Втора част на интервюто на Христина Христова с доц. Иво Христов за Мемория
Първа част на итервюто вижте тук: Къде бяха българите? Не ги видях!
– Да продължим нашия разговор… Значи смяташ, че вече не може да бъде спасен „класическият“ европейски човек? Имам предвид човекът, който носи в себе си паметта за своята унаследена същност?
– Не, не съвсем. Просто онзи процес е с изключително мощна инерционна сила, зад него стоят могъщи икономически, социални, чисто военни и културни фактори. Това съвсем не означава, че този процес е с предизвестен край.
– А какво ще се случи с човешката душа – не само като религиозно, но и като цивилизационно понятие, присъстващо в представите ни още от зората на човешкото съществуване?
– Няма такова нещо като човечество, първо това трябва да кажем. „Човечеството“ е европейска измислица. Няма такава субектност – „човечество“, това е идеологическо клише. Ислямът например въобще не работи с такива категории, той говори с Дар ал-ислам и Дар ал-харб – Светът на исляма и Светът на войната. Той не говори в универсални категории, в които всички са равни по своему. По същия начин е в юдаизма. Там се говори за богоизбран народ, изначално. За никакво човечество не се говори. Това са клишета.
Ако говорим за нашия народ, неговите съпротивителни сили са много малки. Основният проблем тук, но не само за българската общност, е липсата на разбиране за драматизма на ситуацията. Забележи, че не говоря за нация, а за общност – ние деградираме обратно – от нация се движим към етнос, а оттам – към общност. И това не е случайно, това е част от процеса за деконструиране на етническото национално тяло, което все пак беше субект на тази територия. Това е и европейски проблем, тъй като закономерно следствие от европейската материалистична цивилизация беше нейната десекуларизация. И това ти го казва човек, който не е вярващ. Но аз гледам на християнството като на много важна социокултурна, цивилизационна матрица. Е, тя беше загърбена, прескочена и това не е случайно, това е абсолютно закономерно следствие, с което ние много се гордеехме. Като едно от най-големите постижения на модерността се считаше секуларизацията, превръщането на човека в самоцел. Оттам до Кончита Вурст има само една крачка.
– Въпреки че не си вярващ (имай предвид все пак, че аз не ти вярвам за това), кажи ми, отива ли си религиозният човек от нашия свят?
– Той отдавна си е отишъл оттук, от европейския свят.
– Тоест, Homo religiosus не е просто маргинализиран, а е изчезнал?
– Естествено. И да не правим генерални изводи от частни случаи като Полша или Унгария, това са изключения.
– И какво ще прави Европа без религиозния човек?
– Първо, няма такова нещо като „Европа“. Нека първо да поговорим за субектността „Европа“. Това е същото клише като „човечество“. Европейският проект беше демонтиран преди очите ни. Европа, потенциално и теоретично, беше единственото място, което разполагаше с цивилизационни, икономически, военни, финансови и всякакви други ресурси да се превърне в геополитически център на света. Само че Европа беше демонтирана. Това се случи през 1945 г. Първата и Втората световна война бяха последните акорди в шансовете на Европа. Разбира се, първоначално през 1945 г. тя беше разделена като протекторат на две извъневропейски, но имащи своя генезис в Европа сили, а след това просто беше декомпозирана.
– Под религиозен човек християнския човек ли разбираш?
– Религиозният човек в Европа, поне от 1300 години, е преди всичко християнският човек. Ако към това насложим, обаче, античността, нещата стават по-различни. Но аз лично съм дълбок песимист за шансовете за ренесанс на религиозното начало в Европа. За съжаление вече е премината точката. Моят приятел Андрей Фурсов казва: „Европа е музей на открито.“
– В целия цивилизационен и геополитически хаос, и на фона на дълбоката криза в идентичността на обезсилената Европа – кажи ми, според теб можем ли да се опрем морално на страните от Източна Европа, които в момента формират нов център, нова Средна земя – в географското сърце на Европа, и оттам се опитват да окажат последна съпротива в защита на своя суверенитет, на своята национална, религиозна и културна идентичност?
– Знам за тази лебедова песен, че Вишеградската четворка е, така да се каже, Terra Christiana, Последната земя по Толкин. Нека да бъдем реалисти, обаче. Тя не разполага нито с икономическия, нито с военния, нито с чисто човешкия ресурс да се превърне в някакво ново качество. Да не забравяме, че част от страните, които влизат в тази Middle Europe, всъщност бяха използвани – чрез традиционната полска русофобия или пък чрез патологичната ненавист към всичко руско и православно в Прибалтика – за разрушаването на Европа през 90-те години. Използвайки естествените фобии на балтийци, поляци, донякъде румънци и унгарци, беше създаден и реализиран санитарен кордон от Балтийско до Черно море, който да откъсне Русия от Европа, разбирай Германия от Русия. Активното мероприятие „бежанци“ не беше насочено срещу тях, а срещу Германия и германския свят. Това беше поредният опит за доубиване на духа на Вагнер, Шилер, на Гьоте и на Кант. Вишеградската четворка всъщност се сдържа в това консистентно състояние, защото тя е нужна за натиск на Изток, срещу Русия. Как иначе можем да си обясним шеметния възход на Полша през последните 15-20 години? Така че тук бих се отнесъл с разумен скептицизъм.
– Добре, тогава къде е изходът? Какво можем да направим?
– Въпросът ти донякъде е неправилно поставен, следователно какъвто и отговор да дам, той също ще бъде неправилен. Има едно основно правило, което не се спазва – абсолютно безразборно преминаване от макрониво, в което има социална и всякаква друга макрологика, на лично, индивидуално ниво. Проблемът на големите социални тела и проблемът на индивида не са едно и също, не се движат по една и съща логика. Просто така наречената Европа е имала една своя тъмна епоха след падането на Римската империя до Каролингското Възраждане по времето на Карл Велики. Така че, защо смяташ, че историята е само низ от победи? Просто ще минем и през този тъмен етап.
– Ще преминем ли?
– Аз изповядвам веруюто на Антонио Грамши, който казва, че човек трябва да има песимизъм на разума и оптимизъм на волята. Това са две неща от различен порядък, които битуват в един и същи човек. Т.е. човекът е едновременно рационално, но и емоционално същество и се намира в една такава дуалистична ситуация, която го прави уникален и непредсказуем.
Така че, никой не ни е обещавал светло бъдеще. Това съвсем не означава да скръстиш ръце и да не се бориш. Има обаче огромна разлика между обективния социален анализ и субективните усещания за действие. И това, между другото, нашето не особено сложно общество не може да разбере. Първо, част от неговия инфантилизъм е, че то се опитва да решава сложните проблеми по прост начин. Сложните проблеми се решават по сложен начин, те затова са сложни. Второ, опростяването на проблема е правият път към опростачването, към което ние вървим с пълна сила. Справка: в българския национален архетип в момента шества с големи крачки, вече 15 години, „ерата Борисов“ – убеждението, че индивидът може да реши системния проблем. Не, не може! И третото, много важно нещо – във военната наука и военното дело на кого имате доверие, когато сте във война? На разузнаването, което ви казва, че противникът ви има еди-какъв си ресурс, сили, дислокация и вашите слаби места са тези и тези, следователно трябва да се действа по еди-какъв си начин, или на разузнаването, което ви слага розови очила и ви казва, че всичко е наред, само и само да получите спокойствие и да можете да спите?
– Добре, и какво да прави социалното тяло, ако пред него е една нощ, която тепърва има да се преминава, а няма светлина в тунела?
– Социалният аскетизъм, вътрешната събраност и самодисциплина, борба въпреки всичко – това са много рядко срещани качества, а в нашия затънтен край са направо изключение. Веднага ти давам пример с два наши съседни народа. Какви точно позитиви можеше да има, да речем, Гърция и гръцкият народ, когато 500-хилядната армия на Вермахта беше надвиснала над северната гръцка граница, на линията Метакса? Но гърците излязоха и казаха „Охi!“, „Не!“. С ясното съзнание, че ще бъдат пометени от най-великата военна сила в историята на човечеството – германския Вермахт. И въпреки всичко гърците не се прегънаха, казаха „Охi“ и дадоха милион и половина жертви, за които българите даже и не знаят. А какво направиха сърбите по време на същата тази Втора световна война? Те казаха: „По добре гроб, отколкото роб!“. Много добре съзнавайки, че това, което ги чака, е кръв, пот, сълзи и смърт. Но те се бориха!
– Тоест, нашият народ не е способен на това?
– Не е доказано.
– В такъв случай ще ти задам най-трудния въпрос. Какво или кой може да обедини българската общност? Как ще коментираш лидерската криза в България? Имам сериозни наблюдения, че хората търсят някого, който да ги обедини и да застане пред тях в името на спасяването на това, което остана от България. Казвам „спасяване“, защото съм съгласна, че днес положението е катастрофа и нищо по-малко от това. И в случая не говоря за революция или майдан. Говоря за коректив, за артикулиране на нуждите на социума. За това някой да застане пред тези хора в името на една елементарна съпротива към безобразията на властта. Нещото, което драматично липсва у нас, е качествен лидер.
– Спасяването, както ти се изрази, означава, че има проблем, който е общосподелен. Само че няма такова нещо. Първо, няма такова нещо като проблем, съществуващ обективно.Защото тази омерзителна ситуация, в която ние присъстваме и която аз и ти разбираме, и други наши приятели и близки интерпретират като омерзителна, като мъртвешко статукво, като път към социална смърт, за едни други групи и хора се счита за манна небесна. Това статукво за тях е най-добрият от всички възможни светове. Следователно, ние нямаме общо разбиране, че имаме проблем, за да можем на тази база да имаме някакво разбиране, че този проблем трябва да бъде решен по един или друг начин. Това трябва да бъде казано много ясно и то не е усложняване на задачата, това е обективното състояние на нещата.
Преди малко се опитах да щрихирам логиката на геополитическата ситуация, в която България е засмукана още преди 25 години. Как собствено си представяш, че някой ще остави тази територия и това изпаднало в социална анестезия население да спре този процес, да излезе от тази геополитическа логика, която е изключително мощна, и да има съвършено нова историческа и социална съдба? Нека да си го кажем честно! Кой ще ни остави, дори да има такава предпоставка?! А дори да си представим, че това е така – я се огледай, колко хора има наоколо, които са в състояние да направят това? Готови ли са българите да скочат като един и да кажат, че социалния дръвник, към който ни карат – втория цивилизационен Батак, към който са ни повлекли и в който главите падат всеки ден, без дори да разберем – готови ли сме да кажем, че ние не искаме да умрем по този начин?! Не! Според една значителна част от населението, на битово ниво, то живее в най-хубавия от всички възможни светове.
– Защо у нас не може да се получи обединяване на хората, на индивидите в една общност? Кои са тези мистични сили, които ни липсват?
– Защото, за да има такива сили, трябва да ги има във всички. Аз съм категоричен противник на приспивната песен да започнем с малките стъпки, които щели да променят нещата. Това е другото име на социалното пораженчество и на избягването на разрешаването на основния проблем. Частните проблеми са функция на нерешения общ, системен проблем. Опитите да решаваш частните проблеми, като страхливо избягваш да се изправиш пред генералния проблем, не е нищо друго, освен отказ да решиш фундаменталния проблем, който генерира малките.
– Тоест, пътят минава през всеки един от нас? Имам предвид всеки да поеме отговорността лично в самия себе си, отговорността към всички?
– Първо човек да започне да поема отговорност за самия себе си – което казах и в началото на нашето интервю. За това, че примерно скотският му и дори малоумен живот в една значителна степен се дължи и на собствените му негативи, на липсата на воля, на дисциплина, на събраност, на липсата на желание за борба, липсата на желание да се самоусъвършенстваш. За това, че си се пуснал по течението. Я отиди и ги обясни всичките тези неща на стадото, което е плъзнало по моловете, че нещо не мога да схвана – как точно ще се разберете?
– Има ли нещо, което не те попитах, а искаше да кажеш?
– Има много незададени въпроси и още повече отговори, които могат да се дадат, но понякога мълчанието говори повече, отколкото излишните думи. Аскетизмът на говоренето понякога е за предпочитане пред разпасаното словоблудство, което е елемент от удавянето на националната общност.
– Тогава последен въпрос. Ще те попитам наистина сериозно, и се надявам да ми отговориш сериозно, но моля те – не отново с апокалипсис. Коя е твоята надежда за Европа и коя е твоята надежда за България?
(Дълго двеминутно мълчание, през което се чува само часовникът на стената и капчуците отвън; реших, че няма да получа отговор и преди да посегна към диктофона, последва дълбока въздишка)
– Надежда е другото име на опита да убедиш себе си, че има смисъл… Когато намерим смисъл за битието и когато намерим смисъл да се борим за това битие, тогава ще имам надежда и за Европа, и за България – ако все още я има. Ще ти цитирам по памет Иво Андрич: „Българите са развили до съвършенство изкуството да оцеляват. Но забравиха защо оцеляват.“
– Благодаря ти за това интервю.
– И аз.
Първа част на интерюто вижте тук: Къде бяха българите? Не ги видях!
Я малко повече ВЯРА в ДУШАТА НА БЪЛГАРИНА!!!!!!!!!
Няма и не може да има религиозен БОГ, има жива и животворяща ЕНЕРГИЯ и тя е в душата на ВСЕКИ ЕДИН ЧОВЕК ПО СВЕТА. Тъкмо това определя оптимизма и неминуемото развитие на Човека – България не е тъмно място, тъкмо напротив – ще се развива и то – по мирен начин.