За „ръководната“ роля на западната цивилизация

Вероятно не би било пресилено, ако се каже, че след като възможната критическа психология на историята предполага изследователския акцент върху самото съществуване на човешките общности и техните общества в историческото (за което техните екзистенциални представи като ядро на цивилизационното притежават решаващ характер в психичната регулация на мисленето и поведението), то този акцент би трябвало да означава и някакъв опит за преформулиране на традиционната западна представа за историята, разбирана не само като поредица от случили се в миналото събития, но и като знание за тях.

Би трябвало да се постави под съмнение достоверността на тезата, че историята може да бъде разглеждана като начин на осъществяване на „правилния полис“ на Аристотел, на „ойкуменическия Рим“ на Марк Тулий Цицерон, на „правилния ред в света“ на подмененото християнство и на „правилното структуриране на обществото изобщо“ на една или друга идеологическа концепция – една традиционна западна визия за историята, която предполага възпроизводството на идеята още от Древна Гърция, през Древен Рим и подмененото християнство на Римокатолическата църква до съвременните идеологически системи, че тъкмо западната цивилизация притежава универсален характер относно цялото останало човечество. Един поглед върху историята не само като минало, но и като настояще, който непрекъснато възпроизвежда идеята, че човечеството като цяло е разделено на две – един цивилизован западен свят и всички останали общества, които поради своята „недоразвитост“ следва да бъдат култивирани, да им бъде предоставена независимо от начините благодатта на западната универсалност, зададено или от някакви „природни“ закони, или по Божията воля, или благодарение на реален или въображаем идеологически напредък. Една традиционна западна представа за историята, чийто смисъл се търси единствено в посоката на необходимото регламентиране на изконната западна претенция за световно господство, срамежливо прикривана зад идеята за всеобща хармония, която на свой ред може да бъде установена за човечеството само и единствено чрез западната хегемония.

В контекста на критическата психология на историята обаче това би предполагало и перспективата специфичните културни или дори религиозни западни екзистенциални представи да бъдат не само мислени, но и налагани като универсално значими за останалото „недоразвито“ човечество, да бъдат вменени като единствено „правилните“ и единствено „възможните“, независимо дали това става от позициите на подмененото християнство или върху основата на тяхната „научна“ интерпретация. От гледната точка на критическата психология обаче подобна претенция е колкото неуместна, толкова и пагубна както за историята като случили се и не само в него събития, така и за тяхното опознаване, което предполага очакванията и намеренията за бъдещето.

Интересно е, че дори и историк от мащабите на Арнълд Тойнби в изследването на познатите в историята цивилизации изхожда от тезата, че те имат някакъв вътрешен смисъл, някаква иманентна цел, която се свежда до ситуирането на едно безконфликтно и хармонично човешко общество. И като приема, че нито една цивилизация досега не е успяла да осъществи тази цел на историята, да материализира нейния иманентен смисъл, той смята, че това определено предстои чрез постепенното елиминиране на националните държави и структуриране на бъдещо световно правителство. Вероятно е излишно да уточнявам, че всеобщата хармония се чака да бъде постигната единствено чрез ръководната роля на западната цивилизация поради нейния безспорен технологичен напредък. Иначе казано, в крайна сметка може би наистина ще се окаже прав Зигмунд Фройд, който настоява, че дисциплината история, историята в нейния западен смисъл като знание за миналото, не е Муза, а Медуза.

Безспорно е, че тук рефлексивността на критическия психологически подход отново може да ни даде представа за психичната зависимост между една претендираща да бъде универсално значима културна, религиозна, идеологическа и политическа идея и съответния научен подход спрямо историята на човечеството, разбирана като някакво всеобщо движение към общочовешка хармония. Разбира се, тази претенция за универсалност от етнокултурен, религиозен, идеологически и цивилизационен аспект като цяло, характерна за западното културно пространство, определя и начина на мислене на всекидневно и политическо ниво, и самата изследователска логика на класическото западно историческо изследване. Но ако се окаже, с каквито доказателства впрочем историята изобилства, че различните човешки общности влагат твърде различни съдържания в представа за хармония или за смисъл на човешкото съществуване, то тогава какво се случва… Всъщност случва се точно това, което ни предоставя тъкмо тази история“…

                             КАК ДА ПОДКРЕПИТЕ МЕМОРИЯ – ВИЖТЕ ТУК

 Станете наши приятели във ФЕЙСБУК