В Германия, както и в останалите европейски страни, срокът на авторското право изтича 70 години след смъртта на автора на произведението. Това се отнася дори и за автор като Адолф Хитлер и книгата му „Моята борба» (Mein Kampf). От 1945 г. правата върху издаването на книгата държеше немската провинция Бавария, която отказваше да даде разрешение за повторното й отпечатване. В германските библиотеки се пазят стари екземпляри, които могат да бъдат купувани и продавани. Но от 1 януари вече не е необходимо никакво разрешение за преиздаването й.
Тези, които живеят извън Германия, не могат да разберат значимостта на този момент. „Mein Kampf“ винаги е била достъпна в превод, а и за да се прочете на немски, е достатъчно едно кликване с мишката. Но за германците изтичането на срока на авторските права стана момент на остри противоречия и отчаяние. Въпросът не е какво да се прави с „Mein Kampf“ през новата година, когато книгата стана достъпна за широката общественост. Въпросът е по-скоро в това, какво е днес Хитлер за Германия.
„Mein Kampf“ е смес от автобиография и манифест. Хитлер започва да я пише по време на сравнително удобния си престой в затвора след провала на преврата през 1923 г.. Книгата е публикувана за първи път в два тома през 1925 и 1926. В „Mein Kampf“ Хитлер е в явен конфликт със синтаксиса, граматиката и стила. Един критик, негов съвременник, се надсмял над книгата, наричайки я подигравателно „Mein Krampf“ (моята граматика). Днес голяма част от тази книга изглежда скучна и трудноразбираема.
В това произведение са вплетени идеите на социал-дарвинизма и антисемитизма, които са намирали широк отзвук дори извън Германия, както и намеци за склонността на автора към насилие. Излаган на химическите атаки на британците по време на Първата световна война, Хитлер пише: „Ако някои от тези еврейски лидери, погубващи народа ни, бяха задушени от отровни газове, както това се случи на фронта на стотици хиляди от най-добрите германските работници с различни професии – тогава милионите, принесени в жертва на бойните полета, не биха били напразни.“
Не е известно колко германци са прочели това произведение. Но след 1933 г., когато Хитлер идва на власт, книгата става бестселър. От 1936 г. някои общини я подарявали на младоженците след клетвата им за вярност, а до края на Втората световна война общият тираж на „Mein Kampf“ достига 13 милиона копия.
След края на Втората световна война да решат съдбата на книгата се паднало на американците, понеже последната адресна регистрация на Хитлер е в Мюнхен, който бил в техния сектор. Третият райх изчезва, а Федерална република Германия се ражда едва през 1949-та. Затова американците прехвърлили правата за книгата на правителството на Бавария. А то забранило издаването на книгата.
Този подход отразява следвоенното отношение към наследството на Хитлер. Смисълът е да се потиска всичко, което може да изкуши германците да се поддадат на чара на „Mein Kampf“. Съюзниците и новото германското правителство водели политика на „денацификация“, която не допускала известните нацисти да заемат важни постове. Но когато започва Студената война, Западна Германия е била необходима като съюзник. При липсата на други алтернативи, в министерства, съдилища и училища започнали да приемат обратно бивши нацисти.
В края на 40-те и 50-те години на 20 в. германците избягвали да говорят за Хитлер. Много мъже се връщали от плен. Много жени били изнасилени. Имало много бежанци, изселници, сираци и вдовици. Германците били едновременно и престъпниците, и жертвите, те нямали думи, за да изразят душевното си състояние. Много от тях са били травмирани и не можели да говорят за преживяванията си. Те открили, че от психологическа гледна точка е по-лесно да живеят само в настоящето и да бъдат активно ангажирани в Wirtschaftswunder – следвоенното „икономическо чудо“. Много от тях все още отричали Холокост в пълната му форма. Според автора на наскоро публикуваната биографична книга „Adolf H.“ (Адолф Х.) Томас Сандкюхлер, проучване, проведено през 1950 г. показва, че почти половината от жителите на Западна Германия са смятали, че Хитлер би бил „един от най-великите държавници на Германия „, ако не беше започнал войната.
Новият етап започва през 1960, когато израелците задържат, осъждат и екзекутират Адолф Айхман, водещ нацист. Тогава обществеността научава повече за Холокоста. Започвайки през 1963 г., във Франкфурт за престъпления в Аушвиц са осъдени 22 бивши есесовци. Германците следят изкъсо тези процеси: на съдебните заседания в съда във Франкфурт са присъствали близо 20 хиляди души. За първи път обсъждането на Vergangenheitsbewältigung (терминът, с който германците наричат процеса на „справяне с миналото„) се пренесло на кухненските маси и започнало да разделя семейства.
Синове и дъщери обвинявали родителите и преподавателите си в съучастие, бунтували се в домовете си и в студентските кампуси. По-възрастните хора се защитавали, като разказвали „санирани” истории за това какво са направили и преживели. Екипът психоаналитици Александър и Маргарете Мичерлих, изследващи връзките между съпруг и съпруга, наричат тази патология „неспособността да се скърби“ в книга със същото заглавие, публикувана през 1967 г. Те вярвали, че германците затъват в една непрекъсната морална и психологическа криза.
Протести на германски студенти по време на срещата на неонацистката Германска демократична партия в Нюрнберг, 1968 г.
Официална Германия намира два отговора. Източна Германия измисля приказката как всички праведни комунисти през цялото време са се съпротивлявали на фашистите. В действителност, тя така и не заплаща за миналото. Западна Германия признава вината си и се разкайва публично. Тя се превръща в пацифистко общество, което често наричат „пост-героично“, за разлика от войнстващата култура на съюзниците й. Германия се превръща и в „пост-национална“. Западногерманците рядко развяват националния си флаг, а химна си на спортни състезания пеят шепнешком, едва доловимо. Младите хора търсят идентичност в субнационалното (шваби, баварци и т.н.) или в наднационалното, като добри европейци.
Но още в началото на 70-те започва отново да се появява затаения интерес към Хитлер. Излизат две негови биографии и документален филм, а през 1979 г. германците гледат американския телевизионен сериал „Холокост“, който шокира цялата нация и я принуждава отново да направи равносметка на миналото. Много от тях вече са променили въприятията си за миналото така, както това направи тогавашният президент на ФРГ Рихард фон Вайцзекер през 1985 г., в историческата си реч послучай 40-годишнината на германската капитулация. Тогава той каза, че 8 май 1945 г. не е датата на поражението и разпадането на Германия, а денят на нейното освобождение.
След обединението на Германия през 1990 г., когато официално приключи следвоенната епоха, немското общество започна жадно да търси истината в нови изследвания. През 90-те седмичникът Der Spiegel 16 пъти пусна Хитлер на корицата си. Книгата на американския историк Даниъл Джон Голдхейгън, в която твърди, че обикновените германци са били „доброволните палачи на Хитлер”, се превърна в хит. В музейна експозиция, посветена на германската армия по време на войната, се твърдеше, че в Холокоста са участвали и обикновени войници, а не само есесевци. Опашката със желаещи да я видят се виеше около целия музей.
Но имаше и паралелна тенденция към това, което германците наричат „хитлеристко порно” или „хитлеристки кич“. Фюрерът се превърна в инструмент на рекламата. Всичко започна през 1980 г., когато сп. Stern публикува предполагаемия дневник на Хитлер, който произведе сензация, макар че в крайна сметка се оказа фалшив. От началото на 90-те години историческият канал на германската телевизия почти ежедневно излъчва документални филми за жените на Хитлер, за неговите палачи и поддръжници, за последните дни и недъзите на фюрера, за сребърните му прибори и немската му овчарка, наречена Блонди. Публиката е привлечена от всякакви кадри на малкия човек с мустаци като четка за зъби. Така Хитлер стана като секса и насилието – преврна се в стръв за продажба на книги и за привличане на вниманието на зрителите.
И все пак, това очарование доказва и голямата дистанция с Хитлер и неговата епоха – в действителност по-голямата част от публиката не го помни лично. С това се обяснява популярността и на още един жанр: сатирата. Приживе Хитлер е осмиван от враговете на Германия, да речем, от Чарли Чаплин във филма „Великият диктатор“ от 1940 г.. Но през 1998 г. Валтер Мерс стана първият немски сатирик, който написа изключително популярния комикс, наречен „Адолф, нацистката свиня“. Издателят нарече героя му „най-голямата поп звезда, която някога сме създавали”.
Кадър от филма на Чарли Чаплин „Великият диктатор”, 1940 г.
Последният бестселър е книгата на Тимур Вермеш „Виж кой се върна“. В нея Хитлер се събужда в днешен Берлин, недалеч от стария си бункер. Отначало дезориентиран, той забавлява всеки, когото срещне, в това число и един турчин от химическо чистене, но след това прави мълниеносна кариера като комик. А колегите му са убедени, че работи по системата на Станиславски.
За младите немци фюрерът се е отдалечил достатъчно в миналото, за да го разглеждат като нещо по-скоро странно и необичайно, отколкото привлекателно. В книгата „Виж кой се върна“ той постоянно мърмори безсмислени фрази от „Mein Kampf“ от типа „Синигерът отива при синигер, чавката при чавка, скворецът – при скворец, полска мишка – при полска мишка, вълк – при вълчица…” Но въпреки това, неговите думи и дикция с удължено „р“ не оказват въздействие, различно от развеселяване.
Свързаните Хитлер следвоенни табута изчезват едно по едно. Едно от тях е националният флаг. Пробивът дойде през 2006 г., когато в Германия се проведе световното първенство по футбол. За първи път от началото на войната черно-червено-жълтото знаме беше навсякъде – по балкони, автомобили, детски колички и бикини. Но същото нещо се случи и с флаговете на други държави-участнички и цяла Германия се превърна в едно голямо улично парти. За домакините и гостите това беше забавно, без никакви други асоциации.
В проучване на YouGov през 2015 г. германците бяха запитани с какъв човек или предмет асоциират Германия. На първо място те посочват „Фолксваген”. На второ място са Гьоте и Ангела Меркел, следват националният химн, националният отбор по футбол и бившият канцлер Вили Бранд. Хитлер е на далечното седмо място с 25%. В същата анкета 70% от германците са заявили, че се гордеят със страната си. Същият брой заявяват, че Германия е модел за толерантност и демокрация и че е време да се раздели с чувството за вина и срам.
Завинаги не-нормална
В същото време 75% от германците смятат, че заради престъпленията на Хитлер Германия все още не може да се смята за „нормална“ държава и че трябва да играе „специална международна роля“. Това означава, че в много германци по някакъв начин се съчетават две чувства – на гордост и на покаяние. Опитите да се реши този вътрешен конфликт в голяма степен формират днешната култура на Германия, дори когато темата на пръв поглед няма нищо общо с Хитлер.
Да започнем с германския политически дискурс. За разлика от французите, британците и американците, германците се тревожат твърде много за надзора от страна на правителствата, независимо дали чужди или тяхното собствено. Това безпокойство е свързано със спомените за нацисткото Гестапо (както и източногерманската ЩАЗИ ). Налице е широк консенсус, че Германия носи специална отговорност към Израел. Пацифизмът е характерен за всички водещи политически партии в страната.
Всъщност, Германия се смущава от силата, включително и от своята собствена мощ. У дома и в чужбина тя винаги се застъпва за правото над могъществото. Оттук и нейната очевидна мания към правилата, което понякога дразни партньорите й (например, по време на кризата с еврото). Това обяснява и нежеланието на Берлин да действа като „лидер“, което съюзниците често изискват от него. Когато попитаха говорителя на Меркел дали тя е „най-мощният лидер в Европейския съюз“, той възмутено отговори: „Ние не разсъждаваме с тези категории.“
И с политическия си стил Германия, изглежда, иска постоянно да доказва, че се е отдалечила от Хитлер. Огромни тълпи се стекоха да видят Барак Обама, когато той посети Берлин като кандидат-президент през 2008 г., отчасти заради неговото красноречие. Но от собствените си политици те не желаят да слушат такава реторика, защото им напомня за демагогската харизма на Хитлер. Водена от г-жа Меркел, „цялата политическа класа в Германия използва някакъв дезинфекциран Лего-език, произнасяйки колективно сглобяеми фрази, направени от куха пластмаса“, казва Тимъти Гартън Аш, британски германофил от Оксфордския университет. „Заради Хитлер, палитрата на съвременната политическа реторика в Германия е изключително ограничена, предпазлива и скучна.“
Барак Обама в Берлин през юли 2008 г.
Вътрешният живот в Германия е подчинен на следвоенната конституция, приета през 1949 г. като директен отговор срещу идеологията на Хитлер. Тя е източник на патриотизъм и до днес. Член 1 утвърждава „неприкосновеността на човешкото достойнство“. На практика това намира отражение и в работата на полицията, която в Америка би изглеждала твърде изнежена и по женски чувствителна, в затворите, които изглеждат като нискобюджетни хотели, както и в една от най-приветливите политики към лицата, търсещи убежище, която Германия провежда независимо от натоварването, на което беше подложена по време на настоящата бежанска криза.
Но заради Хитлер германците „вече не смеят да разработват грандиозни идеи и концепции„, казва Щефан Грюневалд, немски психолог и автор на книгата „Германия на дивана” (Germany on the Couch). Те не желаят да се вдъхновяват от велики идеи, за да не се поддадат отново на някаква мания. Вместо това германците публично демонстрират „студено безразличие“ в атмосфера на задушаваща политкоректност. Те са готови да подкрепят крупни реформи – например, преминаването към възобновяеми източници на енергия, но само тогава, когато в тях няма никаква нравствена двойнственост. Част от тях, казва Грюненвалд, все още копнеят да преминат от „историческата позиция на разрушител на света на тази на световния спасител.”
Това не означава, че заради Хитлер днешните германците са скучни. Официална Германия продължава да демонстрира качествата, които светът смята за чисто немски, като например, точност и надеждност. Но зад този „отбранителен щит”, както казват психолозите от Rheingold Salon – пазарно-изследователска фирма в Кьолн, много германци водят необичаен начин на живот във всичко – като се започне с хобито и се свърши със секса. Противно на стереотипите, германците често са тайни ексцентрици.
Скритата болка и страх
Има, обаче, и още по-интимна област, в която Хитлер продължава да измъчва и терзае възрастните германци и тези на средна възраст: съзнанието им. Едното поколение е на родените в периода 1928-1947 г., наречено Kriegskinder (военни деца). Другото е на родените между 1955 и 1970 – децата на военните деца, Kriegsenkel (внуците на войната). Термините са на терапевта Хулмут Радеболд, който сега е на 80 години. Като „дете на войната”, по време на бомбардировките той е бил евакуиран от Берлин и след това пленен от руснаците. Една нощ майка му направила дупка в купа сено, скрила се там, а малкия Хелмут сложила отгоре, за да не бъде намерена и изнасилена.
През 80-те години Радеболд лекувал мъже от своето поколение от различни психични разстройства. С течение на времето той видял връзка с войната, защото тези „деца на войната” никога „не си позволявали да скърбят”. „Самият аз често съм се чувствал депресиран и съм плакал. Моята собствена житейска история ме настигна”, припомня си Радеболд. Тогава започнал да пише книга за този феномен.
Според него странностите, които наблюдаваме при по-старите германци, се коренят в тези потиснати спомени. Защо тези хора крият храна, въпреки че сега тя е в голямо изобилие? Защо се страхуват от фойерверки и сирени? Защо някои жени в старческите домове неволно започват да плачат, когато мъже от обслужващия персонал идват през нощта, за да сменят пелените им? Както казва Радеболд, когато „децата на войната” остаряват, при тях се връщат старите емоционални травми.
Техните деца, Kriegsenkel, имат различни проблеми. Когато са расли, родителите им често са криели емоциите си и са се държали хладно. Възрастните хора са излезли от войната като упоени, с притъпени чувства и емоции, без да могат да преодолеят това състояние. Това казва Сабине Боде, друг автор по темата. Тяхното състояние се е отразило на отношенията с децата им, които интуитивно усещали това, за което никога не трябва да се говори и това, което трябва да се премълчава с въздишка. Така децата наследили емоционалната травма на родителите си. Вече като възрастни те започнали да задават въпроси, както е направила дъщерята на Радеболд. Въпросите били: Защо никога не се интересувахте от нашите малки проблеми? И защо имаме кошмари за вашите бомбардировки?
През последните години бяха сформирани групи за подкрепа на „внуците на войната”. Само около 40% от германците на средна възраст споделят за такъв вид междупоколенческа травма, казва Ранделбод. Но тя има своите корени в типичната германска тревога и копнеж за ред и стабилност. Сабине Боде смята, че много от „внуците на войната” сега са с „понижено ниво на жизненост.“
Днес, когато изтича срокът на авторското право на „Mein Kampf“, германското общество е по-сложно от всякога. Един от всеки петима германци днес има мигрантски корени и тези хора по никакъв начин не са свързани с времето на Хитлер. Младите хора често слабо познават историята и приемат Хитлер като нещо далечно и интересно. Някои (това се случва по-често в бившата Източна Германия) крещят „Зиг хайл!“ на рок-концерти, защото са привлечени от способността на Хитлер да шокира естаблишмънта. При други германци емоциите са по-сложни и нееднозначни. Те правят всичко възможно, за да вършат добро, като помагат на бежанците, например. Въпреки това, те все още се страхуват от самите себе си и от своите сънародници.
Митинг на привърженици на германската Национал-демократическата партия
Затова Германия остава бдителна, дори параноична. В повечето германски провинции са забранени регистрационни номера в определени комбинации (например, HH 88, която е кодиран поздрав „Heil Hitler“). В ход са усилия за забраната на неонацистката партия NPD, въпреки че на изборите за Европейски парламент през 2014 г. тя спечели едва 1 % от гласовете.
Освобождаването на „Mein Kampf“ в публичното пространство няма да бъде лесно. През 2012 г. Бавария събра на дискусия в Нюрнберг представители на евреите и циганите. Те се договориха Бавария да финансира научно издание на „Mein Kampf“, което да избута от пазара издания на десните сили и да демистифицира книгата. Парламентът одобри плана с единодушие. Беше избран научно-изследователски институт, който веднага се залови за работа. Но когато тази година министър-председателят на Бавария Хорст Зеехофер посети Израел, някои организации на жертвите на нацизма се противопоставиха на плана.
Изправени пред тези противоречиви нагласи, баварските власти се изплашиха. През 2013 г. провинцията се отказа от научното издание, въпреки че работата в тази посока продължава, но без официална подкрепа. Междувременно, министрите на правосъдието на 16 федерални провинции заявиха, че и занапред ще продължават да преследват всеки, който продава книгата, с обвинение в „подстрекаване на населението.“
Германия днес може да се каже за себе си, че е добродетелна страна. И все пак германците знаят, че всеки път, когато някой им е ядосан, ще нарисува мустаците на Хитлер върху плакатите на техния канцлер. На много германци това им омръзна до гуша. Уморени са, че ги „изнудват“, както тази пролет се оплака водещият таблоид Bild, когато Гърция в преговорите за спасителни мерки внезапно повдигна въпроса за репарациите. Други германци, предимно от левия фланг, се оплакват от новия „пост-пост-национализъм“, след като Германия започна колебливо да артикулира своите интереси зад граница. За повечето страни това е нещо нормално. За Германия, обаче, остава сложно.
Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro
Източник: The Economist
Оставяне на коментар