Двете означения в заглавието нямат стойност по отношение на семантиката, какъвто и произход да имат, какъвто и смисъл да съдържат – обществото, което те маркират, е едно и също. Смяната на „цигани“ с „роми“ има обаче определено значение и то се състои в новопридобитото съзнание за място в българското общество, след срива на комунизма. Това съзнание се формира от новата идеология на постлиберализма, наричана мултикултурализъм, от която идва претенцията на другостта. Старото означение идва от старото място на циганите в обществото, което в империята на Oсманидите и във възроденото българско княжество (царство) е почти едно и също. Разликата е тази, че една част от циганите изповядват един примитивен ислям, силно смесен с езичество, а други – християнството, но също пронизано до дъно от езически суеверия. Циганите-мюсюлмани в турската империя са имали само привилегията да не плащат данъците, които плащат гяурите (неверниците), за това че не са правоверни. Иначе се намират на дъното на обществото, тъй като не произвеждат и не внасят в държавата принаден продукт, казано иначе не плащат и другите данъци. Мястото на циганите в българската държава е подобно на онова, с което идват от своята прародина Индия – долният слой на най-нисшата каста, наричана парии. Без да се впускаме в кастовата структура на древна, пък и до някъде съвременна Индия, трябва да кажем, че и там париите са, в определен смисъл, социални номади.
ПРИРОДНИЯТ НОМАДИЗЪМ се характеризира с това, че човекът използва природния ресурс, без да променя неговата репродуцираща същност – казано иначе, не се намесва в делата на природата, а използва онова, което тя сама произвежда. Не оре, не сее и жъне, не поддържа пасища за добитъка, не строи постоянни жилища, не устройва пътища и пристанища. Територията има относителна стойност, и дори, когато има номадска държава, нейните граници са временни. Етническият състав на номадите е доста подвижен, неговите параметри непрекъснато се променят около един структурообразуващ етнос. Социалните номади използват ресурса на стационарното общество, което е създало и непрекъснато обновява и усъвършенства втора среда на обитание след и донякъде встрани от природата. В известен мисъл, те живеят извън това общество, в културния живот на номадизма и неговата ценностна система. Опитите да се сравнят ценностните системи на природния и социалния номадизъм не дават положителен резултат, защото основните параметри не съвпадат. Разбирането за хаос и ред, за добро и зло, за честно е нечестно и т.н. се разминават, при което в различните мултиобществени групи на циганите също не съвпадат напълно. Ценностната скала на социалните номади извежда циганите вън от институционалния ред на българската държава – своите проблеми те решават със своя нормативна уредба, чиито главен инструмент са институции от типа на мешерето.
Така моделирано циганското общество има своето място в Третото царство на българите почти на същото дъно, на което се намира в империята на Османидите. Външно номадизмът е нарушен от това, че определени цигански групи усядат, формирайки отделни, подобни на гета квартали в градовете и селата на българските (предимно) равнини. Освен това други цигански общности, практикували занаяти, като медникарството и калайджийството, ковачество и дърводелство, също и дребна търговия. Тези практики обаче, се отнасят за странични дейности на занаятите, които професионалното стационарно занаятчийство не върши. Например дърводелството се изразява в направата на дървени лъжици, дълбаенето на корита, а продукцията на ковачеството са ножовете, маши, дребни селскостопански сечива… С други думи, изделията са онова, което в стационарната среда няма постоянен статус. Иначе и в Третата българска монархия се подчиняват на същите закони като българите, т. е. без да им влияе и ги променя, културната среда на българското общество е намерила своеобразен modus vivendi за поносимост. Към това може да се добави изключителната толерантност на българите в социалното моделиране, възникнала в особено суровите обществени условия на Турската империя.
СМЯНАТА НА ОБЩЕСТВЕНИТЕ ОТНОШЕНИЯ, формирани от идеологическата среда на лявата доктрина след Втората световна война, променя и обществените настроения към циганите, поне на равнище институции. Строежът на „новия живот“ в уравниловката на държава с центростремителна структура е щастие за всички, включително и за циганите. В действителност става въпрос за подмяната на културния модел, с други думи, минаване от номадизъм към стационарност и „вписването“ им в българското общество. Така в първата република на българите, за близо половин век, върху циганите бе упражнен натиск и същевременно бяха създавани условия да подменят същността на своето битие, без да ги попитат дали искат да го направят. Не може да се каже, че нямаше успехи – една част от тях заработиха в обслужването, най-вече в почистването на градовете, други отглеждаха добитък в одържавеното селско стопанство. В този процес известна роля играеше трудовата повинност, при която младите цигани получаваха професии в строителството и отчасти ги практикуваха. Цигани се появиха в промишлеността – там, където не се изискваше особена квалификация. Появи се дори циганска интелигенция – наистина малобройна, но все пак реално функционираща и до някъде осигурила връзката между безпросветната циганска маса и горните слоеве на българското общество. В опита да се адаптират социалните номади към стационарното общество бяха хвърлени огромни средства. Семейни надбавки, медицинско обслужване, пансиони в образованието, особено снабдяването с жилища, чието строителство поглъщаше изключителни за България ресурси.
Необходимо е също да се признае, че процесът па адаптация не бе посрещан с „разбиране“ от българите по две почти равностойни причини. Първата от тях е, че в битовата среда циганите им създаваха особен дискомфорт с липсата на трудови навици, шумното обитание на съвместни пространства, отсъствието на хигиена в съвременния смисъл на думата и т.н. Втората причина има пo-фундаментален характер – част от принадения продукт, създаван от българите, бе използван за адаптация на циганската общност, без самата общност да има отношение към тази адаптация. Разбирането за справедливост в българския културен модел изисква да получаваш според това, което влагаш, а раздаването на блага за цели със съмнителен резултат се смята за кражба. Следователно циганите продължаваха да номадстват в българския социум вече чрез държавата. Тук не става дума за привилегии, каквито имаха българските турци, за да бъдат изравнени с изпреварилите ги в развитието си българи. Става дума за разпиляване на ресурса, след като на съзнателно и подсъзнателно равнище българите разбираха, че опитът за промяна на културния модел на циганите е обречен.
И наистина, „стационарният“ труд на циганите беше с много ниско качество, особено там, където се изискваше концентрация, постоянство и системност. Затова в икономическата криза при разрушаването на реалния социализъм, за тях започна перманентната безработица, обхванала сетне всички професионални групи на производящия труд. В определен смисъл, условията на постлиберализма върнаха обратно застаналите почти на границата между социалния номадизъм и стационарността цигани. Поставени в условия, които изискват особени усилия за оцеляване, те изоставиха чуждите на културния им модел морални критерии. Добиването на средства за съществуване, без изобщо да се влага определено количество труд, отново стана част от циганското битие. Дори онези слоеве от циганското общество, у които имаше определени нагласи към стационарен труд, лишени от възможността да го упражняват, се върнаха в старото битие. Освен грабежа, кражбата, просията, част от социалния номадизъм на циганското битие стана получаването на социални помощи. Разнородността на циганското общество не само по вертикала, но и по хоризонтала, предизвиква днес в него самото чудовищна вътрешна експлоатация. Същата разнородност при липсата на обща организационна структура, отсъствието на съзнание за принадлежност към обществото на българите, създават условия, в които расте броят на циганите загубили напълно бинарни критерии. Те остават без разбиране за добро и зло, а въпросът за чест и безчестие отсъства напълно от съзнанието им. Те именно съставят постоянно растящия контингент и създават средата на неговото възпроизводство.
В УСЛОВИЯТА НА ПОСТЛИБЕРАЛИЗМА, където всички граждани са равнопоставени пред закона, а в него властва презумпцията, че всеки е невинен до доказване на противното, циганското общество се оказа в неразбираеми за него условия. Сътвореният от българския политически елит хаос в организацията на държавата и оставянето на правозащитниците и правораздавателни органи на автопилот, отвориха пролуки, през които най-лесно минава циганската престъпност. Другата страна на проблема е „ромизацията“ на циганите, извършена от безбройните международни правозащитни организации, които основаха дори специална обществена институция за малцинствата, разбирай циганите. Означението роми, което в тоталитарната държава едва се мяркаше, а сега е приложено повсеместно, идва да покаже, че българските цигани имат определена промяна в съзнанието, където основната мярка става означението „права“.
Така сътвореното от векове културно моделиране получи съвременна идеологическа рамка. Правото да бъдеш социален номад вече е облечено в идеологическа дреха, т.е. обосновано е в съвременната нравствена среда. Те имат право да са такива и да не бъдат други, защото самата другост е на голяма почит в постлибералния свят. Щом другостта е на почит, тя носи привилегии, както преди. Няма значение, каква е тази другост и може ли тя да се впише в отсрещната обществена среда. Тук идва моментът, в който се появява означението „задължения”, а мястото на задълженията в постлибералното общество всички премълчават. Именно тезата за задълженията като неотменна част от правата, поставя основата на безнаказаността. В България правото на безнаказаност се отнася за цялото общество, включително и за високите негови етажи. Престъпниците са еднавко безнаказани, но престъпниците-цигани, които, при споменатите по-горе условия са относително много повече от останалите обитатели на българското стационарно битие, са по-безнаказани… Не е трудно това да се докаже чрез анализ на съдебните документи – за едно и също престъпление, нециганинът получава по-тежка присъда от циганина.
Това състояние на нещата има за следствие началото на разрушаването на културното моделиране на българите, за които съществуването е свързано с производящия труд. В момента, когато селянинът види обраното си от циганите лозе или градина, когато влизат в двора му и отвлекат кравата или овцете, когато от мазето изчезне събраната с толкова труд зимнина, разбира, че неговия изграждан от столетия български свят е изчезнал. Защото полицията идва, води следствие, понякога арестува грабителите от махалата, а после ги пуска и всичко остава без последствия. И тук не става изобщо дума за възмездие, а за осигуряване на условия за почтен живот, в който производящият труд е основа на битието. Колкото и да е търпелив, грабеният българин непрекъснато губи цивилизованото си лице, чието място заема лицето на безмерния гняв. Но това е друга тема!
ИНТЕГРАЦИЯТА НА РОМИТЕ, според държавната теза, се осигурява по стратегически документи: Рамкова програма за интеграция на ромите в българското общество (1999), Национален план за действие за по-нататъшно прилагане на Рамковата програма (2003-2004), Национален план за действие за изпълнение целите на „Десетилетието на ромското включване (2005-2015)“. В тях се предлага обществото да подхване отново овехтялата до парцаливост идея за смяната на социалния номадизъм със стационарно битие. Самият срок, поставен от инициаторите на „десетилетието“, начело с българския президент, предизвика смях, понеже всички световни примери за подмяна на културното моделиране показват, че за това е нужен срок в рамките на не по-малко от три-четири поколения. И пак резултатът няма да бъде сигурен, защото при евентуална промяна на условията за адаптация старият модел веднага се възражда. Най-очевиден е примерът с адаптацията на афроамериканците към бялото общество в Америка. От времето на президента Джон Кенеди до сега за тази адаптация са изразходвани повече от 700 милиарда долара само за преки програми. Резултатът е, че са адаптирани около 25-30 процента от чернокожите. Останалите живеят според собствените си разбирания в гета, където властват хаосът, наркотиците и престъпленията.
Подходът към ромския проблем е изключително повърхностен, следователно каквито и да било програми ще са безрезултатни. Резултатен ще е онзи подход, който погледне проблема в очите, като преди всичко пред обществото се формулира истината за него, а след това се обмислят и предлагат мерки. Въпросната адаптация съвсем не е по силите само на българите, румънците, сърбите и т.н. Преди всичко трябва да се разбере, че това е проблем на Обединена Европа, в чиято обща и с размити граници ценностна система няма място за социален номадизъм от цигански тип. Малцина знаят, че циганите в Западна Европа са унищожени физически още през средните векове и днешните им останки, разпределени неравномерно в западните държави, са такъв незначителен брой, та не представляват проблем. Едва ли има съмнение, че циганите от Югоизточна Европа ще мигрират на запад, но размерът на тяхната миграция остава непредвидим. С това проблемът достига други нива…
ДОСЕГАШНИЯТ ОПИТ ПОКАЗВА, че изразходваният по националните стратегически документи ресурс потъва в пясъчните основи на една грешна позиция. Самата концепция за мултикултурализма е в полза на възродения и продължаващ „циганизъм“. Тук логиката се обърква, защото, според тази концепция, от една страна в мултикултурното общество трябва да има място и за социалните номади, а от друга изниква необходимостта от тяхното интгегриране в обеществото на българите. Така под „интегриране” се разбира усядане, стациониране, смяна на модела, а това размива границите на мултикултурността… Оказва се, че
РЕЦЕПТА за решаване на циганско-ромския проблем няма, и то главно, защото липсва истинска оценка на реалностите.
Тази година изтече срокът на „Десетгодишнината на ромското включване“, а не се виждат включени роми. Само номадстващи цигани продължават да обитават българското етнокултурно пространство. Това означава, че развитите в тази статия още преди десет години възгледи са верни и оттам идва втората част от заглавието на предложените тук редове.
Споменатата по-горе интерпретация представлява някаква имитация на измислен процес. Средствата, хвърлени в нея, са предварително изгубени – както тези, измъкнати от джобовете на българите, така и на другите, които идват от чужбина. Тук за пример може да се даде неоспоримият факт, че само по външно финансиране от различни източници в многобройните цигански фондации сa налети около половин милиард евро, но освен палатите на циганските босове, друг резултат не се вижда. Изглежда обаче някой извлича полза от това парадоксално състояние на нещата, и то полза с измерения, различни от провинциалното ни разбиране за справедливостта, означена с християнската формула „всекиму своето“.
Поздравления на проф. Станилов за направения анализ.