Какъв е смисълът да имаш огромен талант за композиране на рок музика, да подреждаш произведенията си в завладяващи прогресив метъл-опери с измислен от теб сюжет, да изпълваш този сюжет с любопитни персонажи, но да оставиш всичко това да приключи с излизането ти от звукозаписното студио и пускането на още едно CD в меломанските магазини?
За големия холандски маестро Ариен Антони Лукасен целта изглеждаше постигната – множество почитатели от всички обитаеми континенти, разпознаваем творчески почерк и партньорство с най-добрите рок и метъл вокалисти от световната сцена. Всеки негов албум, подписан с марката „Ayreon“, е ново научнофантастично приключение в една широка вселена, богата с причудливи раси и незнайни технологии, изпълнена със страховити катаклизми и с множество въпроси за смисъла и тайните на битието. Но през всичките 20 години на активна работа нещо липсваше. На феновете със сигурност. На самия Ариен…? Явно и на него.
През цялата си кариера той издава само два Live албума със собствена музика, като те в никакъв случай не отразяват голяма концертна дейност или особено мащабни турнета. Тези записи са фрагментарни – съдържат песни, щипнати от този или онзи албум, както е при всеки стандартен концерт. Така цялата концептуалност на Лукасеновото творчество не успяваше да напусне частните условия на домашната уредба, MP3-устройството или персоналния компютър. Поне досега. 2015 година промени всичко.
Няма човек, влюбен в музиката на Ариен, който да не е фантазирал една грандиозна сценична реализация на своя любим албум. С всички оригинални вокалисти, участвали в създаването на тавата, с всички инструменталисти, необходими за изпълняването на виртуозния аранжимент и разбира се със самият композитор в светлините на прожекторите. Интровертният холандец обаче упорито избягваше изява и само допреди четири години отговаряше на нетърпеливите запитвания (да, и аз също му писах писма), че свиренето на живо вече не е негова страст, че поставянето на такова шоу би погълнало много средства и време, като няма гаранции, че може да бъде събран целият звезден екип от албумите в един ден и на едно място. Но ето че изненадите се появиха една по една.
Започна се в началото на миналата година, когато ненадейно беше обявено голямото събитие – успешната метъл-опера „The Human Equation“ ще бъде представена за първи път на театрална сцена! Градът – Ротердам, театърът – Луксор, месецът – септември, годината – 2015. Ще участва почти целият оригинален състав.
Невероятно! Повече от десетилетие след издаването на албума! После дойдоха зимните празници, завъртя се Новата Година и последваха още сюрпризи. Чаровната певица Анеке ван Хирсберген, която се радва на огромна популярност сред почитателите на твърдия рок, успя на изнуди срамежливия Ариен да напусне сенките и да я придружи за няколко акустични концерта. Така българската публика имаше неповторимия шанс да наблюдава този магнетичен дует в сърцето на София и за нас беше видно, че Лукасен отново се чувства комфортно пред широка аудитория. После Анеке се понесе като хала по европейските летни фестивали, за да представи последния им съвместен проект „The Gentle Storm“, повлече със себе си и своята колежка Марсела Бовио, като на двете тепърва им предстоеше да си партнират и в предстоящия рок-мюзикъл. Но за тяхното участие там ще стане дума след малко.
Трудно ми е да говоря еднозначно за „The Human Equation“, защото пътят ми към този албум завърши (или всъщност тепърва започна) именно със спектаклите в Ротердам. Трябва да призная, че в началото историята за катастрофиралия мъж, изпаднал в кома, преживяващ своята голяма житейска равносметка изцяло в света на съновиденията, ми изглеждаше наивистична. Свикнал съм самоанализът и самовглъбяването да включват много повече категории – културни и социални влияния, игра на архетипи и несъзнавани пластове. Ребусът, който Лукасен представяше, не ми изглеждаше толкова сложен и интригуващ. Но аз забравях нещо много основно, което скоро щях да разбера: това беше начинът на холандския майстор да разнищи мистерията на „човешкото уравнение“, това беше неговия стил и този стил беше толкова уникален, че предполагаше още едно равнище на преживяването. Това равнище не признаваше моите рационални доводи… При запознаването със студийния запис нямаш избор и приемаш произведението изцяло слухово, надпреварващите се вокални партии звучат като приятни дуети, всичко тече в своята неразривна цялост и ти се потапяш в една безспорно хубава емоция. Ако искаш все пак да усетиш повече от вложения заряд, трябва да понаучиш целия текст, да знаеш кой персонаж къде се включва и каква е неговата роля в описаните събития, като разчиташ и на своето въображение. Разбира се, това е съвсем възможно, но отнема време и много прослушвания. Чудесно е, когато пътят през изкуството е дълъг. Но има и още по-възнаграждаваща опция.
Тя ни се разкри с разтварянето на високите завеси в Театър Луксор. Сцената беше подредена минималистично, с няколко парчета декор, маркиращи смисловите ядра, през които щеше да премине постановката. В средата беше поставен смачканият от катастрофата автомобил, а на второто ниво над него – болничното легло с разбитото тяло на централния герой. Неговата блуждаеща душа обаче още седи зад волана, подпряла чело на кормилото, а на разкривеният капак на колата като кобна птица е кацнало въплъщението на непобедимия му Страх. Така започва всичко. Повечето персонажи в този разказ са оживели персонификации на чувствата на героя и всеки си носи съответното име: в ролята на гореспоменатия Страх е неотразимата Анеке ван Хирсберген. След нея ще се появят и другите – Страстта, Любовта, Гневът, Гордостта, Агонията, пък и Разумът между тях. Срещу тази великолепна седморка застават и няколко съвсем реални образа – Бащата, Майката, Съпругата, Приятелят и Докторът с Медицинските сестри. В съзнанието на главният Аз, тези вътрешни и външни фигури претърпяват наелектризиращ сблъсък и точно тази колизия съдържа истинската енергия на „The Human Equation“.
Всеки, който дълбоко в себе си дълго време е бил разкъсван от непримирими противоречия и се е чувствал като опънато въже между два безжалостни полюса, познава колко силно е генерираното психично напрежение. То може да доведе до истинска лудост, ако бъде направен опит за овладяването му с чиста рационалност, а не по-малко са трагични и резултатите при свръхемоционалния подход. Ариен Антони Лукасен атакува този основен проблем на себеовладяването по най-добрия възможен начин – с епична сублимация в полетата на изкуството, с раждането на възхитителна рок-опера. Чисто злато. А на сцената то блести още по-ярко.
В храма на Мелпомена мюзикълът „The Theater Equation“ представя тази класическа битка пълнокръвно, с много живот. Зад гласовете вече стоят лица, зад думите – жестове; човешките и алегоричните образи се хвърлят с настървение в конфликта, прегръщат се или се състезават. Не ви трябва да знаете либретото – всяка минута от спектакъла говори красноречиво с езика на музиката и актьорската игра. Въпреки че там няма нито един професионален актьор. Ролята на многострадалното Аз, борещо се за физическо и емоционално оцеляване, е изиграна от Джеймс Лабри – дългогодишния фронтмен на класическата прогресив-метъл банда „Dream Theater“. Той е гръбнакът на шоуто, той дава звездното гориво, което вдига летвата до най-високите нива на перфекционизма. Водач в неговото пътешествие е Разумът, в изпълнение на Ерик Клейтън. С дълбокия си глас и с голото си теме американецът успява да придаде почти академичен авторитет на своя персонаж. Негова противоположност е Страстта, която се явява пред публиката с внушителната осанка на Айрийн Янсен. Сънародничката на Ариен Лукасен очевидно е наследила пълната вокална мощ на своето семейство – нейна по-голяма сестра е известната певица на „Nightwish“ Флоор Янсен. Гласът на Айрийн се врязва като нажежено острие, а неин също така агресивен партньор е шведът Магнус Еквал от „The Quill“. Той се превъплъщава в Гордостта, като впечатляващите му певчески достойнства работят в стила на класическо рок звучене. Сред тях попада и Майк Милс, в който се материализира Гневът. Френетичният плам, с който австралиецът влиза в ролята, го прави достоен заместник на оригиналния изпълнител: ексцентричният Девин Таунсенд.
Провокаторският отбор на егоцентричните чувства опасно нагнетява полярността в психическия свят, обрисуван от „The Human Equation“. За контрапункт служи нежното присъствие на Любовта, която пее с финия тембър на Хедър Финдли. Британката е известна като „гласът на прогресив рока“ и идеално пасва в проекта на Лукасен. Другата деликатна женска фигура, сопраното Марсела Бовио, поема основната роля на Съпругата и мелодичният й глас връща хармонията във вихъра от бушуващи емоции. Въпреки това и тя ще се превърне в една от раните в разрушения свят на своя мъж. Увиснал между живота и смъртта, той трябва да преосмисли целия си път, ако иска промяната да го върне в дневната светлина.
Ангелическото излъчване на Анеке ван Хирсберген ми пречеше да я възприема като убедителен Страх, защото за този елемент имах нужда от вокалист, способен на по-макабрени внушения. Въпреки че е любимката на Ариен, ми се струва, че той не е могъл да направи точна преценка с решението си точно тя да замести отсъстващия Микаел Окерфелт (който в същото време забиваше с Opeth в Античния театър на Пловдив). Изключвайки това, кастингът е живо свидетелство колко прецизна е мисълта на композитора. Всяко съчетание на певец и роля е съвършено подбрано, за да осъществи бясната динамика в духа на главния герой и да създаде бомбастичната алхимия на творбата. Задъханата размяна на вокални партии, величествената подкрепа на специално събрания „Епичен метъл хор“ (в който участваше и българката Радина Димчева) и вцепеняващото количество талантливи гласове рисуват незабравима картина. Хористите дори имаха собствени акапелни интерлюдии, а вещите музиканти от бенда също се изстъпиха на първа линия, за да изсвирят няколко от вълшебните теми. Пълният размах на крилете на Лукасеновото въображение може да бъде наблюдаван само на сцена и веднъж преживян, оставя белег върху всяко следващо прослушване на метъл-операта. Да съзерцаваш тази бурна равносметка, провокира еквивалентни размишления върху собствените дилеми, но катарзисът може да бъде изживян само веднъж. Имах възможност да посетя още едно от представленията на следващия ден и тогава вече се оставих само на чистата наслада от омагьосващото музикално изпълнение. Нямах сили да се потопя в съдържанието втори път.
Кльощавият дългуч Ариен Лукасен излезе след падането на завесите, за да събере оглушителните аплодисменти в залата. Равносметката: само четири напълно разпродадени спектакъла, като бройката на щастливците, успели да видят шоуто, не надхвърля 6000 души. И това е. Предстоящото DVD-издание остава единствена утеха засега.
Треската около представленията още не беше отшумяла и маестрото призна в социалните мрежи своето силно вълнение: как е настръхвал и как се е просълзявал. Ще напусне ли той черупката на своята изолация отново? Дали това ще е нова ера за неговото творчество, дали ще има още драматизации по някой от другите албуми, дали „The Theater Equation“ пак ще бъде съживена някога, можем само да гадаем. Метъл-операта е жанр, който определено липсва на световната сцена и събитията от септември тази година бяха малка стъпка напред. Надяваме се, че ще последват още много крачки.
Оставяне на коментар