Традицията може да се разбира по много начини. Етимологията на думата идва от латинския глагол tradere, който най-общо означава „да дадеш, да връчиш, да предадеш по наследство“.
Първоначално традицията обозначавала „това, което се предава“ и e имала предимно религиозно значение. В множествено число традициите най-общо се разбират като оформящата част от специфични черти на дадена култура в даден период. Те пресъздават корпус от общоприети и неизменими наследствени характеристики, възприети от минали обичаи и начин на съществуване, но също така и тържества, работни цикли и народни традиции.
Традициите съдържат в себе си представата за продължителност: те се явяват като контрапункт на новото, дори и да бъде отчетена тяхната еволюция. Те също така предполагат идеята за определени норми, въпреки че някои от тях могат да бъдат оспорени. Старо определение на думата описва традициите като понятие, бележещо подчинението на живите пред авторитета на мъртвите и обхващащо приети обичаи и привички, които модерните хора осъждат като конвенции, предразсъдъци или суеверия. Терминът може да има и позитивно, и пейоративно значение, в зависимост от контекста, в който се използва.
Но има и друго значение на думата „Традиция“, артикулирано от представителите на традиционната мисъл. В този случай, терминът е в единствено число и с главна буква.
Според тази школа, Традицията не може да бъде дефинирана чрез социологически или културни данни, нито може да бъде оценена в чисто човешки план. Традицията не е сбор от обичаи, а по-скоро това, което произлиза от philosophia perennis (вечната философия). Далеч от идеята да съдържа просто корпус от общоприети и съблюдавани правила, тя съставлява доктрина, която доброволно и съзнателно бива предавана под формата на принципи – поредици от трансцедентални истини с неизменна стойност и нечовешки произход.
Според традиционната мисъл Традицията е културна едва вторично. Най-вече би могло да се каже, че тя подбужда определени културни и социални дейности. Тя е фундаментално духовна, притежава религиозен характер и съдържа в себе си метафизичното. Приемаща се като единствена или примордиална, предшестваща всички местни традиции, Традицията става метафизична доктрина, която се позовава на познанието на първични, непроменливи и универсални принципи. Тя не е човешко творение, а над-човешки „дар“, изразяващ съществуването на по-висш вид реалност.
Възприета по този начин, Традицията представлява наложен върху всички хора единен корпус от неосезаеми и свещени принципи, който очертава съществените правила на поведение и позволява на човек да се извиси до над-човешкото ниво, да премине от земните към небесните селения. В тази светлина, предаването на Традицията от поколение на поколение очевидно играе съществена роля. Традицията трябва да осигури компетентната и непрекъсната през времето приемственост на новите поколения, както и продължението на литургични, ритуални и „жертвени“ практики, в отсъствието на които предаването би се превърнало в чисто културна и променлива величина.
Символичният език е квинтесенциално традиционен. Точно както митът се простира отвъд събитията и чисто историческата значимост, символът, противно на алегорията, се простира отвъд думите и семантичните определения. Търсейки да прояви неописуемото, той изразява абстрактното, като го преобразява във винаги условна и несъвършено конкретна репрезентация. Той буди чувствителност в тялото точно толкова, колкото и в съзнанието.
Преди всичко, символичният език съставлява основната пътека на аналогичното мислене, която, изразявайки съответствия между различните нива на реалността, едновременно разкрива единството на света и неуловимото взаимно допълване на Единичното и Множественото. Разсъждението по аналогия може да установи качествени съответствия между тези нива на реалността и да съпостави основите на смисъла със символи.
Генон извежда този закон на съответствието, който е самата основа на всякакъв вид символизъм и по силата на който всяко нещо, докато произлиза от определен метафизичен принцип, осигуряващ реалността му, преобразява или изразява този принцип по свой собствен начин и спрямо своя собствен вид на съществуване: така всички неща се събират и си съответстват от един ред в следващия.“ Според традиционната перспектива представата за неделимост е фундаментална. „Каквото е долу, това е и горе. Чудесата се случват от едно и също нещо“, се казва в известната Tabula Smaragdina (Изумрудената таблица) на Хермес Трисмегист. Гьоте добавя: „Каквото е вътре, същото е и отвън.“ Тази универсална взаимосвързаност, казва Абелио, загатва за „преднамереността на света“. Бидейки повсеместна, тя може да бъде приложена както към емоциите, така и към мислите. Нищо – нито вещ, нито човек – не може да претендира за независимост пред Абсолюта.
Би ли ни изглеждало толкова скандално днес осъждането на „модерния свят“ от Юлиус Евола, когато критиката на модерната епоха вече ни залива отвсякъде? Зелените партии оспорват продуктивизма. И отляво, и отдясно модернизмът е непрекъснато оспорван – по отношение на неговия индивидуализъм, на атомизацията на света, на триумфа на пазарните ценности, както и на диктаторската хегемония на икономиката и парите. Феликс Гатари написа: „Насочваме вниманието си върху надвисналите катастрофи, докато същинските катастрофи вече са тук, под носовете ни: израждането на обществените практики, сковаващият ефект на масовите медии, заслепяването на колективната воля от идеологията на „пазара“. С други думи, отстъпването пред закона на масите, пред безредието, пред загубата на основните характеристики, пред всеобщата и колективна инфантилизация. Старите и типични обществени отношения, свързани със секса, с понятието за времето, с космоса, с човешката природа – те са разтърсени, да не кажем унищожени от „прогреса“, произлизащ от върховенството на пазара.“
Казано просто: идеологията на прогреса постепенно се компрометира. Новото вече не се възприема автоматично като благополучие.Може да се окаже, че в повечето случаи то дори е регресивно и че ние изживяваме края на един цикъл.
Това не е изненада за представителите на традиционната мисъл – в своята критика на модерната епоха те често проявяват радикалност, която трудно може да бъде подмината. Придържайки се най-общо към цикличната представа за историята, традиционната школа твърди, че във всеки един цикъл човечеството неизменно преминава от състояние на простота и съвършенство към състояние на духовен упадък и подчертан материализъм. Историята на човечеството е представена като „метафизично безредие“, като падение от примордиално състояние. Сблъсъкът между Традицията и анти-Традицията на практика се избистря в упадъка; и именно този упадък декадентите наричат „прогрес“. Всичко, което модерното съзнание възприема и анализира като напредък, традиционната мисъл възприема като западане: Ренесансът е амбивалентен, Просвещението е затъмнение.
За Генон кризата на модерния свят основно се дължи на отслабването и изчезването на принципите, които първоначално са вдъхновявали институциите, и след това – на умножаването на самите структури, натоварени с възстановяването на старото положение. Тези структури довеждат до разпространението на абстрактни и противоречиви правила; в крайна сметка „противоречията, присъщи на институционалната система, надхвърлят удовлетворението, което тя иска да осигури като своя цел.“ Отново всичко е свързано: духовното ниво пада с покачването на материалното ниво, поддържането на качеството (във всички сфери) е несъвместимо с надмощието на количеството. Общественият живот става механически и абстрактен в резултат на разпадането на органичните общества.
Според традиционното мислене секуларизацията (в това число културната рационализация и девалвацията на мистичното в модерния свят), разкъсването на обществото, материалистичната хегемония на пазара, превъзходството на разума (изключително техническия и редукционистки разум) и въобще всички явления, типични за съвременния свят – произлизат от една единствена логика, която трябва да се разбира като край на вековна, а може би хилядолетна инволюция. Крайният резултат от хегемонията на принципа на субективното индивидуализиране е Смъртта на Бога, която влече след себе си Смъртта на човека, и в най-добрия случай допуска единствено самоосъзнаването на дълбоката бездна, съставляваща реалността на егото, отделено от света, и на безсмислието на социалния живот, лишен от завършеност и напълно скован в надпреварата за растеж.
Така модерният свят бива възприет на първо място като отвличане на вниманието: той буквално отклонява човек от същественото и го държи в състояние на постоянно отчуждение, което не му позволява да се върне и да се преустанови автентично. Принудени сме да търсим смисъл в свят, който вече не изглежда смислен. Почти сме станали неспособни да разберем дори значението на думата „смисъл“. Генон казва: „Ако всички хора разберат какво наистина представлява модерният свят, той ще престане да съществува.“
Превод: Момчил Вачев / Memoria de futuro
Оставяне на коментар