„Турски гамбит“ е глава от подготвяната за печат книга „Конспиративна политика“ на Александър Жилин и Григорий Ванин, която представяме предварително за читателилте на Мемория.
В Турция идеите на пантюркизма и култа към Османската империя са достатъчно силни. Привърженик на турското националистическо движение е и президентът Реджеп Ердоган. Но идеите на пантюркизма и на турския шовинизъм имат и немалко противници в деловите среди на Турция, тъй като те възпрепятстват така желаната интеграция в ЕС и затрудняват нормализацията на търговските отношения със съседните държави. По-голямата си част от турците са настроени срещу ислямистите и се обявяват за светска държава. Но вътрешно-политическата конкуренция не заобикаля партийните проекти за ислямизация на държавата и за активизирането на идеите на пантюркизма. Такъв е своеобразният стил на турския патриотизъм и на историческото съзнание, които се демонстрират от политическия елит.
Пантюркизмът зад гърба на НАТО
Преди шест години в медиите се появиха съобщения, че министерството на образованието на Турция е издало учебни географски карти върху електронен диск, на които териториите на Северен Кавказ и Причерноморието са обозначени като земи, принадлежащи на Турция. Към турските земи бяха отнесени и териториите на Сирия и Ирак. Грешка на издателите или скандална акция? – този въпрос подробно не се е обсъждал. Турското министерство на образованието се разпореди да бъдат иззети тези карти от пазара. Но фактът си остава факт: в съзнанието на турското общество образът на Османската империя е жив и се предава от поколение на поколение. А другояче не може и да бъде!
Безусловно историята на собствената страна трябва да се познава и от нея не бива да се изключват времената на завоеванията и загубите. В случая важното е насочването на тези знания. Ако те пораждат носталгични преживявания и гордост от предците – това е едно. А ако те стимулират психоза за исторически реванш, то това е крайно опасно за самата Турция.
В този контекст би било добре турските историци и аналитици да припомнят на политиците някои уроци от миналото на тяхната страна, да обяснят същността на политическите процеси и интриги в отношенията на Турция с Европа и на Турция с Русия, в светлината дори на конспиративната политика, за което става дума в тази статия. Тези университетски модели биха могли да се окажат полезни за управляващия елит и биха могли да сдържат новите поколения от повтаряне на грешките от миналото.
Европа се е научила да използва Турция за своите геополитически цели, обещавайки й крепка дружба. Но на практика тя се е опитвала не веднъж да я отслабва и да поставя политиката й под свой контрол. Сега това го прави не старата Европа, а НАТО и отделно САЩ. Миналите политически интриги и технологии не се забравят от европейците, особено от англосаксонците, а се модернизират и се пазят в методологични арсенали, готови за прилагане при нови обстоятелства.
Турция чака вече от 30 години като асоцииран член да бъде приета в ЕС. Но независимо от високата си активност в европейските дела и от настойчивите искания, тя все още не е член на ЕС и едва ли ще стане такава в близка перспектива, макар и да е пълноценен член на НАТО. Каква е причина за тази дискриминация?
Турция е петнадесета по сила икономика в света и е достатъчно сериозен конкурент на световния пазар. Затова нейното присъединяване към ЕС би изискало отстъпки в европейските търговски квоти в полза на Турция, тоест в полза на конкурента на европейските държави – но, разбира се, в замяна на турските проблеми, които би трябвало да станат общи. А тези проблеми никак не са малко. В икономически план ЕС и без това получава необходимите ресурси от Турция в качеството й на асоцииран член. Тогава за какво да се бърза с приемането на Турция в ЕС като пълноправен играч на европейския пазар?
Затова пък във военен план Турция заема много важно геополитическо положение в стратегическите планове на НАТО. Нейните въоръжени сили покриват южното направление от европейската част на Русия, Азия и Средиземноморските държави. Турция контролира проливите Босфора и Дарданелите – излазът на Русия от Черно в Средиземно море. Акваторията на Средиземно море е не само място за постоянно присъствие на военноморските сили на НАТО, но и място за пуск на крилати и балистични ракети с морско базиране по планирани цели на територията на Русия. Също така на флотата на Турция се възлага задача да обезпечава доминирането на силите на НАТО в Черноморския басейн. На територията на Турция е складирано ядреното оръжие на САЩ, предназначено за Русия. Именно заради всичко това Турция беше приета в НАТО, с обещание да я приемат и в ЕС.
Каква е изгодата на Турция от членството й в НАТО? Турските политици най-вероятно са привлечени от чл. 5 от Устава на НАТО, предвиждащ колективна отбрана на страните-членки на Алианса срещу външен агресор. Освен това, членството в НАТО сякаш отваря пряк път към ЕС.
За управляващите националистически сили в Турция има още една изгода: криейки се зад гърба на НАТО, те могат да се занимават със своите финансови машинации в региона под предлог защита на националните интереси и прибягвайки към сила. Кой ще се осмели да се обяви срещу член на НАТО, въоръжен до зъби? Някой в региона започна да позабравя бляскавата Висока Порта? Ще ви припомним.
Когато Съветският съюз се разпадна, когато страните-членки на НАТО разкъсаха Югославия и съгласувано със САЩ организираха „арабска пролет“, унищожиха няколко държави, в това число съседния Ирак, и се заеха с унищожаването на Сирия, тогава се размърда и Турция. Турските националисти решиха, че отново настъпи техният час.
Мястото на Турция в англосаксонската политика
Предисторията на блоковия съюз на Турция с Европа срещу Русия е много стара. Засега ще засегнем само тази страна от турската експанзия в региона. В Кримската война например, Турската империя е изпълнявала ролята на главна ударна сила срещу Руската империя – вечният противник на европейските империи. Русия губи Кримската война. Но след десетилетие новата руско-турска война е завършила с поражение на Турция. Европейските съюзници не помагат на Турция във войната за Крим. Те правят всичко за взаимното унищожаване на двете империи.
Във войната с Япония през 1905 година Русия също претърпява поражение и нейната политическа система започва да се разпада. В такова състояние тя е въвлечена в световната война.
Първата световната война приключи за Русия с революция и Брестския мирен договор, според който тя губи много територии, в това число и в полза на Турция. Малко по-късно съгласно Севърския договор от 1920 година, Османската империя също престава да съществува в имперските си граници и става Турска република, в значително смален вариант по територия. Европа не е пощадила и двата си съперника, въпреки миналото си на съюзник с Русия срещу Турция и с Турция срещу Русия. И все пак Русия, (СССР в съветския период), възроди с огромно напрежение своята сила.
През Втората световна война Турция демонстрира формален неутралитет. Тя не встъпи в антихитлеристката коалиция дори в края на войната, когато сателитите на хитлеристка Германия вече се обявяват срещу нея. Защо? Да не би да не е било изгодно на Турция да стане съюзническа държава и да подели с Европа славата на победителите? Явно е имало други очаквания и планове.
Както вече е известно, англосаксонските съюзници са имали намерение да воюват със СССР, обръщайки отстъпващата германска армия отново на изток. И Турция е имала за себе си изгода отново да стане съюзник на Европа, по-точно на англосаксонците, срещу отслабената Русия. Но това не се случва. И все пак през февруари на 1952 година Турция става член на НАТО – съюзник на Западна Европа, САЩ и Канада.
От 1955 до 1979 година Турската република е член на военнополитически блок СЕНТО – Организация на централния договор, създадена по инициатива на Великобритания, САЩ и също на Турция. В СЕНТО (до излизането на Ирак през 1959 г. е познат и като Багдадски пакт) освен Турция, официално влизат още: Великобритания (от април 1955 г.), Ирак (до март 1959 г.), Иран (ноември 1955 – март 1979 г.), Пакистан (септември 1955 – март 1979 г). САЩ формално не са член на СЕНТО, но от 1956 г. влизат в основните комитети на тази организация. Великобритания и САЩ, като и самата Турция, едновременно са и членове на главния евроатлантически военнополитически съюз – НАТО. Тоест, блокът СЕНТО всъщност е клон на НАТО в региона. Той се разпуска през 1979 г. заради непреодолими вътрешни противоречия. За това време Турция е успяла да вкара на 20 юли 1974 г. своите войски в Кипър.
През целия следвоенен период вътрешната ситуация в Турската република е много нестабилна. Десетки политически организации с противоречива идеология не позволяват създаването на дееспособно стабилно правителство, което много безпокои ръководството на НАТО и преди всичко политическото ръководство на САЩ. Та нали Турция, съгласно доктрината „Труман“, е особен „стратегически съюзник за сдържане на съветския комунизъм“ на Изток. Държавните преврати през 1960 и 1971 г. не дават нужните резултати. Запазва се заплахата от леви и десни диктатури с непредсказуеми последствия.
В създалите се условия бе задействана мрежата на „Гладио“ и на 12 септември 1980 г. в Турция бе извършен военен преврат под ръководството на началника на Генералния щаб генерал Кенан Еврен. Той става фактически диктатор, оглавявайки Националния съвет за сигурност. Временно се преустановява действието на Конституцията, в цялата страна се въвежда военно положение и започват масови репресии срещу радикали от всички партии. Участниците в левите и десните движения са осъдени от военните съдилища като държавни изменници.
Еврен обявява принципите на Кемал Ататюрк за своя политическа платформа и цел: светска държава, консолидация на нацията, борба срещу комунизма, фашизма, сепаратизма и религиозното сектантство. С тези принципи вече се оправдават предишните преврати, но без резултат за вътрешнополитическата стабилност. През ноември 1982 г. генерал Кенан Еврен е избран за президент на Турция и заема този пост до ноември 1989 г. Това е период на стабилен ръст на турската икономика. Тургут Йозал сменя седемдесетгодишния Еврен.
Националистите от всички „бои“ укрепват своите позиции. Под натиска на военните, през 1997 г. бе извършена поредната насилствена смяна на ислямското правителство. Това е безкръвен военен преврат. След пет години обаче, ислямистите отново се оказаха на власт. Те арестуват около двадесет високопоставени военни. С обвинение в държавен преврат и репресии започва съдебното преследване срещу генерала в оставка и експрезидент Кенан Еврен и неговите съратници, което приключва за него с присъда за доживотен затвор през 2014 г. Кенан Еврен почина една година след произнасянето на присъдата на 97-годишна възраст в болница, където е постъпва с остри болки в корема. Остава отворен въпросът дали е бил отровен.
Съдът срещу Еврен се превръща в политически съдебен процес за назидание на военните, които бяха сериозна опозиция на управляващата проислямистка Партия на благоденствието на Реджеп Ердоган, тогавашен премиер, а от август на 2014 г. – президент на Турция. След военния преврат от 1997 година, известен и като „мъст на Еврен“, Ердоган никога повече не се доверява на военните. Та нали неговата партия тогава е била забранена, а самият Ердоган е бил осъден на четири месеца затвор „за подбуждане към омраза и вражда по религиозен и расов признак“. По време на президента Ердоган пантюркските и ислямистки настроения в ръководството на страната отново започнаха да се множат.
Така че, съдете сами, може ли при такава динамика и такъв размах на политическите промени в страната да се допуска Турция в ЕС? Но за провокации и създаване на хаос в региона един такъв съюзник е най-подходящ. А и амбициите на турските националисти в допълнение към грузинските, украинските, балтийските и други, евтино и лесно могат да бъдат насочени срещу Русия, осмелила се след Елцин самостоятелно да определя своята политика.
Свързана публикация: Турски гамбит – част 2
Превод: Снежана Лоза / Memoria de futuro
Източник: nakanune.ru
Оставяне на коментар