Основният показател за демократичност на едно общество е реалното участие на гражданите в управлението на държавата. Автентичната демокрация използва като инструмент гражданската инициатива за допитване по основни въпроси, засягащи благополучието на нацията. В този смисъл референдумът е не по-малко важен за участие на обществото в политиката, отколкото е изборният процес. При провеждане на избори гражданите предоставят на избраните кандидати за дълъг период от време правото да ги представляват и да се разпореждат с тяхната сигурност и интереси. Но – особено у нас – веднъж пуснали бюлетината, ние преставаме да бъдем участници в политическия живот, а с това и да контролираме процесите, случващи се в държавата. Този недостатък на представителната демокрация се коригира в известна степен именно чрез народното допитване.
Разбира се, в родната действителност основен противник на референдума като механизъм за диалог с властта, е именно политическият елит. Представителната власт като правило не се съобразява масовите нагласи. Това прави народното допитване нужен коректив в едно все още неуспяло да бъде демократично общество, каквото е нашето.
Основният аргумент срещу провеждането на референдуми от страна на политическия елит е некомпетентността на гражданите в законодателната сфера. Всъщност, подобно твърдение е в известна степен манипулативно. Компетентността на едно общество е равна на компетентността на неговите народни избраници. В крайна сметка, те са представителна извадка на същия този народ, който ги е упълномощил да го представляват. Нито един депутат например не е специалист по всичко, но въпреки това основният закон му дава правото да създава и гласува закони. Нещо повече, в Конституцията никъде не се споменава, че гражданите нямат право да инициират законодателни промени, дори обратното.
Всъщност, един от най-силните аргументи в подкрепа на пряката демокрация се намира в конституциите на повечето демократични държави. В Конституцията на Република България, чл. 1, ал. 2, се постановява принципът на народния суверенитет, според който цялата държавна власт произтича от народа и тя се упражнява от него непосредствено или чрез органите, предвидени в конституцията. Ето защо не само е желателно, но е конституционно оправдано в държавата да функционира добър модел на пряка демокрация, чрез който гражданите непосредствено да осъществяват своята воля по значими въпроси.
Референдумът може да бъде национален, местен, задължителен или факултативен, императивен или консултативен, частичен, вариантен.
Според сегашното законодателство ние, гражданите, можем да проведем референдум само когато това е поискано от инициативен комитет с подписка, съдържаща подписите на не по-малко от 400 000 български граждани с избирателни права.
Това обаче на практика не се случва. Защо?
Отново стигаме до нежеланието на овластените институции да стимулират участието на гражданите във вземането на важни решения. По правило властта не се лишава доброволно от управленския си комфорт. Естественият антагонизъм между управляващи и общество остава извън регулация. Когато този процес е в относително равновесие, е налице и едно относително здраво общество. Когато овластяването на представителния елит надхвърля границите на разумността, на повърхността излизат тоталитарни процеси, противостоящи на демократичните правила.
Същото се случва и в България. Процесът не е български патент, но това едва ли трябва да ни успокоява. Правилата за провеждане на референдум у нас са толкова изкривени, че на практика правят народното допитване и инициативата от страна на обществото невъзможни. Събирането на 400 000 подписа на практика променя характера на цялото мероприятие, превръщайки го в институционална привилегия. В държава с население под седем милиона души е абсурдно да се поставя подобен праг. Едва ли има наивници, които да се заблуждават, че без изградени организационни структури и финансов ресурс, независими граждани могат да съберат този абсурдно голям брой подписи. Като добавим обвързването на народното допитване с избирателната активност от последните избори и незадължителния характер на изразената народна воля спрямо парламентарното законодателство, това трансформира цялото начинание в безсмислен фарс. Така сегашното законодателство превръща референдума в невъзможно начинание.
Също така, изискването за минимален брой гласували на референдум не пази демокрацията, а статуквото, предоставяйки възможност на противниците на референдума да агитират за неговия бойкот.
Разбирането, че с референдума трябва да гарантираме мнението на мнозинството, е неактуално и неприемливо за съвременните условия, тъй като нито една политическа сила не може да твърди, че е избрана с гласовете на мнозинството от избирателите, които по данни на ЦИК са 6 858 304 души. Още повече, че като демократична държава и страна-членка на ЕС, България трябва да защитава правата и интересите на всички обществени и социални групи и малцинства, а не само на мнозинството, търсейки консенсус по важни обществени въпроси.
Именно това е причината всеки опит за симулиране на пряко допитване да е лишено от масова обществена подкрепа. Защото липсва такова, което да е естествено и граждански предизвикано. Инициативите на Президентството или на дадена политическа партия обслужват тесни партийни или икономически интереси. Същото се отнася и за многобройните НПО-та, които се финансират от чужбина. Един референдум може да бъде автентичен, когато е предизвикан най-вече от самото от гражданско общество. Тогава могат да бъдат поставени важни и актуални въпроси, които наистина го вълнуват.
Поредният опит за симулиране на гражданска активност е широко рекламираната от медиите кампания на Слави Трифонов и компания. Възможно е екипът на въпросното шоу да се води от искрени намерения за промяна на статуквото. Въпреки това нито един въпрос от новата инициатива за народно допитване няма да доведе до съществена, а още по-малко до качествена промяна.
1. Смяна на избирателната система с мажоритарна
До този момент нито един от инициаторите не успя да даде смислен отговор какво се търси с подобна промяна. Мажоритарният вот не гарантира повече демократичност, а само улеснява по-големите партии, които на практика са представители на статуквото. Илюзията, че мажоритарните кандидати ще бъдат публични личности, стоящи отговорно зад действията си, е несъстоятелна, особено в нашите родни условия. Всъщност това само ще улесни пазаруването на бъдещите народни представители от едрия бизнес. А може и точно това да е целта.
2. Намаляване на броя на депутатите от 240 на 120
Какво ще промени това? Механичното редуциране само по себе си, без търсен конкретен ефект, е популистко и неефективно действие. Постигане на лесно мнозинство и още по-евтино купуване на депутати. Вместо 121 добре мотивирани финансово от олигархията народни представители, ще се наложи да се подкупват само 61. Аргументът за намаляване разходите е смешен. Харчовете на парламентарната администрация са незначителни, в сравнение със злоупотребите, нанасяни чрез лобистки закони в размер на милиарди.
3. Въвеждане на задължително гласуване
Въпрос, в който има някаква логика и търсен конкретен ефект. Разбира се, ако се абстрахираме от дилемата може ли едно право да е задължително.
4. Въвеждане на електронно гласуване
Освен Естония, има ли друга държава, в която се прилага подобна иновация? Дори и да има, ако е толкова хубаво, защо не е практика в повечето европейски държави? Освен това, остават въпросите, свързани със сигурността и тайната на вота. Недостатъци: невъзможно повторно преброяване на бюлетините, лесно фалшифициране. За разлика от гласуването в избирателната секция, при гласуването от персоналния компютър няма гаранции, че избирателят дава своя вот свободно и тайно. Все пак живеем в епохата на Биг Брадър. Подобна инициатива може да се разглежда като градивна, ако се гласува електронно по различни допитвания до общество, които имат спешен и задължителен законодателен характер. Например отзоваването на министър или депутат.
5. Драстично намаляване на държавната субсидия за партиите
Тук едва ли ще има някой, който да не е съгласен. Единственият практичен въпрос. След като претендират за обществена подкрепа, тогава партиите би трябвало да се издържат от членски внос. Така е справедливо и демократично. Не може обществото да плаща за партийни структури, които не припознава като свои. Аргументите, че подобна стъпка би довела до корупция и зависимост от олигархията, не са новост – това отдавна е реалност.
6. Директорите на областните дирекции на МВР и началниците на районните управления в областните дирекции на МВР да се избират с мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура.
Красиво пожелание, което отново няма практическа стойност. Мажоритарният вот пак ще се ограничи в кандидатурите, представени от политическите сили. Как точно това ще подобри работата им и ще намали корупцията? Достоверността на принципа „Аз знам кого вкарвам в НС“ е изключително минимална. Ако не вярвате, замислете се върху изборите за местна власт.
Тези ли са най-важните въпроси, които обществото трябва да реши? Защо някой от екипа на популярното шоу не си направи труда да организира анкета, свързана с проблемите, които наистина вълнуват обикновените хора и след това да се формулират актуални въпроси? Така формулирани, въпросите създават усещането за прокарване на определени интереси, които са далеч от тези на обществото и близко до някои бизнес и политически среди. Логично е, когато се влагат толкова ресурси и време в подобна кампания, въпросите да са подбрани по важност и най-вече по практичност. В случая няма ясна визия какъв е търсеният ефект. Поне никой от екипа на инициативния комитет не е аргументирал крайната цел, която трябва да се постигне. Никой не обясни защо точно тези въпроси, пред десетки други.
Нима не е важен въпросът за предсрочното отзоваване на депутати, без задължителен праг на участие? Нима свалянето на имунитета на народните представители също не е важен въпрос? Нека не се чувстват богопомазани. А защо не закон за поставянето на задължителен референдум по всички въпроси, касаещи националната сигурност и геополитическите решения? И не на последно място – въпросът за промяна на сегашния абсурден закон за провеждане на референдуми. Всъщност това трябваше да е първият и основен въпрос. Веднъж извоювало си това право, обществото ще може да оказва известно или значително противодействие на всички безобразия на управляващите, на които сме свидетели днес.
В повечето страни, в които се провеждат референдуми и граждански инициативи, праговете са символични и пряката демокрация е реален инструмент на активните граждани, които имат мотивацията да се включват във вземането а решения или да задвижат важни промени, отнасящи се до социалния и националния живот.
През изминалите двадесет и шест години не беше поискано мнението на българското общество по нито един значим въпрос. Тази тенденция продължава и до днес. Подмяната на дневния ред на българските граждани се запазва. Всички искаме да сме като швейцарците. Нека тогава да започнем със създаването на реален закон за прякото допитване.
Оставяне на коментар