„За да променим радикално същността на един режим,
ние трябва да мислим ясно и смело,
тъй като ако има нещо, което сме научили,
то е, че режимите не искат да бъдат променяни.
Първо трябва да разберем какъв аспект на управлението
или на неокорпоративния модел искаме да променим или премахнем.
След това трябва да достигнем
достатъчно дълбоко осмисляне на този модел, което да ни позволи
да преминем през тинята на политически изкривения език
и да формулираме ясна позиция.
И най-накрая, трябва да използваме тези прозрения,
за да вдъхновим в себе си и в другите
един път на облагородяващо и ефективно действие.“
Джулиан Асанж
България е на път да загуби своята воля за живот. Българският човек свикна неусетно и коварно битието му да се намира в състояние на перманентна катастрофичност и това да се приема за даденост. Пораженията в националната ни психика са дълбоки и смущаващи на всички нива и във всички социални слоеве. Разумната преценка се блъска в стена от невъзможност да бъде направен пробив в тази обезпокоителна и трайна тенденция. Цялото общество е сякаш замръзнало в необратим ступор, а спорадичните движения във вцепененото национално тяло не са в състояние да събудят инстинкта му за самосъхранение, въпреки неимоверните усилия на шепа „ентусиасти“ и отделни личности.
Вълнуваме се за всичко, което става по света. Съпричастни сме на Кьолн, на Париж, скачаме с люти думи срещу бежанци и мигранти, оплакваме оглупялата Европа, ядосваме се на изкуфелия Брюксел, на некадърните си и продадени политици, надяваме се на Орбан, възвеличаваме или проклинаме Путин, възвеличаваме или проклинаме Вашингтон…
Намираме си повод да изглеждаме живи.
Стреляме с клавишите в социалните мрежи като деца, на които е позволено да си поиграят на виртуална война, затворени зад решетките на матрицата.
А през това време нашите майки и бащи, изтерзани и унизени, умират от студ и от глад в непосилна мизерия по градчета, села и паланки; българи и цигани тормозят и убиват българи и български деца всеки ден пред очите на всички ни – докато ние заснемаме убийството с телефона си, за да го качим в интернет и да го излъчат по телевизията; деца умират без лечение, а душите им – без знание, докато нас ни класифицират като добичета с пръстови отпечатъци, срещу които да ни подхвърлят шепа хапчета и огризки живот. И през цялото време България уморено затваря очи, потъваща в срама на това, в което се превърнахме…
Питам ви.
С какво нашите мъже са по-различни от германските мъже, на които се подиграваме, че не могат да защитят жените си от издевателствата на мигрантите?!
Нима нашите мъже защитиха жените си, децата си, майките си и бащите си от геноцида, на който са подложени вече четвърт век в собствената ни Родина? Не. Не ги защитиха. А издевателствата над тях са по-ужасяващи от тези в Кьолн и Париж. Защити ли вчера някой 18-годишния Тодор във Враца, пребит публично до смърт?
Защо стигнахме дотук?
Може ли тази самоунищожителна вътрешна тяга да бъде овладяна и опитомена, или поне частично неутрализирана, за да бъде даден шанс за появата на оздравителен процес?
И ако да – кой може да го направи?
Как?!
Отговорите на тези въпроси са трудни и безсънни. Малцина са тези, които все още си ги задават, отказвайки да свалят своята последна морална съпротива пред това, което на практика вече изглежда неизбежно.
Нека не ви звуча меланхолично. Напротив. Смелото осъзнаване на реалността и смисленото проникване в същността й са първата стъпка към отговора. Тревожното е, че твърде дълго стоим фиксирани в тази точка – в търсенето, анализирането и артикулирането на причините, въпреки че те отдавна са ясни на всички. Но никой все още не се осмелява да назове Отговора.
Страх?
Може би.
Или просто предпазливост.
Или умора и изтощение.
Или тактическо изчакване друг да го направи.
Или осъзнаване, че Системата е непобедима, а хората – неспособни да се обединят в обща кауза.
Наскоро в социалната мрежа някой попита: „Рая покорна, знаете ли, че не е важно оцеляването, важен е животът?“
Така ли е? Знаем ли? Или отдавна двете означават едно и също за нас? Ще си позволя да ви припомня разликата, докато все още я помня и аз. Може и аз да я забравя. Оцеляването е присъщо на всички животински видове. Понятието „живот“ природата е завещала за осъзнаване единствено на Homo sapiens. На нас.
Стряскащо е, че днес почти всички българи сме приковани тук – в точката на оцеляването, лишавайки себе си и поколенията след нас от екзистециалния повод за живот.
Неотдавна доц. Николай Гочев в своя текст „Време е за идеология“ написа:
”Тъй като изборът, който режимът предлага, е тежък: или геноцид, или претопяване (чрез емиграция, и – както виждаме – имиграция).
Тъй като тук става въпрос буквално за живот или смърт, някои от нас, които народът ни според силите си се е погрижил да образова, трябва да се замислят.“
Мисля като него.
Всички, които преминаваме съзнателно през случващото се, трябва да седнем заедно около огнището или около въглените, които останаха от него. Ако трябва и около пепелта ще седнем, защото и пепелта е свещена. Да си поговорим спокойно, много спокойно, като се изслушаме един друг. Като се огледаме кои сред нас са мъдреците.
Повярвайте ми. Никой от нас не вижда цялата истина. Аз съм заслепена за това, което мнозина от вас виждат по друг начин. Вие сте слепи за това, което виждам аз с ясен поглед. Всеки един аспект на съществуващото има своето основание и причина. Това, което изгражда неделимото цяло, е златната среда с нейните велики тайни. Волно или неволно, към нея вървим всички през целия си живот. И ако сме неспособни сами да я пожелаем, отклоняващите вниманието илюзии рано или късно ни нанасят болка и празнота. И ни отнемат волята за живот.
Както продължава доц. Гочев в своето философско есе, време е да произведем „мисъл, която ще събере разпръсващите се във всякакви посоки хора, които все още, и то с голяма болка, си спомнят, че някога са били заедно.“
С какво разполагаме днес, в качеството си на едно напълно разкъсано общество, в което сме изгубили свещеното си основание да бъдем заедно? Този е първият въпрос, на който трябва да си отговорим, преди да си зададем всички останали въпроси. И този въпрос не е политически, нито е икономически. Той е духовен. Спомнете си революционера Ботев. Той беше поет. Спомнете си поручик Дебелянов. Той беше поет. Спомнете си и Вапцаров. Той беше поет. Спомнете си всички останали. Те бяха поети. Те носеха във себе си духа, а всичко друго е след него.
Никой от нас не може да отовори сам на първия въпрос.
Никой извън нас не може да ни отговори.
Трябва да се потърсим, приятели. Нощта, в която попаднахме, е тъмна и дълбока. И може да е твърде дълга. Нужно е движение и копнеж от всеки един от нас. Трябва да успеем да се намерим. Да намерим искрицата живот в пепелта.
Иначе ще я надживеем.
Ще надживеем нашата България.
„Отива си денят и утре съм на път.
Казват, че някъде между Сливен и село Марен,
от което Муратовите пратеници
някога бяха поели Шишмановата сестра,
още имало свободна българска земя.
Затам потеглям…
Ето птица отлита. Къде летиш, птицо?
Звяр пробягва из гората. Къде бързаш, звяро?
Кой ви зове, кой ви води и накъде?
Къде отиваш и ти, човече?…
Ако е казано в евангелието –
ще погледнат тогова, когото прободоха,
кой ще погледне мене, поругания българин?“
Емилиян Станев – „Антихрист“
Свързана публикация: Николай Гочев – „Време е за идеология“
Оставяне на коментар