От половин година насам Черна гора е в състояние на дълбок политически смут. Тази криза се проявява в честите улични протести срещу властта и най-вече срещу нейния лидер, сякаш вечния министър-председател Мило Джуканович. Протестите са водени от коалицията Демократичен фронт (ДФ), която в голямата си част е против влизането на Черна гора в НАТО. Това се дължи на факта, че най-силната партия в коалицията, Нова сръбска демокрация, има силно изразени антиатлантически убеждения. Протестите са упорити и продължават след месеци натиск, медийна манипулация и полицейско насилие.
Протестите в Подгорица през октомври 2015 г. с искане за оставка на правителството
Лидерите на протестите настояват правителството да подаде оставка, тъй като според тях корупцията в държавното управление е достигнала абсурдни размери. И все пак основният проблем на Черна гора е не материалната, а моралната корупция, въртяща се около въпроса за черногорската идентичност. „Политически некоректната“ в очите на статуквото и неговите клиенти истина, която управляващата идеология потиска, е че черногорците са сърби. Този „слон в стаята“ не винаги се споменава на протестите, но той се проявява косвено в техните символи – флаговете, песните, слоганите. Протестите са едни своеобразни моменти на свобода, в които хората могат да изразят себе си.
Сърбофобията бе едно маргинално явление, но Джуканович го превърна в част от държавната идеология. Самият той навремето беше горд сърбин – който дойде на власт през 90-те години на миналия век като изгряваща звезда на Комунистическата партия – и се качи на политическата сцена на вълната на сръбския сантимент на черногорците. Докато бяха част от Югославия, черногорците пак бяха убеждавани да не бъдат сърби и по ленинистката формула за оформянето на народни републики във федерални държави, те бяха официално обявени за отделен народ. Това обаче не сработи и сръбската идентичност се прояви мощно в серия от протести в края на 80-те и началото на 90-те години, когато Джуканович се изяви като един от най-видните млади сърби в Комунистическата партия.
По прагматични причини през годините Джуканович си сменяше цветовете, за да остане на власт. В края на 90-те години, маскиран като опонент на недемократичния режим на неговия бивш политически ментор Слободан Милошевич, Джуканович умело си спечели политическата подкрепа на Запада, решен да раздроби и атомизира Югославия и сръбското пространство на малки и зависими новосформирани държави.
След референдума за независимост през 2006 г. – извършен под покровителството на Европейския съюз, който явно цени геополитиката повече от своите демократични стандарти – сърбофобията се превърна в държавна политика. Щом Черна гора се отдели от Сърбия, новата цел бе същата, както преди няколко десетилетия – черногорците да бъдат наложени като съвсем отделен народ: не като „сръбски спартанци“, както някои черногорци обичат да се назовават, а като нещо напълно различно, и следователно противоположно на сърбите. По този начин черногорците попаднаха в конфликт със самите себе си. Конституцията от 2007 г. създаде„черногорски език“; поощрява се използването на латиница наместо традиционната кирилица; посяга се на собствеността на Сръбската православна църква; непрекъснато се появяват алтернативни интерпретации на историята. И това далеч не е всичко.
Протестите достигнаха своята кулминация, когато НАТО покани Черна гора в своите редици. Това е един изключително противоречив въпрос, тъй като черногорците ясно си спомнят бомбардировките от 1999 г. Мило предпочита предложението да бъде гласувано в парламента, защото знае, че то няма да бъде прието на един евентуален референдум. Това се дължи на факта, че огромна част от черногорците (включително много от неговите поддръжници) са твърдо настроени срещу НАТО.
Някои крайни партии и лидери виждат в Джуканович един потъващ кораб и искат да сменят партньора си без да променят своята антисръбска и прозападна политика.
Пример за това явление е Ранко Кривокапич – парламентарен говорител, сърбофоб и лидер на малка крайно-дясна партия, иронично нареченаСоциалдемократическа партия (СДП), който беше коалиционен партньор на Джуканович в продължение на осемнадесет години. За разлика от Мило, чиято сърбофобия произлиза от политически прагматизъм, Кривокапич е истински последовател на тази идеология.
Когато Кривокапич напусна Джуканович, черногорският министър-председател се озова в беда, тъй като в парламента започнаха да се появяват планове за провеждането на вот на недоверие. Въпреки че бе привлякъл на своя страна част от СДП, Джуканович се нуждаеше от още няколко гласа. Той успя да ги намери в лицето на няколко депутати от опозиционната партия Позитивна Черна гора (още една сърбофобска партия със странно име), които подкрепиха правителството в замяна на дребни привилегии. Това обаче просто спечели още малко време на Джуканович и остави всички проблеми неразрешени.
Мило Джуканович и Йенс Столтенберг
Политическата криза със сигурност ще продължи и вероятно ще нарасне; ще продължат и протестите на гражданите и партиите, които бойкотират парламента. Гласовете наПозитивна Черна гора единствено удължават агонията. За да се освободи Черна гора обаче, не е достатъчно да бъде премахнат Джуканович, само за да бъде заменен от друг агент на НАТО, като Кривокапич. Целият проект „Независима Черна гора“ се основава на една неестествена сърбофобска парадигма, която трябва да се срине заедно с Джуканович. Черна гора трябва да се измъкне от своя кошмар и да балансира въпроса за сръбската идентичност: всичко друго би било изкуствено.
Превод: Момчил Вачев / Memoria de futuro
Източник: Katehon
Оставяне на коментар