Фрагмент от книгата «Histoire et traditions des Européens», Dominique Venner
Доминик Венер (1935-2013) – френски писател, историк и публицист, един от основателите на движението „Новите десни“. Оттегля се от активна политика през 1971 г. и се отдава на научна дейност и исторически проучвания. Автор на многобройни изследвания по военна политика и оръжейна история. От 2002 г. до смъртта си през 2013 г. е редактор на „Ново списание за история“.
Неочакваната смърт на Венер предизвиква голям отзвук и вълнения във Франция и Европа. Доминик Венер е активен противник на еднополовите бракове. На 21 май 2013 г. той се застрелва публично в близост до олтара на катедралата Нотр Дам в Париж, в знак на протест срещу политиката на Франция към еднополовите бракове и с цел да насочи общественото внимание върху проблематиката и идеите, които е застъпвал през целия си съзнателен живот. Няколко часа преди смъртта си той призова привържениците си да се противопоставят всячески на новия закон, обещан на френската нация предизборно от Франсоа Оланд. Спотред Венер са нужни „нови действия, които да пробудят заспалите съзнания и да събудят спомена за нашия произход“.
В тази статия той описва житейските принципи, съответстващи на извечната европейска Традиция. Текстът съдържа и критики към определението на понятието Традиция на френския философ Рене Генон (който след увлечение по масонството приема исляма). Венер посочва слабостите на този традиционализъм: неопределеност, прекомерна страст към духовността и деморализиращо въздействие. Трябва да признаем, че идеите на Генон все още са изключително популярни в много европейски страни. Затова е и толкова важно да се запознаем с различна гледна точка за Традицията.
Всеки велик народ притежава знание за своята изначална традиция, която му позволява да се откроява сред другите народи, да пази своята идентичност. Тя свързва миналото и бъдещето, съдържа дълбока същност, която е основата, корените, които поддържат и хранят, източникът, от който черпим сила, опирайки се на ресурсите на нашето време. Традицията е неизменната ос в центъра на кръговрата на времето. Както казва Хана Аренд: „Това е вътрешната сила, която избира и кръщава, храни и възпроизвежда, показва къде лежат автентичните съкровища и разкрива истинската им стойност.“
Тази динамична концепция за Традицията е много различна от тълкуването на Рене Генон, който описва една единствена, универсална и херметична Традиция, която се предполага, че е обща за всички народи и епохи и която произхожда от откровението за „непознаваемото трансцендентно“. Това, че подобно тълкуване е напълно антиисторическо, изглежда, не притеснява неговите основатели и поддръжници. Вдъхновени от Ведите и „космогонията“ на Хезиод, те вярват, че последните няколко хиляди години на човешката история не са нищо повече от един период на упадък, регресия, фатална инволюция, и нямат нищо общо с „изначалната традиция“ или „Златния век“. Трябва да се признае, че тази „школа“ на традиционализма е на радикални анти-материалистически позиции. От друга страна, този синкретизъм изглежда противоречив, отличава се с промискуитет, поради което много от адептите му, сред които и бащата-основател, се отрекли от собствената си култура и приели исляма. В допълнение, тяхната критика и отрицание на съвременността, в крайна сметка води само до едно – признаването на собствената им импотентност и болезнен песимизъм. Без да предлага никакви реална алтернатива на съвременната реалност, и не излизайки извън рамките на критиката (често с основание), Генонската школа на традиционализма намери убежище в есхатологията и очакването на края на света [1]. Тези идеи, които при Генон и Евола бяха поставени на високо ниво, при техните последователи често придобиват формата на посредствена, стерилна реторика. [2] Тук трябва да се направи уговорка по отношение на барон Юлиус Евола. Ние винаги ще бъдем задължени на този човек и неговите идеи, в работата си той указа пътя на силната личност, излизаща извън пределите на всички религиозни заточения, указа ценностите, които излизат от пределите на материалистическата нагласа на Просвещението. Евола е не само творчески мислител, със собствения си живот той доказа лоялността си към идеите, изложени в неговите писания.
За да избегнем всякакво объркване със стандарта на старите идеи за „традиционализъм“, без значение колко привлекателни могат да бъдат те, ние ще използваме неологизма „традиционизъм“. За европейците, както и за другите народи, автентичната традиция може да се намира само в самите тях. Тази традиция отхвърля песимизма и нихилизма и се обръща към първоизточниците, характеризиращи душата на европейските предци. Противно на материализма, Традицията не противопоставя възвишеното на низкото, политиката на частния интерес, етиката на наследствеността, любовта на сексуалността. Напротив, наследствеността играе важна роля в етиката и културата, интересите заемат важно място в политиката, а сексуалността е неразделна част от любовта. Традицията поставя всички тях на мястото им в йерархията. Тя строи личното и колективното съществуване от горе до долу. Както и в диалога на Платон „Тимей“, тя, като суверенен дух, който се опира на смелостта на сърцето, определя въпросите и определя границите. Но това не означава, че духът и тялото трябва да бъдат разделени. По същия начин духовната хармония и плътското желание хармонично съжителстват в истинската любов.
Традицията не е безплътна идея. Тя е начин на съществуване и живот в съответствие с предписанието на Тимей: „… да не възбуждаме нито душата в ущърб на тялото, нито тялото за сметка на душата, а да позволим на двете страни да се конкурират помежду си, така че да бъдат в равновесие и благоразумие … подражавайки на примера на Вселената.“ Това означава, че жизненият път е в основата на постигането на тази хармония.
В бъдеще, доколкото хаосът на нихилизма ще се влошава още повече, желанието на европейците да живеят в съответствие с традициите ще става все по-силно. За да преоткрием себе си, да преоткрием европейската душа, която все по-често се стреми да излезе извън своите граници, към вечността, ние сме обречени да използваме отново интроспекцията и знанията си. Гръцкото и Аполоническо начало е толкова богато и съдържа завършена мъдрост. Европа ще усеща лишаването си от нея все по-силно и по-болезнено. Но тази болка е необходима. За да дочакаме утрото, трябва да преживеем нощта.
За европейците живеенето според собствената им Традиция на първо място означава пробуждане на съзнанието, жажда за автентична духовност, постигната чрез размишления в съприкосновение с по-висшите истини. Нивото на образование на човек не може да бъде пречка за това. Хераклит твърди, че „многознанието не учи на ум.“ И добавя, че всеки човек има възможност да познае себе си и да мисли правилно. Също така, че трябва да практикуваме медитация и съзерцание, но не и да ги превръщаме в самоцел.
Епикур, който е бил по-взискателен към себе си, препоръчва две упражнения: водене на личен дневник и ежедневна проверка на постъпките ни чрез собствената ни съвест. Същото са практикували стоиците. Заедно с „Размисли“ на Марк Аврелий ние получаваме завършен, цялостен модел на всички духовни практики.
Воденето на записки, четенете и повторението, обучението, ежедневният досег с афоризмите на великите хора, свързани с Традицията – всичко това дава солидна опора за действие. Омир или Аристотел, Марк Аврелий или Епиктет, Монтен или Ницше, Евола или Юнгер, поезия, която вдъхновява за действие или мемоари, които призовават да се запази благоразумие. Единственото правило е да се избере това, което възвисява, докато се наслаждавате на четенето.
Да се живее според собствената Традиция означава да се отговаря на идеала, който тя олицетворява, да се култивира превъзходство по отношение на собствената природата, означава отново да преткриеш своите корени, отново да почувстваш единение с народа си и да предадеш наследството. Това означава да се освободиш от нихилизма, дори да ти се наложи да бъдеш малко лицемерен, за да отдеш почит на обществения морал, който е напоен с нихилизъм. Това предполага известна умереност, налагане на ограничения върху самия себе си, в името на избавлението от оковите на консуматорското общество. Това е намирането на пътя за поетично възприемане на сакралното в природата, в любовта, в семейството, в радостта от живота.
Да живееш според собствените си традиции означава също да откриеш собствения си начин на живот, да бъдеш строг съдия на самия себе си, да обърнеш поглед към пробуденото си от красотата сърце, а не към грозотата на разлагащия се свят.
[1] В интерес на истината, песимизмът е отличителен белег на контрареволюционната мисъл /от която Евола се е опитал да избяга/, произхождаща от постоянни структури (политически и социални институции) в ущърб на същността на нещата (които остават непроменени).
[2] Италианският изследовател Марко Тарчи, който дълго време изучава наследството на Юлиус Евола, критикува неговия стерилен дискурс, базиран на метафизични фантазии за „войната“ и „аристокрацията“. Сп. „Valloire», януари-февруари 1991 г.
Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro
Оставяне на коментар