Фашизмът и мултикултурализмът в Европа – между традициите и идеологемите
Вероятно изглежда странно обстоятелството, че един психолог се ангажира с анализ на такива мащабни социални факти, каквито са фашизмът и мултикултурализмът, интерпретирани през призмата на традициите и идеологемите в Европа. Като оправдание ще кажа само, че основанията за подобно нахалство намирам в собственото си предложение за една друга психология, а именно критическата психология. Нейните най-важни характеристики са преводът на принципите на Кантовата критическа философия в полето на психологическото познание и доказаната като възможна друга посока в това знание – не само от индивида към общността, но и обратното, от човешките общности към отделните индивиди чрез присъщите им общностни регулатори на мисленето и поведението от културен, етнически, религиозен, политически, идеологически, исторически и цивилизационен порядък. Мисля си, че е не само коректно, но и задължително както един психолог, така и всеки друг изследовател да започва своето изложение тъкмо с дефиниране на теоретичните си позиции, чрез които предлагам своите разсъждения…
Преди повече от десетина години френският конструктивист Жил Липовицки обяви, че западният свят е преминал от постмодернизма към хипермодерността, чиято най-важна характеристика е екстремното във всички измерения в живота на западния човек. Екстремното предполага не само драматичното опредметяване на традиционните консуматорски нагласи в западната цивилизация, но и пределно ускоряване на социалното и личното време в търсене на смисъл на живота тук и сега. Заедно с това обаче технологичното отчуждение чрез тържеството на симулакрумите, върховенството на утилитарното дефиниране на житейските смисли и най-важното – собствената представа за универсалност на западния свят спрямо всички останали, са дълбинни и исторически възпроизвеждащи се регулатори на мисленето и поведението на западната цивилизация във всички аспекти от живота на обществото.
Ако се съгласим с Жил Липовицки относно характеристиките на хипермодерността, то разликата с предишните исторически ситуации се свежда до екстремния начин на възпроизводство на всички тези традиционни представи в съвременността. А е повече от очевидно, че животът в екстремното налага допълнителни бариери пред невъзможността да бъдат осъзнати и артикулирани реалните предпоставки за личните и социалните екзистенциални кризи, за този дълбок цивилизационен, политически и идеен вакуум, в който днес пребивава Европа. Разбира се, тези бариери пречат да започнем анализа не с това, което се случва днес, а с онова, което катализира днешната ситуация – с факта, че след Втората световна война самата европейска цивилизация за пръв път в своята история не съизмерва категорично останалия свят с идеята за собствената си универсалност, защото за пръв път държава, която не е европейска, се е превърнала в лидер на цялата западна цивилизация. Противоречието е повече от крещящо, то направо ни удря шамар, който най-вероятно трябва първо да понесем, а след това да осъзнаем – от една страна, за пръв път през последните 70 години Европа се представя като относително обединен субект, но, от друга страна, за пръв път самата тя тъкмо като подобие на държавна субектност всъщност е подчинен партньор или направо обект в хегемонията на САЩ като реален лидер на тази западна цивилизация. Факт, който все повече европейски интелектуалци и граждани регистрират, но който днешният европейски политически елит упорито отказва да признае.
Безспорно е, че споделянето на зависимостта и подчинаяемостта на днешна Европа от САЩ е първата крачка към осъзнаването на цяла гама проблеми от исторически, цивилизационен, идеологически и политически порядък, които това обстоятелство поставя пред европейските страни и народи. Не по-малко вярно е обаче, че самата регистрация на този факт би трябвало да бъде последвана от опити да се осмислят тези проблеми, да не говорим за необходимостта впоследствие да бъдат формулирани и начини за тяхното решаване, тъй като в противен случай всичко би било едно безсмислено занимание. От моя гледна точка, от гледната точка на критическата психология, едно от най-важните проблемни проявления на драматичното подчинено съжителство на Европа спрямо САЩ са идеологическите стремежи американската визия за мултикултурализма да бъде наложена политически на територията на европейските исторически възпроизвеждащи се културни традиции.
Известен е фактът, че както американската нация, така и държавата САЩ се ситуират по твърде различен начин от европейските нации и държави. В основата на американската идея стои не етническото, а юридическото разбиране за нация и държава, в което националната идентичност се дефинира не чрез историята, традициите, езика, културата и обичаите, а чрез юридическото гражданство. Фундаменталната перспектива на „Бащите на американската нация“ се свежда до идеята за равноправие между фермерите в завоюваните земи, която постепенно се заменя с представата за собствена универсална значимост. Иначе казано, първоначалната идея за независимата и свободна ферма от краля в онази „стара Европа“, както казваше големият български философ Максим Лазаров, постепенно набъбва до глобалистка страст, която чрез идеологемите на демокрацията и мултикултурализма претендира все повече да бъде както лидерстваща в западната цивилизация, така и по някакъв абсурден начин да представя американската идея за обществото като универсално значима, защото едва ли не е „зададена от Бога“?!
За тази страст още през 30-те години на ХХ-ти век американският философ и педагог Джон Дюи предупреждаваше, че фашизмът в САЩ ще се появи и разпространи под благовидния предлог за защита на демокрацията. Колкото и да звучи парадоксално, тази проява на фашизма, рожба на американската фермерска страст към глобализъм, започна да намира своята почва в Европа след Втората световна война чрез идеологемата на мултикултурализма, тъй като по историческо стечение на обстоятелствата западният католицизъм и протестанство трябваше да приемат равнопоставеността с руското православие, независимо, че то беше облечено в червено оцветените одежди на социалистическата идеологема.
Парадоксът е повече от отчайващ, разбира се за този, който го осъзнае – социализмът претърпя крах, защото си въобразяваше, че ще сътвори едно наднационално човешко общество, но го победи западната цивилизация, която по същия начин днес си въобразява, че ще бъдат премахнати националните, културните и религиозните различия след като американската идея за структуриране на човешкото общество се наложи като универсално значима. И всичко това се състоя със срамежливото съгласие на европейските народи и техните лидери, въпреки че идеята за мултикултурализма няма нищо общо с историческите и цивилизационни традиции на Европа. Нещо повече – още от Древна Гърция, през Древния Рим и християнството на Римокатолическата църква, признати като трите идентификационни фактора на цялата западна цивилизация, а също и през идеологическите концепции, всички до една рожби на същата тази цивилизация, тъкмо другостта е интерпретирана като враг, като зло, което трябва да бъде унищожавано, ако не е съгласно да приеме заявената от европейската цивилизация претенция за универсалност.
Известно е, че фашизмът се радва на множество дефиниции, които претендират да ни дават неговата същност. Както споменах обаче, като конкретизация на Кантовата критическа философия в полето на психологическото знание, критическата психология не може да приеме никаква претенция за познаваемост на някаква същност, възприемайки в същото време основателните възможности ние да познаваме безкрайната редица от проявления на тази същност, в случая на фашизма. Така например, за мен е абсолютно безсмислено да уеднаквяваме фашизма и комунизма чрез еднопартийното политическо управление, без да отчитаме диаметралните противоположности в отношението към частната или държавната собственост върху средствата за производство, защото всички те са само конкретни проявления на същността, но не и самата същност, която си въобразяваме, че познаваме. Ето защо от моя гледна точка, от гледната точка на критическата психология, отношението към другостта или съпротивите към идеята за мултикултурализма е също така само конкретно проявление на фашизма като исторически начин на мислене на европейската цивилизация.
И това проявление отново е резултат от различния начин, по който са ситуирани европейските нации и държави, за които не юридическото гражданство, а културната и религиозната историческа принадлежност са от решаващо значение. Само в този смисъл можем да си представим психологическите сътресения, които американската идея за мултикултурализма и предишната социалистическа идеологема за премахването на националните различия възпроизвеждат в европейския начин на мислене. Защото, ако си признаем, ако приемем, че идеята за унищожение на другостта е фундаментално проявление на по принцип непознаваемата същност на фашизма, то е повече от очевидно, че началото на европейският фашизъм не е положено нито от Мусолини, нито от Хитлер, а е ситуирано далеч в историята на европейската цивилизация, още в походите на Александър Македонски, в представата на Марк Тулий Цицерон за ойкуменическия Рим и в кръстоносните походи на Църквата на католическия свят, ако щете в най-мащабния геноцид в историята на човечеството – този над коренното население на Америка.
Иначе казано, задължението за унищожение на другостта, ако тя не възприеме идеята за универсалния характер на западната европейска цивилизация, е иманентна историческа традиция на европейските народи, тя е присъща част от тяхната колективна психика, съзнавана или не, тя е начин на осмисляне както на собственото пребиваване в света, така и на преживяваната векове наред „мисия“ спрямо останалото „недоразвито“ човечество. Може и да звучи парализиращо, но изглежда отрицанието на другостта като конкретно проявление на фашизма предполага интерпретацията на цялата европейска цивилизация от нейния зародиш до ден днешен като фашистка, особено като към това отношение прибавим и възпроизвеждащата се представа за собствената универсална значимост по отношение на останалия свят, които взети заедно предполагат убеждението за необходимата световна хегемония, прикрита зад маската на стремеж към всеобща хармония.
Пак повтарям – идеи и представи, които преминават през цялото историческо битие на тази цивилизация, от Древна Гърция, през Древния Рим и Византия, чрез властта на християнството на Римокатолическата Църква и съвременните идеологически концепции, всички до една деца тъкмо на тази европейска цивилизация. В случая бих искал да попитам, по какво се различава фашизмът на националсоциализма, на комунизма или на днешната демократична идеология, след като всички те претендират да осигуряват оптимално структуриране на човешкото общество изобщо и да възпроизвеждат все същата тази претенция, че са универсално значими и следователно трябва да бъдат налагани на останалия свят, ако трябва и с цената на милиони човешки жертви? Отговорът е ясен, но зад него прозира и този непреодолим конфликт, който е тема на цялото ми изложение – конфликтът между политически натрапената на Европа американска идеологема на мултикултурализма и реалните исторически традиции на европейските народи, свързани с отричането на другостта и възприемането на идеята за собствената универсалност. Тъкмо този конфликт ще възпроизвежда не само появата на нещо, което ние дефинираме като „неофашизъм“, макар че той дълбоко се корени в традициите на европейското светоусещане, но и ще определя преобразуване на целия западен свят, какъвто днес го познаваме. И това ще става в непознати досега темпове, тъй като европейската хипермодерност наистина пребивава в измеренията на екстремното.
Разбирам, прекрасно разбирам, че моите обобщения, тоест изводите на предложената от мен критическа психология, могат и наистина звучат шокиращо за всички онези западни хора, които се чувстват щастливи от пребиваването си в цялата тази подменена реалност на европейската цивилизация. Щастливи до момента, в който се сблъскват с цялата тази позабравена бруталност на смъртта, която може да ни постигне не толкова в уютното убежище на старините, колкото в самата наша „свободна“ реалност, в концертната зала, в кафенето, ресторанта, на стадиона или на улицата. В същото време разбирам, че „добрата стара Европа“ днес е изправена пред онази ужасяваща дилема, от която се опитва да избяга през последните 70 години, откакто се е „съгласила“ за пръв път в историята си да бъде подчинено звено в западната цивилизация, да предостави лидерството си на САЩ като не-европейска държава, която на всичко отгоре й вменява като идеологически задължителна неприемливата за нейните културни традиции теза на мултикултурализма.
Във всеки случай, каквото и решение да приеме за себе си Европа, изходът е ужасяващ за всички евро-оптимисти, изходът просто преповтаря предупрежденията на множество европейски мислители, чието обобщение Освалд Шпенглер резюмира в неподражаемото си изследване „Залезът на Запада“. Впрочем, за да бъдем коректни, може би най-вълнуващото интелектуално преживяване на ХХ-ти век за западната цивилизация, а именно европейският философски екзистенциализъм, също не беше чут от цялата тази партийно-финансова олигархия, чиито стремежи към печалби очевидно ще превърнат Европа в никому ненужно и несъществено западно кътче на човечеството.
Колкото и парадоксално да звучи, единственият изход на европейските народи, на западната европейска цивилизация се състои във възраждането и възхода на политически формации и граждански настроения, които експертите дефинират нарочно и преднамерено като „неофашизъм“. Просто затова, защото, както моята и на критическата психология гледна точка по-горе отбеляза – самата западна европейска цивилизация още с първия си родилен плач, обявил нейното раждане, вече се е самодефинирала като фашистка, не само, защото не приема другостта, а най-вече защото винаги мисли самата себе си като универсално значима, което регламентира нейната идея да бъде световен хегемон. Няма как да бъде другояче, защото Европа по никакъв начин не може да се ситуира като единна държава, като Европейски съединени щати, тъй като наистина европейските нации и държави са образувани по съвършенно различен начин от американската нация и държава. А това ще означава не само разпад на общите европейски институции и логичното възраждане на отделните национални държави – това ще означава, че европейските народи ще се върнат към своето изконно минало, което ще се превърне в тяхно настояще и бъдеще.
И колкото и парадоксално да звучи, единственият шанс западнатата европейска цивилизация да остане да съществува, се свежда до нейното еманципиране от настоящия й лидер – САЩ, и във всеобщото усилие да регламентира собственото си пространство от Ла Манша до Владивосток, тоест приемането на Русия не като опонент или лидер, а като пълноправен партньор във всички сфери от живота на обществото. И не толкова от утилитарна гледна точка, колкото до перспективите за възраждане на онова автентично християнско светоусещане, което днес може да бъде провидяно в Русия като може би най-консервативната християнска държава на съвременността. Просто няма как атеистичният съюз между САЩ и Европа да оцелее в един свят, в който е налице глобално религиозно възраждане.
Или както казваше гениалният Томас Елиът: „Ако не искате да имате Бог, а Бог е ревнив, трябва да се кланяте на Хитлер или на Сталин“. Или на множеството хитлерчета или сталинчета, които идват на власт в западния „демократичен“ свят чрез илюзията, наречена „свободни демократични избори“, превърнали се отдавна, по думите на Алвин Тофлър в „масов ритуал на колективното фантазиране“.
Иначе е вярно, че в измеренията на екстремното всичко е възможно, възможен е както краят, така и началото на възраждането на западната европейска цивилизация. Всичко зависи от избора, който ще направят европейските народи, не техните лидери, макар че този избор, както стана ясно от анализа на критическата психология на политиката и историята, най-вероятно е предрешен от гледна точка на европейските исторически традиции. В случая идеологемите само отварят широко вратата, през която традициите нахлуват с цялата си мощ.
В заключение, само като пример, който показва по категоричен начин драматизма на днешна Европа чрез германския абсурд, тъй като може би трябва да припомня, че през последните 70 години, от края на Втората световна война Германия продължава да е окупирана държава, в която присъстват американски войски и американско ядрено оръжие. Някъде около дебатите за кризата в Гърция и позицията на Германия, не кой да е, а живият класик на Франкфуртската школа, 86-годишният Юрген Хабермас обвини Ангела Меркел, че за една нощ е зачертала усилията на поколения германци да се оттласнат от вменената им вина за ужасите на националсоциализма на Хитлер.
В последствие огромното мнозинство от европейските граждани открито, а лицемерните политици прикрито укориха Меркел за нейния призив към бежанците, че могат свободно да се придвижват към Германия, която ще ги приеме с „отворени обятия“!?… Парадокси, на пръв поглед, които от гледната точка на критическата психология трябва да ни водят към мисълта, че всеки европейски отказ, особено пък от германска страна, на наложената американска идеологема за мултикултурализма и връщането към европейските исторически традиции в крайна сметка може да бъде интерпретиран от американците като възраждане на фашизма. Имаме пред себе си едно драматично съвременно възпроизводство на тази брутална конфликтност между „модерните“ американски идеологеми и суверенните исторически европейски традиции, конфликтност, която беше ярко демонстрирана чрез опредметените реакции на душевните преживявания на Ангела Меркел, може би най-важният съвременен политик в Европа. Нейната лична драма е показателна за начина, по който са принудени да действат съвременните европейски лидери.
Повече от очевидно е, особено от гледната точка на критическата психология, че в психологически план изходът за европейските народи ще е във връщането към традициите и еманципирането им от американските идеологеми.
Иначе предстои окончателен разпад.
Оставяне на коментар