През 1976 германският психоаналитик Ерих Фром издава своята книга „Да имаш или да бъдеш“ (Haben oder Sein). В нея Фром разсъждава върху смисъла и разликата между два модуса на съществуване, които той нарича притежание и битие. Според нагласата „да имам“ или „да бъда“ се разграничават два типа общества – такива, ориентирани към притежанието и такива, ориентирани към духовното. Според Фром доминиращата форма на притежание в съвременните индустриални общества е потреблението на стоки, а придобиването се е превърнало във висш смисъл на живота. Така се ражда „алчното общество“, в което нормите и принудите на притежателния модус възпитават неговите членове в етиката на собственически индивидуализъм. При притежателния модус щастието се изразява в превъзходството над другите, във властта над тях и в крайна сметка в способността на един човек да завладява, да ограбва, да убива. Всичко това води до разрушаване на социалните връзки и произвежда болни общества и индивиди.
През 1986 американският социален теоретик и еко активист Мърей Букчин пише книгата „Съвременната криза“ (The Modern Crisys). Там той критикува замяната на човешките отношения с икономически, и налагането на етиката на „счетоводната книга“, в която индивидите се оценяват според това колко печелят и колко харчат. Букчин твърди, че пазарната икономика така се е вкоренила в мозъците ни, че нейния безчувствен език е заменил нашите най-ценни морални и духовни форми на изразяване. Ние използваме думата „инвестирам“ когато говорим за нашите деца, бракове и лични взаимоотношения вместо понятия като грижа и любов. Живеем в свят на „размяна“ и се питаме за „долната граница на печалба“ на всяка емоционална „транзакция“, в която участваме. Използваме терминологията на контракта вместо тази на лоялността и духовната близост. Според Букчин когато човешките ценности са заменени от етиката на калкулацията и тя се превърне в главен източник на свързване между индивидите, тогава социалното разлагане е неизбежно.
През 1999 Виктор Пелевин публикува култувата си антиутопия „Поколението Пи“ (generation П). Обрисувайки характеристиките на тогавашното руско общество, той предлага една остроумна и завладяваща метафора на системата на корпоративен капитализъм. На базата на своеoбразен структурно-функционален анализ Пелевин нарича съвременното общество ОРАНУС, парамитологично същество, чиито клетки (индивидите) функционират, водени от два „Уау“ (терминология заета от практиката на рекламата) импулса – анален и орален. Оралният уау-импулс подтиква клетката да поглъща пари, за да унищожи страданието от конфликта между собствения си образ и образа на идеалния „свръх-аз“, създаван от рекламата. Аналният уау-импулс кара клетката да отделя пари, за да изпита наслада при съвпадането на споменатите по-горе образи. Съществува и трети уау-импулс, наречен изтласкващ. Изтласкващият импулс потиска и изтласква от човешкото съзнание всички психически процеси, които могат да попречат на пълното отъждествяване с клетката на орануса. Той е много важен за здравето на организма и се стимулира от поп-културната индустрия.
И тримата автори, всеки от своята позиция, било то географска, изследователска или естетическа, споделят сходна диагноза. Съвременните „развити“ общества са се превърнали в комерсиализирани групи, в които доминира етосът на притежателския индивидуализъм. Това са системи, подчинени на стремежа към максимизиране на индивидуалната полза, в които основната социална единици е консуматорът. Парите са висша ценност и основен инструмент за постигане на щастие. Духовността „не струва“, особено ако от нея не се печели.
Днешното българското общество до голяма степен отговаря на описаните по-горе характеристики. Почти всички базови социални връзки са разкъсани и заменени от стратегията на поединичното спасение. Разликата е в това, че т.нар индустриални развити общества са доста по-социално хомогенни от българското, т.е. доминирани са от средната класа, което означава, че вероятността съседът ти, братовчед ти и повечето приятели от началното училище също да са консуматори е много голяма. В България социалното разслоение толкова се увеличава, че принадлежността към консуматорската „прослойка“ е въпрос на престиж. Новата кола и скъпият телевизор, почивката в Гърция и луксозното хоби са все идентификационни маркери, които трябва да отличат успелите от неуспелите. А това допълнително руши социалните връзки.
В основата на социалните връзки стои солидарността, а практиката, чрез която тя се осъществява, е споделянето. Но тук не става въпрос за споделянето във facebook, за да ни лайкнат и с това да удовлетворим потребността си от социална значимост. Нито за спорадичните форми на благотворителност, чрез които си купуваме индулгенция за всекидневната ни социална безчувственост. Споделянето е практика, в която не се калкулират ползите и загубите и зад която стои разбирането за другия, като носител на духовна същност, а не за обект, чрез употребата на който да максимизираме индивидуалната си полза.
За сметка на солидарността девизът „Важното е аз да съм добре“ е придобил статус на категоричен императив, защото от рекламите ни казват, че е напълно възможно ти да си „добре“ когато тези около теб не са. Усещането за общност се проявява все по-рядко и главно в случаи, когато телевизията или социалните мрежи са ни казали, че това е модерно.
Консуматорската култура е анти-политическа и унищожава демокрацията. В центъра на консуматорския свят стои „Аз“, докато политическите взаимоотношения са организирани около разбирането за „ние“. Консуматорът може да мисли за публичен интерес, само тогава, когато той съвпада с личните му нужди. Изпитва силна вътрешна съпротива срещу политическия плурализъм и разбира демокрацията като изобилие от стоки и пълни магазини. За него да си свободен означава, да можеш да си купиш каквото искаш и той ще защитава със всички сили тази свобода от посегателствата на омразната държава.
Консуматорът не търпи чуждо политическо мнение, защото като клиент на пазара, той е свикнал винаги да бъде прав. И колкото по-отдаден консуматор е, толкова политическата му правота е по-неоспорима. Склонен е да нарече орки онези свои съграждани, които не ползват спа и козметични процедури и са облечени по-невзрачно. Чувството му за икономическо и естетическо превъзходство дава привилегирован статус на собствената политическа преценка и интерес. За консуматорa е неприемливо икономически успелите и икономически неуспелите да имат еднаква електорална тежест.
За консуматорa правителството е поредният инструмент за удовлетворяване на индивидуалния му интерес и по тази причина е длъжно да изпълни това, което той си мисли за правилно. И ако правителството прави нещо за удовлетворяване на интереса на друг, това вече е безобразие и корупция. За консуматора понятието „двоен морал“ не съществува, защото моралът може да бъде само един – неговият.
Консуматорът е политически активен когато и както това е модерно – въпрос на избор. Той може да бъде радикален активист и/или трезв консерватор, в зависимост от вкусовете на лайфстайл законодателите в социалните мрежи. За него политическата идентичност е въпрос на естетически избор. Тя се потребява, за да удовлетвори нуждата му да бъде „готин“.
Консуматорският „аз“ е част от глобалната търговска система, а политическото „ние“ е предимно национално. Поради това консуматорът е по-склонен да се идентифицира със сходните му по статус американци, германци или гърци, отколкото със социалните низини на България. И понеже е космополит, когато говори за сънародниците си, употребява трето лице. Всичките му несгоди са функция на националния български характер, а успехите му се дължат на упоритото следване на европейските и американските поведенчески образци.
Консуматорът смята себе си за политически софистициран (защото чете Дневник, а не Маркс или Чомски) и неподатлив на политическа пропаганда (защото въпреки усилията на комунистите, той продължава да вярва в светлите мотиви на американската външна политика). Преработва политическата информация чрез рефлекс, а не чрез рефлексия, защото това му спестява време и усилия. Понеже е човек на действието и вярва в правотата си, той много често отказва да мисли.
През 1989 в България започна преходът към демокрация. През 2015 той все още не е свършил и една от главните причина за това е, че предпочитаме да мислим и действаме като консуматори, а не като граждани. Предпочетохме просто да ИМАМЕ отколкото да СМЕ.
Основният проблем, който произтича от тази поляризация се свежда до много съществено обстоятелство. Когато „СИ“, твоята значимост няма как да бъде похитена. Атаките към личността могат само да потвърдят нейната непреходност. Дори след смъртта й. Докато притежаващият залага на силата и красотата (съвсем по Ницше),но те са обречени от хода на времето, от капризите на „съдбата“, от завистта и интересите на другите, които са готови да те лишат от придобитото. Толкова повече, че обикновено то е придобито „По законов път, но не съвсем законно“, според Балзак за забогатяването на кмета Гранде от „Евгения Гранде“…
Не чувам да се говори за Библията. Политолози, социолози, журналисти, коментатори – всички се правят, че тя не съществува. А тя е ИЗТОЧНИКЪТ на духовна храна, сила и морал. Докато я пренебрегваме, ще си бъдем егоисти и немилостиви. Ще продължава деградацията и разрухата.