Продължение на Турски гамбит – част 1
„Турски гамбит“ е глава от подготвяната за печат книга „Конспиративна политика“ на Александър Жилин и Григорий Ванин, която представяме предварително за читателилте на Мемория.
Демонтажът на остатъците от арабския социализъм
Ако се вгледаме в събитията в арабските страни, получили в медиите обобщаващото име „арабска пролет“, лесно ще забележим, че с усилията на САЩ и техни съюзници от НАТО беше унищожена държавността на онези страни, в които съществуваха идеите на така наречения арабски социализъм, и които продължаваха да укрепват традиционните си връзки с Русия след разпада на СССР. Това са Ирак (2003 г.), Либия (2011 г.), Тунис (2011 г.), частично Египет (2011-2012 г.). В Сирия и Йемен също е провокирана гражданска война с външната подкрепа на антиправителствени въоръжени формации. При това така наречената опозиция във всичките гореспоменати страни е формирана върху идеологическата основа на различни ислямистки течения и секти.
Съдбата на Сирия и нейния президент Башар Асад се предрешава преди всичко от Европа. Сценарият за унищожаването на сирийската държава се отличава от други подобни сценарии само по това, че главната и видима роля в него се възлага на Турция, Саудитска Арабия и Катар, а ролята на Запада е маскирана. В името на свалянето на диктатурата на Башар Асад и на установяването на демокрация, в страната се насажда диктатура на ислямистите и на кървав терор.
Скритата причина за войните с участие на терористични ислямистки организации на обширната територия от Афганистан до Тунис аналитиците обясняват само с преразпределяне на петролния и газовия пазар и с политическото влияние в Средиземноморието. Сякаш от само себе си назрява остра нужда от пряко военно вмешателство от страна на САЩ и НАТО в тези процеси, като сдържаща и стабилизираща сила за осигуряване на световен ред.
В действителност САЩ, доминирайки в НАТО, след разпада на Варшавския договор и на СССР, инициира глобален процес за прекрояване на света и укрепване на своето превъзходство, като единствен център на сила в условията на световната финансова криза. Тоест, това е процес за установяване на еднополюсен световен ред. Този процес започна от интервенциите в Югославия, Ирак и Афганистан. Продължи на Африканското крайбрежие на Средиземно море и в Близкия изток. В него системно се вписват въоръжените конфликти в републиките на бившия СССР, войната в Чечения и най-голямата провокация – самоунищожаването на Украйна. Освен това, в този процес трябва да бъде включено придвижването на НАТО на изток. Като цяло, редица от тези събития дават основание да се говори за начало на нова световна мрежово-центрична хибридна война, позволяваща да се заобиколи заплахата от използване на ядрено оръжие като сдържащ фактор. Натискът на Запада върху Русия се усилва, независимо от дипломатическата „партньорска“ риторика, а противостоенето се изостря.
Турското правителство дори не крие стремежа си да угоди на старшите съюзници в НАТО и да получи своите политически дивиденти от необявената война. Турция, както и целият Запад, открито подкрепяше чеченските бойци през 90-те години, предоставяйки им убежище и обезпечавайки диверсионно-терористичната им дейност от своя територия. Пак така открито турското правителство подкрепяше и продължава да подкрепя въоръжените групи на ислямистите в Сирия и Ирак и предприема пряка въоръжена агресия срещу тези страни. Турските власти насочват бежанските потоци от Сирия, Йемен и Афганистан през своята територия към Европа. Това също е част от замисъла на наднационалните политически сили за дестабилизация на благоденстваща Европа, която все още разчита да запази вътрешния си комфорт за сметка на страните от второ и трето качество. В това число и за сметка на амбициозната Турция. В този процес на преустройство участват не по-малко амбициозните управници на Катар и Саудитска Арабия.
В световната война изпъква много релефно ролята на САЩ. В потвърждение на това е достатъчно да се погледнат военните разходи на САЩ, превишаващи всички съвкупни военни разходи на останалите страни от света. Характерът на американската външна политика е не по-малко красноречив. Риториката на висшето ръководство и на представителите на Държавния департамент е агресивно ултимативна, лицемерно лъжлива. Всичко това, взето заедно, е симптоматично за държава, намираща се в състояние на война. Така си е. Американците са въвлечени в световната хибридна война под контрола на световната финансова олигархия. Целият военен потенциал на САЩ, включително ядреният, е създаден от олигархията и е подчинен само на нейните наднационални, транснационални интереси и се реализира извън границите на Америка. Никой не заплашва американския мегаостров-континент. Въоръжените сили на САЩ са интервенционистки.
Турската управляваща върхушка се надява да се впише в системата на световното господство на равни начала. Напразни надежди! Ако турските политици не се учат от собствената си история, биха могли тогава да се огледат наоколо и да видят своите колеги от близкото обкръжение. В ролята на съюзници на НАТО и САЩ бяха Иран и дори известно време Ирак, и Либия се е стремяла към дружба с Европа. Какво получиха за своята лоялност към Запада? В какво състояние се намира Афганистан след американската и натовска помощ под формата на въвеждане на коалиционните войски?
За всичко се плаща
Блокът СЕНТО се разпадна през 1979 година и в същата година в Иран е извършена революция, в резултат на което САЩ изгубиха своя съюзник в региона и в Персийския залив. САЩ и НАТО предприеха редица мерки за съхраняване на своите позиции. Сега залагат на Турция.
За периода 1979-1982 години Турция получи от Организацията на икономическо сътрудничество и развитие (OECD) 4 млрд. долара помощ, а страните от НАТО поемат разходите за превъоръжаване на турските въоръжени сили, за развитието на военната инфраструктура и за подготовката на кадрите.
Американците се заемат и с укрепването на турската власт. През октомври 1979 година те създават Сили за бързо реагиране (Rapid Deployment Force, или RDF). В навечерието на военния преврат от 12 септември 1980 година около 3 хиляди американски военни от Силите за бързо реагиране започват учения Anvil Express на турската територия. Американската подкрепа на преврата потвърди и резидентът на ЦРУ в Анкара Пол Хенци. В края на 1981 година е сформиран турско-американски съвет за отбрана, тоест по време на диктатурата на генерал Еврен, преди той да бъде избран за президент на Турция.
Турция обаче, укрепвайки военната инфраструктура и въоръжените си сили, не тръгна пряко да се конфронтира с Иран, където по това време се усилват антиамериканските настроения. Затова пък другият диктатор Саддам Хюсеин решава да се възползва от това в своята политическа игра. Поощряван от САЩ, през 1980 година той започва война с Иран, която продължи осем години. Иракската армия тогава е използвала химическо оръжие. Технологиите и материалите за неговото произвеждане са получени от ФРГ. Но Ирак губи войната. А позициите на Иран в региона укрепват.
През 1980 година Генералният секретар на КПСС Леонид Брежнев определи конфликта между Ирак и Иран като трагичен и безсмислен, способстващ за чуждестранното военно проникване в Близкия и Среден Изток. Съветският съюз се обяви за мирно регулиране на конфликта.
И все пак, тогавашният режим на Ирак се сметна за достатъчно самостоятелен играч в региона. Разходите за войната с Иран Саддам Хюсеин решава да компенсира със завладяването на Кувейт, който е длъжник на Ирак, но отказва да плаща дълговете си. През 1990 година иракските войски нахлуват в Кувейт, проваляйки плановете на саудитските шейхове и западните финансови централи. От страна на НАТО последва реакция – военната операция „Пустинна буря“. Иракската армия е разбита.
Паралелно с операцията американците инициират „иракската пролет“ срещу диктатурата на президента на Ирак Саддам Хюсеин, който до последния ден преди екзекуцията си вярва, че американците ще го спасят от разправа като техен съюзник срещу Иран и свой агент. Не го спасиха. Държавата Ирак се оказа унищожена в своята основа. Нейната територия се контролира от ислямисти и други екстремистки групировки.
Същото става и в Либия. Муамар Кадафи се опита да разиграе комбинация върху противоречията на САЩ и Европа и се ориентира към Франция, като бивша освободителка на Либия и образец на класическа демокрация. Той подкрепи Саркози на изборите за президент, надявайки се също на неговата подкрепа. Саркози спечели изборите и стана президент на Франция. Но всичко се оказа напразно.
През 2011 година либийската опозиция, подкрепяна от Франция, буквално разкъса Кадафи и неговото семейство. Саркози заповяда на френските ВВС и ВМС заедно с други членки на НАТО да нанасят удари по либийските въоръжени сили, верни на своя президент. Днес Турция се опитва зад гърба на САЩ и НАТО да повтори политическия опит на Ирак или на Либия. При това, съюзниците не пречат и дори поощряват амбициите на турските националисти и шовинисти.
След въвеждането на авиационно формирование на Военно-космическите сили на Русия в Сирия, на основата на междудържавното споразумение между Русия и Сирия, Турция предприе преднамерена, планирана провокация с цел изостряне на отношенията с Русия. На 24 ноември турският изтребител вероломно свали руски бомбардировач Су-24 над територията на Сирия, който се е завръщал без оръжие след изпълняване на бойна задача. За маршрута на полета и задачите на руския бомбардировач страните от антитерористичната западна коалиция, включително и Турция, са били предварително информирани от руското командване. От земята самолетът е бил недосегаем за терористите и не е представлявал дори най-малка заплаха за Турция.
Няма никакви основания да се предполага, че САЩ и командването на НАТО не са знаели за подготвящата се провокация. Турция внимателно се наблюдава от западните разузнавателни служби, затова турските генерали, ръководството на страната не биха могли да скрият плановете си от съюзниците, дори и да искат. Като предприеха агресивен акт срещу въоръжените сили на Руската федерация, турските управници изпълниха пред Запада целенасочено своята мисия за иницииране на изтласкването на руските военни от Сирия и като цяло на Русия от региона. На каква благодарност от страна на САЩ и Европа се надяват авторите и изпълнителите на тази провокация?
На американските и европейските политици лесно им се отдават интригите, те ще измамят „партньора“ си дори не заради изгодата, а просто защото имат шанса да го измамят. Да не би те да не измамиха нобеловия лауреат Горбачов, който вярно прислужваше на европейските ценности? Обещаха едно, направиха друго.
Капан за Русия
Бойните полети на самолетите на авиационната група на военно-космическите сили на Руската федерация в Сирия започнаха на 30 септември 2015 година. След първите успешни атаки върху позициите на терористите западната коалиция изпадна в паника, в ход бе пусната компрометираща дезинформация за Русия. Едновременно с това започват интензивни преговори с Русия за оставка на ръководството на Сирия и за свалянето на президента Башар Асад. Но Москва твърдо отстоява смяната на сирийската власт да бъде законна чрез волеизявата на самите сирийци и недопускане на разрушаването на Сирия като държава от така наречената въоръжена опозиция. Тероризмът не може да бъде инструмент на демокрацията. На Запада се предлага сформиране на широка антитерористична коалиция с участието на Русия. Обаче предложението е игнорирано. И само Франция, преживяла атаката на Париж от ислямистките терористи, се насочи към сближаване с Русия.
След разбиването на руския пътнически самолет в резултат на терористичен акт на 31 октомври и след провокацията с бомбардировача Су-24 в Сирия, решимостта на руското ръководство за постигане на поставените цели не отслабна. Значително се засили въздушната подкрепа от страна на стратегическата и тактическата авиация на ВКС към действията на сирийските въоръжени сили за разбиване на терористически групировки. Унищожени са десетки цели с ракети с морско базиране, изстреляни от корабите и подводниците на Военноморските сили на Русия. Това са не само бойни действия с използване на най-новите образци на оръжие с прецизна точност, но и демонстрация на възможностите на обновената руска армия.
Риториката на западните стратези и политици рязко, като по команда, се промени. Сега вече самите САЩ се обявяват за създавате на широка коалиция за борба против тероризма. Това е победа за руската дипломация при органична подкрепа на военната сила. От руска страна такова нещо не се случвало отдавна. Но все пак Русия ги убеди.
Обаче това означава, че западните политици биха изневерили на самите себе си, ако, разбира се, зад тази отстъпчивост не се крият лицемерие и двойни стандарти. Наистина водещите страни на НАТО взимат решение за използване на своите въоръжени сили в Сирия срещу терористите. При това, според тях, Русия е длъжна да се присъедини към тази коалиция на общо основание. Тоест, направен е опит за изземване на инициативата от Русия във формирането на такава коалиция. Турция и САЩ отиват още по-далеч: те изпращат своите редовни военни поделения в Ирак и Сирия уж за подкрепа на кюрдите, воюващи срещу терористите, без да поискат съгласието на Ирак и Сирия.
В северната част на Ирак действат над хиляда турски военни и 20 танка под предлог, че обучават кюрдските отряди, воюващи с терористите. Освен това, в медиите се появи информация за намерението на САЩ под претекст за формиране на коалиционни войски, да се създаде групировка от 100 хиляди военни за сметка на въоръжените сили на арабските държави за бойни действия в Сирия и Ирак срещу въоръжените формирования на ислямистите. Що за съюзници ще бъдат това?
Но нещата не опират само в изземването на инициативата. По замисъл на САЩ, широката коалиция трябва да намали значението на Русия в разрешаването на проблема за запазването или незапазването на държавността на Сирия, да изтласка Русия на заден план. Американският президент побърза да заяви в присъщата му ултимативна форма, че Башар Асад трябва да напусне поста си без каквито и да било условия.
Същевременно на 8-10 декември в Ал-Рияд се проведе конференция на най-радикалната сирийска опозиция, в която участват 100 делегати, непредставляващи целия спектър от опозиционните организации. В идеен план тях ги обединява само общият враг – Башар Асад. В края се изработва някакъв заключителен документ, предвиждащ преговори с действащото правителство на Сирия за прекратяване на огъня и за предаване на управлението на страната на преходно правителство. Това е все същият американо-европейски проект, който доведе до задънена улица представителите на опозицията веднага след като започна обсъждането на кандидатурите за важните постове в преходното правителство, включително и кой да го оглави. Организаторите на конференцията настояват преговорите да започнат не по-късно от 10 януари 2016 година, надявайки се дотогава да урегулират всичките противоречия. По всяка вероятност, следващата крачка ще е признаване от Запада на това преходно правителство, което самият той и ще е формирал. Къде е тук мястото на Русия?
На конференцията в Рияд са представени не всички опозиционери. В нея не участват делегати от групировките „Ислямска държава“ и „Фронт Ал Нусра“, които според женевските споразумения се разглеждат от международната общност като изключително терористични. Така наречените „Демократични сили на Сирия“ в североизточната част на Сирия също проведоха своя конференция на 8-9 декември (Сирийска демократична конференция). Те воюват срещу ислямистите, които са подкрепяни от Турция, Катар и Саудитска Арабия. Ясно, че на тях не им е било мястото в Ал-Рияд. Там не участват и представителите на северните въоръжени групировки. В Дамаск на 9 декември се състоя Конференция на националните опозиционни сили, които изобщо не водят въоръжена борба срещу действащото правителство. Какво да се прави със всички тези опозиционери, оказали се извън преговорите в Рияд? Как да бъдат те убедени да спрат огъня без продължаване на войната или да бъдат привлечени към процесите на прехода, изготвени от техните противници?
Терористичните организации, търпящи поражения в Сирия, се преместват в Афганистан. Тоест в страната, където американците със съюзниците си приключиха своето пребиваване в качество на стабилизиращ фактор и гарант за демократични преобразувания. Къде е логиката?
Работата е там, че за Афганистан е изготвен особен сценарий-мисия в мрежово-центричната война срещу СССР още преди въвеждането на съветските войски през 1979 година. Основното в този сценарий както тогава, така и сега е модернизираният вариант на опиумните войни в Китай от средата на ХІХ век. Същността на сценария е в разлагането на населението с наркомания, в увеличаването на производството на наркотици и преноса на наркотрафика с помощта на мрежа от наркодилъри от Афганистан в Средна Азия и по-навътре в съветските територии. Това е една от причините за съветската интервенция в Афганистан, както военна, така и икономическа.
След извеждането на съветските войски, производството на наркотици рязко се увеличава. По данни на ООН, около 80% от техния обем постъпва в Русия и Европа. В световния наркотрафик делът на афганистанските наркотици достига 90% или над 700 тона на година пресметнато в хероин. За времето, в което силите на НАТО се намират в Афганистан, производството на наркотици се увеличи над 40 пъти. Вече става дума за добив на опиум близо 8 хиляди тона годишно. Доходите на афганистанските наркобарони през 2007 години възлизат на 3 милиарда долара. С тези доходи се финансират ислямистките движения „Талибан“ и „Ал-Каида“, а сега ще се финансират и ислямистите, прииждащи от Сирия. Финансиране на екстремистите за сметка на търговията с наркотици също е част от сценария на опиумната война. Преместването на ислямистите от Сирия в Афганистан е маневра за опазване на ислямисткия проект в прекрояването на света.
Същевременно е необходимо да отбележим придвижването на ислямистки групировки от африканското крайбрежие на Средиземното море към екватора, в центъра на Африканския континент. Това от тяхна страна е не само завладяване на пространства, но и получаване на достъп към неограничените човешки ресурси, усвояване на обширна вербовъчна база и на източници за самофинансиране.
Всички тези фактори получиха необходимата оценка от властите на Русия. След разгрома на сирийската държава от ислямистите с подкрепата на Запада би възникнала реална стратегическа заплаха за Русия от страна на ислямисткия екстремизъм, който би завладял огромни територии на Средна и Мала Азия, а също и Северна Африка. Отработената тактика за диверсии и терор може да бъде пренесена на територията на страните от ОНД и в Русия. Тя вече се пренася в Европа. Затова бе прието едно добре премерено решение за оказване на военна помощ на Сирия.
Въпреки общата заплаха, западните „партньори“ правят всичко, за да въвлекат Русия в по-мащабна война, да я провокират за втори Афганистан, а междувременно да сблъскат помежду им Украйна и Русия, Турция и Русия, както вече неведнъж се е случвало в руската история.
Превод от руски: Снежана Лоза / Memoria de futuro
Свързана публикация: Турски гамбит – част 1
Източник: nakanune.ru
Оставяне на коментар