Илюзията на подменената реалност

След Втората световна война Виктор Франкъл, преживял ужасите на концентрационните лагери, създава Трета Виенска психотерапевтична школа – логотерапията, чиито теоретичен и практически център е необходимостта от търсене на смисли, на житейски ориентири, които да осмислят индивидуалната екзистенция на хората в западния свят. Защото, според него, западният човек е претърпял две съществени загуби – първо, инстинктите, които му задават параметрите на неговото поведение, и второ – традициите, благодарение на които той усеща опорите на своето съществуване. В резултат на тези загуби хората в западния свят живеят в постоянни екзистенциални кризи, в екзистенциален вакуум, чиито последствия са самотата, отчуждението и готовността за подчинение на всякакви идеологически диверсии спрямо собствения индивидуален живот. Някъде по това време Албер Камю взриви целия европейски философстващ свят с простата истина, че основният въпрос на философията би трябвало да отговаря на въпроса струва ли си човек да живее след като знае, че ще умре! Велики европейски умове, които се опитаха да накарат западния свят да започне да мисли, а не да се въоръжава и да консумира, самоусещайки незнайно защо собствената си универсална значимост…

След 1989 г. Западната цивилизация непоколебимо започна да формира у хората една нова способност, която изглежда предпостави окончателната трансформация на постмодернизма в хипермодерността, каквато определя днешната западна действителност френският конструктивист Жил Липовицки. Става дума за неограничените възможности на западните хора да си създават илюзии вече в измеренията и на индивидуалното си битие – възможности, които правят абсолютно невъзможно осъзнаването на видимия факт, че това са нищо повече от илюзии. Вече са окончателно ненужни общите идеали на традициите извън илюзиите на евроатлантическите ценности, защото всеки е свободен да има своя собствен въображаем идеал, с който да се полага и да се гордее поне във виртуалното пространство, ако живата реалност не го удовлетворява. Оказва се, че човек може „да живее“, „да люби“, „да мисли“, „да обича“ или „да мрази“ по-пълноценно в илюзията на подменената реалност, отколкото в реалните измерения на живия живот?!…

Съвременната бежанска криза в Европа, въпреки условностите на определението, нанася оглушителен и болезнен шамар тъкмо на условията, в които процъфтява блаженото възпроизводство на илюзиите на всички нива в структурата на европейските общества. Това не е толкова традиционният страх от другостта, който отдавна изглеждаше залинял чрез масовото възпроизводство на илюзиите, колкото страхът от самия страх от възможното осъзнаване тъкмо на илюзиите. И тук не става дума само за илюзиите на елитите, но и за изглежда доволните от тези илюзии маси, защото такава перспектива ще ги изпрати отново в екзистенциални кризи, в екзистенциален вакуум, породени от драматичното разминаване между илюзорната и живата реалност. Сьорен Киркегор казваше, че истината не се научава, защото истината се случва…

Що се отнася до днешния български „Ден на независимостта“, чиято претенция е повече от комична, със сигурност може да се каже, че това е поредното възпроизводство вече по-конкретно и на историческите наши илюзии!