Духовен глад

„А на мръкване приближиха се до Него учениците Му и рекоха:
тук мястото е пусто, и времето вече напредна;
разпусни народа, за да идат по селата и да си купят храна.
Но Иисус им рече: няма нужда да отиват; дайте им вие да ядат.
А те му казват: ние имаме тук само пет хляба и две риби.
Той рече: донесете Ми ги тука.
И след като заповяда на народа да насяда на тревата,
взе петте хляба и двете риби,
погледна към небето, благослови и като разчупи,
даде хлябовете на учениците, а учениците – на народа.
И ядоха всички и се наситиха;
и дигнаха останали къшеи – дванайсет пълни коша;
а ония, които ядоха, бяха около пет хиляди души,
освен жени и деца.“
Евангелие от Матей, гл. 14, 15-21

Огромен духовен глад, който вибрираше във въздуха. Това долавяха сетивата ми във всеки един миг преди и по време на лекцията на спечелилия международно признание български диригент Йордан Камджалов, в аулата на Софийския университет на 3 юни т.г. Всъщност, обявената лекция протече като опит за разговор. Аулата беше препълнена, местата не стигаха и имаше много правостоящи. Наблюдавах внимателно хората около мен преди началото. Едно стаено свръх-очакване за чудо се носеше като невидим трепет из залата на Алма Матер. Всеки сякаш го пазеше мълчаливо в себе си, но в същото време плахо държеше в ръката си тънкото въже на своето хвърчило, което напираше да полети нагоре към високия свод.

Всички го очакваха не просто и само защото той е световноизвестен и талантлив диригент. Бяха дошли тук, защото той говореше различно. За Бог, за Вселената, за вътрешния космос, за човешкия дух. За България, която може да се издигне отново от пепелта. За новия Ренесанс, който всички мечтаем. За връзката между изкуството, науката и философията. И не на последно място – за учителя Петър Дънов, чийто последовател е Йордан Камджалов. Един невероятен шанс за обществена легитимация на поетия духовен път от мнозина българи и от хора по целия свят. Защото съвсем друго е за това да говори успял и известен човек. Достоверно и убедително е. Звучи истински.

Когато той влезе, залата избухна в аплодисменти. В този миг нещо в мен се размърда, някакво дежавю. Цялото това очакване за чудо, което може да се пипне и види, да говори и да се чуе. Беше ми много, много познато. Сетих се неволно и за библейската притча с петте хляба и двете риби. За това как Иисус накарал пет хиляди мъже, заедно с техните жени и деца, да седнат на земята, и как ги нахранил. И как всички повярвали в Него.

В тази зала имаше огромен глад за духовна храна. Имаше сугестирало очакване за пет хляба и две риби, които ще стигнат за всички.

В този миг вече осъзнах, че чудото няма да се случи. Просто нямаше как да се случи. Този урок го научих трудно, мъчително и отдавна. Чудесата никога не се случват извън теб самия. Те стават вътре, и към тях се върви в самота – а пътят е пълен с изпитания и често е дълъг. Стръмен и тесен. Минава през урви и бездни, през високи и недостъпни места. И ако се случи, е винаги нечакано. Идва, когато вече не вярваш. Затова е чудо. То никога не е сигурно. Винаги има голяма вероятност да не успееш го дочакаш.

Но аулата трептеше в изкушението… То танцуваше своя изящен, мамещ танц в осветеното от следобедното слънце пространство, а лъчите проникваха през високите прозорци.

И тогава отпред излезе проф. Александър Кьосев. Опс! В качеството си на модератор той започна с това, че НАСА е кръстила астероид на името на Йордан Камджалов. Но всъщност, какво друго да очакваш от един професор-либерал, герой на цветната българска ранобудна революция, който после заедно със своя друг ранобуден колега Близнашки и с правоверния Янакиев понесе камарите със сините папки и със съмнителните подписи за референдума, измислен от прецедента, пардон, президента Плевнелиев. Същият този професор по-късно, след страстната прегръдка на протестърите с властта обясняваше колко голяма подкрепа имал премиерът Борисов сред народа и как трябвало да се съобразим, и нищо, че бил чалгар, не бил чак толкова лош. Тази тема дори не ми се захваща, но горчивият привкус в аулата вече ставаше твърде труден за преглъщане. Къде се беше набутало това момче Камджалов тъкмо при радетелите на дивашкия мутренски капитализъм, които бяха яхнали астероида, кръстен от НАСА на негово име, за да се извисят и те в космическите висини заедно с чудото-българин?!

НАСА ли беше легитимиращият фактор за успехите и личността на момчето от Търговище, поело по своя път към европейските върхове на музикалното изкуство?! Но разбира се, за другото трябва да имаш сетива. Каквито липсваха в модератора.

Окей. Преглътнах астероида. Нека не сме дребнави. Все пак всички около мен очакваха чудото.

Камджалов излезе на подиума. Млад, красив, одухотворен, успял. Мисля, че в този миг той си даде сметка за какво става въпрос. Мисля, че той разбра. Стотици очи бяха впити в него и очакваха хляба и рибите за своите гладни, уморени души. Призна пред всички, че се вълнува и че не е същото като на концерт. Помоли правостоящите да освободят входа и да седнат по земята и по стъпалата наоколо. Мнозина насядаха. Дежавю. Така ги беше накарал да седнат и Иисус. Очакването беше сгъстило въздуха и той сякаш можеше да се среже с нож.

Не исках в този миг да бъда на неговото място. Всъщност, няма човешко същество, което би издържало да бъде на това място. Тук хората бяха дошли за Отговор и го искаха. Стискаха въженцата на своите хвърчила и мълчаливо се надяваха да го чуят. Онзи едничък Отговор, който мъчи всички ни в диплите на нощта. Онзи едничък Отговор, който всъщност всеки намира сам в самотата на своя път…

Събитието, обявено като лекция на тема „Модерно възраждане: хиперпотенциалът на една нация“, не се състоя. Камджалов обяви, че няма да говори като лектор и пожела публиката директно да задава своите въпроси. И въпросите заваляха – може ли фондацията на диригента да подкрепи еди-кой си проект (нямащ общо с музиката). Веднъж, после втори път, питане за друг проект за заснемане на филми. Отговорът, разбира се, беше, че не може. Някакъв безкрайно дълъг, безкрайно нарцистичен въпрос за образователни системи, музика и математика – всъщност зададен, за да се изяви питащият. После имаше и въпрос – може ли България да се възроди. Отговорът беше, че може и че България е велика страна. После се случи нещо нелепо. Наскачаха от публиката едни хора и започнаха да правят флашмоб. Подскачаха и пееха „Дилмано, Дилберо, кажи ми как се сади пиперо“, като накрая се скупчиха превъзбудено около Камджалов и някак си преиграваха със странни физиономии. Беше едно такова… неестествено. Почувствах се някак си много „ранобудно“. Това, значи, било флашмоб?! Не ме изкефи. Публиката обаче аплодира бурно. После Кьосев пак взе думата и попита диригента какво мисли за аферата с КТБ и как се вписва това в духовните неща. Камджалов отговори нещо в смисъл, че трябва да бъдем единни. След това една дама го помоли да разкаже за своя учител Петър Дънов. Явно очакваше този важен за нея момент като представител на Бялото Братство. Камджалов се въздържа от отговор. Той вече беше разбрал, че няма как да нахрани всички с пет хляба и две риби. Не само той. Няма жив човек, способен да го направи.

Защото реалността е сурова.

Много, много сурова. Тя не може да бъде победена с чудо, нито с месия. Никой месия не е способен да утоли духовния глад на един разединен и изпуснал съдбата си народ. Опитите остават фрагментарни, спасението – индивидуално. Интелигенцията в България е излязла от лоното на своето сакрално призвание. Тя все още естетизира театрално своята религиозност, вместо да я живее и да я осветява, просвещавайки. Тя все още е застинала в онази точка на своето овехтяло, артистично, нарцистично вцепенение, от което може да роди един нелепо режисиран флашмоб, да зададе претенциозно естетизираните си въпроси, но не и да изтъче истинска алтернатива за своя народ.

Може би България ще се възроди от пепелта. Моля се Йордан Камджалов да е прав. Той наистина е много фин, одухотворен и чист в поривите си. Той заслужава всеки аплодисмент за своя безспорен талант. Той определено е човек с мисия.

Но той не е Месия.

Месия на своя живот е всеки един от нас. Хлябът и рибите зависят от нас. Никой няма да ни ги даде даром. Никой няма да повтори библейското чудо. Защото Чудото – това сме ние самите.

Това искаше да каже Камджалов, но мисля, че малцина го разбраха. Защото той говореше за неща, които всъщност всеки трябва да си ги извърви сам…

Философският камък на битието минава през самотата на личния път. И цената не е еднаква за всеки. Както и познанието не е еднакво за всеки. Няма рецепта за тези неща. Те не могат да се пипнат, не могат да се получат наготово. Няма универсален отговор за онзи копнеж, за който Яворов пророни тихо:

„Все туй копнение в духът,
все туй скиталчество из път,
на който не съзирам края.

И поглед вечно устремен
напред, към утрешния ден,
без там пристанище да зная…“

Да, прав беше Камджалов, че историята на света се движи в приливи и отливи (тук почти се докосна до Шпенглер), че в недрата на всеки отлив се ражда следващият прилив, че не може посоката да бъде само напред и нагоре… Прав е, че всяка криза ражда своите гении, принудени да отстояват себе си и своя копнеж в суровите условия на мизерната си реалност… Но този процес не може да бъде естетизиран, защото е жесток. От него капе кръв. А народът е гладен, ужасно гладен и изтерзан. За хляб и риби. Но всъщност – без да знае, той е гладен заради своя изгубен дух, който единствен може да го направи свободен.

А Другото е самота. Другото не може да се изкаже в лекция или проповед. То е тайнство и път на всеки един от нас. То е музиката, с която ставаш едно в мига на прозрението – когато дирижираш вдъхновен оркестъра или когато просто го слушаш омагьосан. То е словото на книгата, която докосва най-дълбокото в твоята същност. То е картината на художника, в която познаваш душата си. То е взаимодействието, което се случва естествено. И никой не може да извърви този невидим път вместо теб самия.

Ако се опиташ да го хвърлиш на публиката, ще го объркат с хляба и рибите. И когато не ги получат, след „Осанна!“ ще извикат „Разпни го!“.

Духовният дефицит в България е огромен. Липсата на обединяващ дух все още не е осъзната. Пред нас е най-трудната задача – да върнем този дух, ако това е възможно. Да заситим духовния глад, а след това да си поискаме обратно хляба и рибите.