материализмът и смисълът на свещеното са интимно свързани в езичеството, ако, разбира се, не се бърка „материализма“ с консуматорството.

Пиета на Микеланджело (1499 г.). Базилика „Свети Петър“, Ватикана

Друго странно нещо ме е направило в ранното ми детство „езичник“. Тогава аз още не разбирах, какво е то. А това бе възхищението ми от дивата природа – от гората, морето и планините. Една любопитна история: като юноша много обичах да пресичам пеша една от най-красивите гори в Европа, гората Кубер в родината ми, в Сентонже. И колкото повече наближавах Атлантическия океан, толкова по-ясно чувах неговият яростен рев и виенето на Еол. После се изкачвах на дюната, където умираха последните борове, разяждани от солта и от поривите на вятъра, и пред мен се откриваше величието на Посейдон: диво, заплашително, безразлично към хорските стенания. Огромни вълни с рев се разбиваха в брега, образувайки водовъртежи, а на безкрайната ивица на белия пясък бяха забучени табели с надпис: „Къпането забранено“. Винаги ме е възхищавала тази дива и заплашителна страна на природата, когато зад чистата красота се крие страшна опасност, ужилване от боговете.

Яростта на Посейдон от Dehong He

Но наред с този езически поглед върху света ме привличат също така големите градове и монументалната архитектура, хармонично съчетаваща сила и красота:

Версай, Тадж-Махал, катедралите в Страсбург и Улм, немската архитектурна школа, Чикаго, неокласицизмът на 30-те години, грубата красота на атомните подводници и бойните самолети и т.н. Тържеството на силата и порядъка, произлизащо от природата и човека, определят моя личен паганизъм. В своите действия аз никога не се ръководя от голи разсъждения или мистичен екстаз, а винаги от непосредственото усещане. Един мой приятел-християнин веднъж ме обвини в „мечтателно езичество“. Той бе прав, без да знае, че е възможно мечтите на хората да са посланията на боговете. Боговете отдавна са изобретили „интернет“.

– И така, Вие сте езичник, усещащ знаменията, жив сеизмограф. Но какво означава за Вас езичеството днес?

– Моето езичество е позитивно, то не е реакция на нещо. Аз не съм антихристиянин, аз съм предхристиянин и постхристиянин. Аз с никого не си оправям сметките. Езичеството е предшествало християнството и ще го надживее в сърцата на европейците. Аз съм твърдо убеден, че езичеството е вечно. Както пишете във Вашата книга „Езическите ориентири“(авторът на тази книга е Кристофер Жерар – бел. ред.), езичеството се формира около три оси: връзка на поколенията и връзка със своята земя; космическо потапяне в природата и нейните вечни цикли; и „търсене“, при което това могат да бъдат търсения както в сферата на невидимото, така и приключения и авантюри (Питей, Александър, Питагорейската школа и т.н.) без предварително разработен план. В този смисъл езичеството е най-древната и най-естествената религия в света. То е дълбоко интегрирано в европейската душа. В противоположност на монотеизма, може да се каже, че това е най-автентичната от всички религии, защото тя „свързва“ хора от една общност с реалния и конкретния свят, вместо да бъде, подобно на християнството или исляма, кодифицирана вяра, съвкупност от задължителни и универсални заповеди, обърнати само към отделната личност, желаеща да си „купи“ „спасение“ от всемогъщия Бог.

Основните характерни черти на езичеството са единство на свещеното и светското, циклична или сферична концепция за времето (в противоположност на есхатологията на спасението или прогреса, при която времето е линейно и е насочено към спасителната цел на историята), отказ да се смята природата за собственост на човека (синът Божий), който може да я експлоатира и разрушава според своя произвол; редуване на чувствеността и аскезата; постоянна апология на жизнената сила; идея, според която светът не е създаден, а е включен в процеса на формиране без начало и край; трагическо усещане на живота и отказ от всякакъв нихилизъм; култ към предците, приемственост на поколенията, вярност към приятелите и традициите (все още не е музеен традиционализъм); отказ от каквито и да е било универсални откровения и съответно от какъвто и да е било фанатизъм, фатализъм, догматизъм и принудителен прозелитизъм. Ще допълня, че езичеството постоянно съединява противоположностите в едно хармонично единство, разнородното – в еднородно.

Бих искал още да добавя, че езическият морал, например моралът на Марк Аврелий, предявява по-високи изисквания, отколкото християнския. Езичеството, към което отнасям себе си, е предимно гръцко-римско. То изисква от човека умение да се владее, да уважава обществените правила и жизнения порядък, които не са натрапени от логиката на наказанието или възнаграждението от всемогъщия Бог, но се раждат отвътре и се възприемат психологически като необходими „задължения“.

Боговете на езическите пантеони морално не стоят по-високо от хората. Те просто са безсмъртни. Това са „свръхчовеци“, притежаващи магическа сила. В езичеството човекът не е унизен пред божеството, както е в библейския монотеизъм. В „Илиада“ боговете се бият на тази или онази страна и на тях са им присъщи недостатъците, особеностите и страстите на хората.

Върху мен оказаха влияние два противоположни и допълващи се варианта на езичеството: езичество на природата и езичество на силата, на изкуството, на привнасянето в света на разумно начало. При това и двата варианта са емоционални. Моето езичество, както справедливо ме упрекна веднъж моят приятел Мишел Мафезоли, след като прочете книгата ми „Археофутуризъм“, е „прометеевско“, т.е. съвременно, нарушаващо рамките на позволеното. Ален дьо Беноа нарече моя мироглед „титанически“, използвайки категориите на Е. Юнгер. Аз не оспорвам този анализ, въпреки че Ален дьо Беноа, който се беше обявил за езичник, в действителност си остана юдео-християнин (в съвременен агностичен вариант) по своята идеология, по своето светоусещане и основните си интереси.

Европа никога не е преставала да се намира под влияние на своето езическо подсъзнание и свидетелство за това е цялата европейска поезия и пластичните изкуства. Чисто християнските поетически произведения не впечатляват, а цялото католическо изкуство е белязано със знака на езичеството. Не е ли това постоянно проявление на божествената сила, въпреки иконоборческите повели на монотеизма?

В християнството, особено след Втория Ватикански събор (което вече няма нищо общо с християнството на епохата на кръстоносните походи), винаги ме е дразнело предпочитанието, което се е отдавало на слабите, на жертвите, на победените; гордостта е била обявявана за грях, чувствеността, дори здравата, се е осъждала като противоречаща на пътищата Господни.

Четенето на Ницше, но преди всичко наблюденията ми върху съвременните прелати и християни, ме убедиха в болезнения и неестествен характер на християнския мироглед – мироглед на болните; убедиха ме в рационализацията на отчаянието. Идеята за изкуплението със страдание, нямаща нищо общо с езическата идея за героичната смърт, е сходна дори с ненавист към живота.

Освен това, аз не приемам идеята за първородния грях, която възлага и върху мен отговорността за страданията на Христос. Езичеството, най-много от каквато и да било друга религия, е същевременно гарант както на обществения, така и на космическия ред, на плурализма на вярванията и светоусещанията. То се базира върху логиката „всекиму своето“, а не върху химерата на хаотичното вселенско разместване. Неговият социален модел е тясно свързан с понятията за справедливост, порядък и свобода, които на свой ред се основават върху дисциплината. Езичеството изхожда от принципа, че човечеството е разнообразно и неговото обединение по никакъв начин не е предопределено, че историята е непредсказуемо и безкрайно развитие. В противовес на монотеистическите религии, то предполага съществуване на разнородно човечество, състоящо се от еднородни етноси, а същността на политиката е в утвърждаването на благословената от божествата еднородност на Полиса, при това самобитността напълно съвпада със суверенността. В органичната и цялостна езическа представа за света отделните народи са общности с обща съдба. Както показва примерът с гръцкото езичество, понятието Полис, сплотено от патриотизъм и общо съзнание за своята самобитност, е фундаментално в езичеството, в което божества-покровители имат изразен политически и земен аспект.

Освен аполоно-дионисиевото езичество, имам склонност към нещо, което може да бъде назовано „титаничен подход“, базиран върху естетиката и етиката на силата, на обожествяването на свръхчовека, защото митът за Херакъл и деянията в „Илиада“ са ясни изрази на титанизъм, при който хората-герои се издигат на нивото на боговете.Спомнете си Ахил, Приам, Агамемнон, всички тези персонажи от гръцката митология, свръхчовеците, които действително се стремят да достигнат божественото ниво.

Битката на титаните – Рубенс (1577-1640)

За мен – и този подход учудва и шокира някои езичници – езичеството е свързано не само с естетиката на „страховитата природа“, с визията за божествата като същества с определена жестокост, с отмъстителна диващина („дивият лов“, обграден с ореола на магията и заклинанията, фантастичният роман на Артър Мейкън„Великият бог Пан“, в който античните богове възкръсват в съвременна Англия и започват да отмъщават), но и с прометеевска титаничност на науката и техниката, които винаги са заемали по-голямата част на езическата душа – да си припомним например бога на ковачите Хефест/Вулкан.

Но техниката на силата трябва да се различава от техниката на комфорта, а европейският човек винаги несъзнателно се е стремял да си съперничи с божествената сила и да я овладее. Юдео-християнската традиция не греши: нейният Бог изисква от човека да смири своята „горделивост“, да не доближава дървото на познанието, да не създава оръдия, конкуриращи се с неизменно съвършената природа, създадена от Твореца.

Впрочем, да си припомним имената на американските ракети и космически програми от времето на фон Браун: Тор, Атлант, Титан, Юпитер, Делта, Меркурий, Аполон… Нито една от тях не се е казвала „Исус“, „Мир и любов“ или „Библия“, при това в страна, където християнството фактически е държавна религия. Името на европейската космическа ракета е Ариана (дублетна форма на Ариадна), на ядрените ракети на френските сухопътни сили – Плутон и Хадес, на индийската армия – Агни. Британските военни кораби традиционно носят същите имена: Хермес, Аякс, Херкулес… По този начин се осъществява духовната връзка между образите на езическата митология и съвременната „техника на могъществото“.В радиопредавания и в комикса „В навечерието на войната“ алегорично съм обожествил науката и техниката, особено военната, космическата и биологическата. Същата тема постоянно звучи в научно-фантастичните романи на американеца Филип Дик (явен езичник), плодовит автор, по-известен в Европа, отколкото в своята страна.

Ще отбележим също така постоянната съпротива на хора с християнски манталитет, насочена срещу генното инженерство и биотехнологиите: за тях това е профанация на Божието творение. Нека поясня: за юдео-християнството, както и за исляма, Вселената се дели на две части – свещена и не-свещена. Всичко свещено е въплътено само в Бога.

Да променя природата може само Бог, но не и човекът. Ако човекът иска да промени самия себе си (с помощта на генното инженерство), той извършва най-големия грях – грехът на гордостта, стремейки се да „подобри“ онова, което е сътворено от Бог, а не подчинявайки се на него, което му е предопределено. Вторият грях, извършван от него, е грехът срещу антропоцентризма. Човекът е бил създаден по образ (макар и несъвършен) на своя Творец, радикално отличаващ се от останалата природа, животни и растения, които се смятат просто за биологически механизми. Какво ще настане, ако човекът обяви себе си за собствен творец и започне да манипулира своя живот? Той ще извърши двоен грях: ще се уподоби на животно, отричайки душата си и божествения си произход, ще се потопи в потока на биологическата еволюция, ще обяви за свое подобие всичко живо (това е грехът на въплъщението) и, което е още по-лошо, ще реши, че има право да се намесва в собствената си интимна природа, която е собственост на Бога-Отец: да се самоусъвършенстваш е грях на самоизвисяването .

Дуалистичните монотеизми винаги са отричали тези две светотатства. Започвайки от алегорията за Голем (изкуствено и дяволско човешко създание) и завършвайки с борбата срещу еволюционни теории, те винаги са отказвали на човека правото му да стане демиург. Те винаги са виждали в него неизменното и подчинено същество. За един езичник този поглед е неприемлив: природата е свещена сама по себе си, тя не е творение на Светия дух, който е на небето. Тя не е сътворена и е божествена във всичко. Човекът е неизменен, той е потопен в потока на развитието. Няма никаква противоположност между „естественото“ и изкуственото човешко, защото естествено е всичко, в това число и изкуственото. Създадената от човешката наука „свръхприрода“ е също природа. За езичника въпросът е, дали е полезно или вредно едно изкуствено творение (особено биологическото), той не осъжда изобщо изкуственото като метафизическо начало. Затова радикалният екологизъм е юдео-християнски в своята същина.

По тази причина въпросът, породен от монотеистичното съзнание – „Етични или неетични са клониранията, инкубаторите, генетично-модифицираните организми, ядрените технологии?“ би трябвало да бъде заменен с друг, по-практичен и по-близък към реалността – „Вредна или полезна ще е намесата в генома или в структурата на материята?“

За езичниците идеите са оръдия. Езическият манталитет страни от всякаква метафизика, той остава „физически“ защото е убеден: нищо и никога няма да може да лиши природата от свещеният й характер. В книгата си „Археофутуризъм“ аз се опитах да покажа, че юдео-християнският и ислямският манталитети не могат да приемат биотехнологиите (които заедно с информатиката ще предизвикат катаклизми през ХХІ век), а също науката и техниката на бъдещето, с тяхната титаническа и прометеевска същност, нито от естетическа, нито от теологическа, нито от културна гледна точка. Мисля, че това е по силите само на езическия манталитет. Между другото, много е показателно, че в трите културни сфери, незасегнати от монотеизма – в Индия, Япония и Китай, генното инженерство се смята за напълно естествено.

Не бих искал да говоря тук със символичния език на пророците и да посочвам пътища. За мен съществува „черното слънце“ на езичеството, нажеженото подземно огнище – онова, което според Хайдегер е „най-опасно“, т.е. самото естество на трагичното предизвикателство към съдбата. Науката и техниката в съчетание с воля за власт; синергията на естетиката и призивът към самоутвърждаване, опитите да направиш от себе си Бог – всичко това е част от духовната Вселена, която не може да бъде ясно определена, която трябва да остане в сянка – „благодатна сянка“, както е казал Овидий. Но този демиургски аспект е присъщ именно на европейското езичество. Тези въглени винаги са тлеели в него и във всеки момент могат да се превърнат във вулкан.

Китайските учени обявиха на 4 февруари 2016 г., че са постигнали нов рекорд на експерименталния термоядрен реактор тип токамак EAST. Те са успели да поддържат разредената плазма с температура от 50 млн. градуса по Целзий в продължение 102 секунди, което е впечатляващ резултат.

Това е описано много силно в романа на Ърл Кокс „Златната сфера“. Тези интуитивни предчувствия изразих в научно-фантастичното радиопредаване „В навечерието на войната“.Текстовете се пазят и несъмнено някога ще бъдат публикувани, но те са толкова безмилостни, че биха могли да бъдат неправилно разбрани. Ние наричаме това завръщане на преобразените богове.

Има една семейна тайна на европейското езичество, за която напомнят всички древни митологии, неразкривайки нейната природа; тайна, чиято същина според мен е недостъпна за ума; тайна, която интуитивно е усетил Хайдегер и се е уплашил от нея. Съдейки по неговата главна книга „Пътища, които не водят до никъде“, Хайдегер, според мен, прекрасно е знаел, че тези пътища все пак водят до някъде. Хайдегер се е уплашил от собственото си ясновидство и е потопил своите интуитивни предчувствия в мълчание. А после се опитаха да неутрализират и изопачат неговите идеи.

И все пак, накъде водят пътищата на нашата история? Към възможната победа на титаните и Прометей. Знам, че Зевс ще ми се обиди за това, но аз я желая тази победа, и дори да бъде кратка, това все пак ще е естетически взрив, венец на делото на демиурзите, онзи вечен миг, за който говореше Ницше.

Втора част на интервюто вижте ТУК

Превод: Снежана Лоза / Memoria de futuro

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

 Или станете наши приятели във ФЕЙСБУК