Разбитите прозорци

1. Глоболизацията и постглобализацията: човечеството преживява криза на социокосмоса

Нашето време е преходно, както в Русия, така и извън границите й. Ялтенският (1945) и неоялтенският (1992) световен ред, установил граници на влияние, правила за силовите игри и поделил Европа на геополитически зони, е разбит и отива в миналото. В динамичната, многолюдна, многоетажна вселена се формира стандарт на знанието и действието, основаващ се върху възприятието й като перманентно транзитна реалност. Това разбира се е непривичен поглед върху окръжаващия свят. Оттук е императивът за сериозно обновяване на методите на политическата акция и социалното очарование.

Промяната на възгледа за социокосмоса напомня за ревизията на представите за физическия свят в началото на миналото столетие под влияние на теорията на относителността и постулатите на квантовата физика. Антропологическата галактика престава да се възприема като шахматна дъска, където една балансирана комбинация се състезава с друга, следвайки неизменните правила на играта. Постигането на трайно равновесие се представя все по-съмнително: планетарното съобщество заприличва на врящ котел с вода, при повдигане на капака на който виждаш дифузен свят – подвижен, многоброен, склонен към турболентност.

Разпространените представи за състоянието на социосферата в повечето случаи са редукция на актуалното състояние на нещата (сравни: „да разбера – значи да опростя), а опитите за прогнозиране по футурологични шаблони са уязвими и малоефективни. Човекът се сбогува с идеала на машината и обръща гръб на механичната формула на съвършенството. Глобалното съобщество демонстрира черти на свръхсложна система – такава като времето, живота на мозъка или финансите: битието e неразривно свързано с риск от крайни състояния и вероятност от катастрофални последици. Именно поради това в политическия анализ все по-често проникват концепции за сложността на хаоса, за дисипативни структури, за високоадаптивни системи като най-адекватни на формиращото се светоустройство.

Едно от ключовите свойства на днешната еволюция е нелинейността на антропологическия космос, където равносметката от събитията е трудно предсказуема, както и точните характеристики на промените, тъй като катастрофалните следствия в сложния свят могат да предизвикват малки промени на параметрите. В резултат на това субектите на действието не просто се множат на брой, но придобиват различен ранг. При това ефектът на акцията в „предприятието в пълен ход“ (Хърбърт Уелс) зависи не толкова от сумата на усилията, колкото от удачната позиция, точността, уместността и своевременността на действията. С други думи, зависи от кохерентността на потока на промените: от съвпадението със силовите линии на система от много нива, която се фокусира и се форсира от идеологически, психологически, културни, мирогледни, метафизически атрактори. Така е при положение, че се действа отвътре на системата, а не за сметка на разпределеното множество на контрагенти или чрез собствен атрактор.

Промяната на менталността съществено влияе върху контурите на практиката. Дисциплинарното, формалното (тоест отчуждаемото) знание се допълва и замества с трансдисциплинарно, персонализирано знание, с умения, ловкост, с неотчуждаеми от субекта действия или изкуства.

Новият шаблон – тетраматрицата на знанията – описва четири състояния:

– рационално и отчуждаемо от създателя: формално, дисциплинарно знание, наука;
– рационално и неотчуждаемо: майсторство като персонално изкуство за оценка на явленията и обстоятелствата, експертиза;
– нерационално и отчуждаемо: обекти на творчество, художествени артефакти;
– нерационално и неотчуждаемо: манифестация на което се явява субектът сам по себе си.

Логиката на пост-съвременността не съвпада напълно с менталността на съвременния човек, което обаче не води до отказ от рационалността. Явленията от микросвета също смущават съзнанието, но теорията на квантовата механика е напълно рационална. Смисловата криза и разминаванията в аксиологията водят до сериозни промени в моделите на мисленето/поведението и до формулиране на началата на новата рационалност.

2. От фабриките на мисълта (мозъчните тръстове, или тинк танк-ове) към интелектуалните корпорации

Мозъчните тръстове (think tanks) – феноменология на научните институти, която е реализирана в миналия век.

В ХХ век се извършва индустриализация на науката, развитие на нейния приложен, технологичен аспект. Образува се феномен на техно-науката, който се разпространява в практиката, обосновава се теоретически и получава статусно утвърждаване.

Възникват значими научно-инженерен корпус и нов тип изследователски заведения: военнопромишлена лаборатория (в Русия – конструкторски бюра, „шарашки“*, затворени научни градове), която демонстрира ефективност и социален потенциал. В САЩ процесът протече в руслото на проектния подход, пример за това е „Проект Манхатън“, впоследствие – проект „Аполон“; в Русия на такава основа е бил атомно-космическия проект, социалният ипостас – системата „Академия на науките“, а след това е и футуристичният замисъл на „академичните градчета“.

Мозъчните тръстове, работещи в сферата на активното представяне на нефизическите системи и структури, са американско постижение: на границата на 60-те и -70-те години интелектуалните предприятия в САЩ наброяваха стотици. В проектно-аналитичната работа се използваше опитът на мащабните боеви/логистични операции, осъществени в глобалния театър на бойните действия. Изследователската активност в тази или онази степен е била свързана с националната сигурност, планиране на външната и вътрешната политика, общественото мнение, дейността на въоръжените сили, организацията на бизнеса, социални и регионални инициативи, ситуационият анализ и прогноза, критическите технологии.

Паралелно с развитието на интелектуалните предприятия отчасти деградира принципът на публичността на получаваното знание. Научните изследвания, аналитичната работа много често са свързани с търговската тайна и националната сигурност. Политическият и военен анализ, както и венчърните разработки на корпорациите се стремят към секретност, специфичен неоезотеризъм, понякога – към пряко прикриване на постиженията и дори на направленията на изследванията.

Интелектът се прагматизира и капитализира. В съответствие с наново прочетените заповеди на неокантианците, философията се преобразува в методология, знанието – в технология и стока. Светът се движи от вещ към знак, от семантика към дигитално измерение. Поставя на преден план не теорията, а проекта, не науката, а анализа. Изследва се не реалността per se, а нейната практична апликация, ние разсъждаваме и дискутираме за „реалността изобщо“.

Освен това се създава характерен субпродукт – симулакрум, виртуална маска на социалното знание. Чрез деформация на образа на реалността, чрез асиметричната обработка на данните – хипертрофията на едни съставни части и потискане на други – се формира инструментална система от митове и стереотипи. Онези, които са живели по време на съветската власт, лесно усещат и разбират наличието на подобни тенденции.

В известна степен фабриките на мисълта, породили отрасъла на интелектуалните корпорации, са властовият дискурс на интелектуалната класа: механизъм за формулиране и утвърждаване на неговите идеи. Аналитичните предприятия, занимавайки се със социохуманитарна проблематика, се сливат с инфраструктурата на влиятелни съвети и затворени клубове, чиято предметна област са – промяната в организацията на следвоенния световен ред, геоикономическо проектиране, моделиране на световните контролиращи, регулиращи, изпълнителни органи в политическата, икономическата, финансовата, културната области.

Карибската криза доведе до преосмисляне на характера на глобалните заплахи. Ръстът на арсеналите на ядреното оръжие в условия на биполярно противостоене постави на дневен ред въпроса за контрола върху оръжията за масово поразяване и преустройството на световния ред. Обсъждането на проблема премина във влиятелния Съвет за международни отношения (CFR), а първите практични крачки направи президентът на САЩ Линдън Джонсън, който обяви през есента на 1966 година намерението да се приложат усилия за дългосрочно укрепване на взаимните връзки – за строителство на мост между Запада и Изтока. Фактически това беше иницииране на политиката на разведряване.

Скоро последва обиколка на МакДжордж Бънди, съветника на президента на САЩ, в пет европейски страни, включително СССР, и срещата на Линдън Джонсън със съветския премиер Алексей Косигин (предимно на четири очи) през лятото на 1967 година в селцето Гласбъро между Ню-Йорк и Вашингтон. По този начин бе иницииран дългосрочен преговорен процес за разведряване на международното напрежение, ограничаване и съкращаване на стратегическите въоръжения, построяването на инфраструктурата на взаимоотношенията между двете държави. Следващата, но така и несъстояла се среща, бе планирана за август 1968 година. Независимо от това, процесът на преустройството на световния ред бе задействан.

Бяха създадени преговорни терени, бяханучредени международни и национални организации, заели се с глобалната пасификация, бяха начертани контурите на системите за регионален и глобален контрол. А също така – основани неправителствени институти (Международен институт за системен анализ, Римски клуб, Институт за перспективни изследвания), в които се водеше концептуално разузнаване на световната динамика, изследваше се глобалната проблематика, развиваше се междудисциплинарен подход с акцент върху активното представяне на бъдещото, което, разбира се, оказваше влияние върху механиката на най-новата история.

3. Съединените разделени светове

Междудисциплинарното знание и транснационалното светоустройство имат помежду си нещо общо.

Към 60-те и 70-те години на миналия век се насъбра опит за работа върху крупномащабни, дългосрочни замисли, върху политически, икономически, военни, космически проекти, свързани в частност с пространственото развитие. Представата за бъдещето светоустройство придобиваше форма на планова задача, формулирана в съответствие с общата теория на системите, но тази представа се реализираше също така и в рамките на други подходи. Което, на свой ред, води към усложняване на професионалната рефлексия, усетила вкуса на междудисциплинарността, дългосрочността, мащабността на глобалния гещалт. И същевременно спомагаше за утвърждаване на нормативното прогнозиране, при което се определя желаният облик на бъдещето, а след това се осъществява целенасочено, поетапно сближаване с него. Впрочем, за Русия/СССР идеята за нормативно прогнозиране бе напълно привична, бе обичайна практика, както под формата на генерална установка за създаване на ново общество, така и в междинните й етапи: петгодишните планове. Нормативният подход, на свой ред, води до промяна на погледа върху бъдещето, което се разглежда като последователност от възникващи проблеми, а задачата за прогнозиране се вижда в тяхното опознаване и търсене на пътищата за решаване.

Интересът към темата за прогнозиране ставаше все по-ясен: през 60-те години Организацията за икономическо сътрудничество и развитие проведе изследване по въпроса, а Белият дом и Съветът за международни отношения инициираха серия от дискусии за далечната граница на американската и световната история. Тогава Збигнев Бжежински формулира тезата за стратегическата цел на Запада: създаване на система за глобално планиране и дългосрочно преразпределяне на световните ресурси, базиращи се върху принципите на трансформацията на политическата култура в посока на господство на елита; формиране на регионална и наднационална власт чрез сплотяване на развитите страни; образуване на съобщество на водещите държави на света.

През 1973 година се създава Тристранна комисия, обединяваща влиятелни личности и водещи интелектуалци на САЩ, Европа, Япония. През юли същата година в Хелзинки се открива Съвещанието по сигурност и сътрудничество в Европа; неговият заключителен акт бе подписан две години по-късно. И също тогава, през 1975 година, възниква новият световен регулиращ орган – G-7 (тогава още G-6).

Последваха прогнозните доклади на Римския клуб, включително знаменитите „Предели на растежа“, разработка и прилагане от Международния валутен фонд и Световната банка на програми за структурна адаптация и финансово стабилизиране, изиграли в началото на 80-те видима роля в разрешаването на банковата криза и регулирането на финансово-икономически практики в развиващите се страни. Бяха сключени споразумения първоначално за контрола, а след това и за ограничаване на стратегическите и ядрените оръжия.

Драматичните събития от края на столетието отразиха кризата на социокосмоса, а крахът на СССР ознаменува финала на предишната формула на биполярния световен ред. Поражението на комунистическата програма предопредели дебатите за глобална революция, за края на историята като тържество на североатлантическия свят, на гражданското общество, на институтите на демокрацията, на либералните идеи. А през това време в глобалното казино стана осезаемо присъствието на новите играчи: на Китай, на съвкупност от ислямски страни и съобщества. Реабилитираната история придобиваше заплетена маршрутизация…

Глобализацията е продукт на отдавнашни представи и утопии, но също така и генератор на високи политически технологии, институции на бъдещето, на новия тип на личността. Мондиализмът има дълбоки корени, обаче с умножаването на субектите на действието се разширяват и зоните на конфликтността, стартира нова регионализация, усилва се конкуренцията на националните и транснационалните организми, на корпоративните предприятия, слабо формализирани облачни структури – всичко това са симптоми на полифонично общество, инкорпориращо енергии на динамичния хаос.

Паралелно с унификацията на светоустройството се извършва разслоение на жителите на Земята по геоикономически ареали и социални етажи. На планетата се множат елементи на постсъвременния обстановка, но и реалиите на епохата на модерна също присъстват на историческата сцена. Признаци за диахронния конфликт се наблюдават както в новообразувани, така и в породени още през епохата на Просвещението институти. Ускорението на преустройството, повишаването на залозите в глобалното казино, метастазите на световния ъндърграунд са отзвуци от родилните мъки на безпокойния еон, отчасти съответстващ на повечето футурологични прогнози.

Духовете на постсъвремеността и неоархаизацията, бидейки в „една бутилка“, инициират различни цивилизационни програми. Придвижвайки се по пукнатините на световния ред, човечеството предчувства Големия социален взрив, способен да разцепи планетата на хората, да произведе поток от астероидни вестители на разсредоточената, мултивекторна ерозия. Надигането на вселенското цунами може да предизвика сериозно сътресение на придобитото през следвоенния период равновесие: атентат с използване на средства за масово унищожаване, удар на цивилизацията с използване на ядрени устройства, военни действия между гарантите за глобалната сигурност, остра криза на финансовата система, планетарна пандемия…

Расте списъкът на изследванията, в които се анализира трансформацията на цивилизацията: тълкуват се промените в политикономическото, правово устройство, предлагат се концепти и рецепти, способни, по мнението на авторите, да интегрират разфокусираното прогностично зрение, прояснявайки маршрута на историята. В сферата на вниманието не е само трансформацията на властовите или икономически механизми, но и промените в социалните връзки, генезиса на екзотичните популации, дневния ред на елитните групи, тяхната йерархия, конфигурациите им.

Наред с вниманието към феноменологията на живота в края на хаоса и алтернативните сценарии на обществото, нас ни интересуват пътищата за преодоляване на кризата на менталността, иновативната методология на познанието/действието в неспокойните земи: какво да се прави при изобилие от рискове в световете с променяща се геометрия и несъвпадаща скорост на социалното време? Става дума също така и за високи хуманитарни/социални технологии, базирани на новата рационалност, на творческа реконструкция, синергийното мислене, потокови модели на социума.

Генезисът, статусът, прогнозата за промените са свързани със съдбата на институтите и персонажите, които създават нов инструментариум, при това отговорността за резултата, тежка в институционални категории, преминава на нивото на конкретната личност, взимаща решение.

Необходима се оказа и културно-метафизичната основа на практиката: мисловно/мирогледна позиция, позволяваща противопоставяне на шока на промените, на мултикултурната еклектика, моралната дезориентация, интелектуалното недоумение. Заемайки тази позиция, може да се направи опит за преодоляване на нищетата в обърканото съзнание и да се постигнат социалните хоризонти и интелектуалното high frontier (високите граници).

Превод от руски: Снежана Лоза / Memoria de duturo

Източник: Интелрос

                             КАК ДА ПОДКРЕПИТЕ МЕМОРИЯ – ВИЖТЕ ТУК

 Станете наши приятели във ФЕЙСБУК