Консуматорът и политиката. Антропологични наблюдения

През 1976 германският психоаналитик Ерих Фром издава своята книга „Да имаш или да бъдеш“ (Haben oder Sein). В нея Фром разсъждава върху смисъла и разликата между два модуса на съществуване, които той нарича притежание и битие. Според нагласата „да имам“ или „да бъда“ се разграничават два типа общества – такива, ориентирани към притежанието и такива, ориентирани към духовното. Според Фром доминиращата форма на притежание в съвременните индустриални общества е потреблението на стоки, а придобиването се е превърнало във висш смисъл на живота. Така се ражда „алчното общество“, в което нормите и принудите на притежателния модус възпитават неговите членове в етиката на собственически индивидуализъм. При притежателния модус щастието се изразява в превъзходството над другите, във властта над тях и в крайна сметка в способността на един човек да завладява, да ограбва, да убива. Всичко това води до разрушаване на социалните връзки и произвежда болни общества и индивиди.

През 1986 американският социален теоретик и еко активист Мърей Букчин пише книгата „Съвременната криза“ (The Modern Crisys). Там той критикува замяната на човешките отношения с икономически, и налагането на етиката на „счетоводната книга“, в която индивидите се оценяват според това колко печелят и колко харчат. Букчин твърди, че пазарната икономика така се е вкоренила в мозъците ни, че нейния безчувствен език е заменил нашите най-ценни морални и духовни форми на изразяване. Ние използваме думата „инвестирам“ когато говорим за нашите деца, бракове и лични взаимоотношения вместо понятия като грижа и любов. Живеем в свят на „размяна“ и се питаме за „долната граница на печалба“ на всяка емоционална „транзакция“, в която участваме. Използваме терминологията на контракта вместо тази на лоялността и духовната близост. Според Букчин когато човешките ценности са заменени от етиката на калкулацията и тя се превърне в главен източник на свързване между индивидите, тогава социалното разлагане е неизбежно.

През 1999 Виктор Пелевин публикува култувата си антиутопия „Поколението Пи“ (generation П). Обрисувайки характеристиките на тогавашното руско общество, той предлага една остроумна и завладяваща метафора на системата на корпоративен капитализъм. На базата на своеoбразен структурно-функционален анализ Пелевин нарича съвременното общество ОРАНУС, парамитологично същество, чиито клетки (индивидите) функционират, водени от два „Уау“ (терминология заета от практиката на рекламата) импулса – анален и орален. Оралният уау-импулс подтиква клетката да поглъща пари, за да унищожи страданието от конфликта между собствения си образ и образа на идеалния „свръх-аз“, създаван от рекламата. Аналният уау-импулс кара клетката да отделя пари, за да изпита наслада при съвпадането на споменатите по-горе образи. Съществува и трети уау-импулс, наречен изтласкващ. Изтласкващият импулс потиска и изтласква от човешкото съзнание всички психически процеси, които могат да попречат на пълното отъждествяване с клетката на орануса. Той е много важен за здравето на организма и се стимулира от поп-културната индустрия.

И тримата автори, всеки от своята позиция, било то географска, изследователска или естетическа, споделят сходна диагноза. Съвременните „развити“ общества са се превърнали в комерсиализирани групи, в които доминира етосът на притежателския индивидуализъм. Това са системи, подчинени на стремежа към максимизиране на индивидуалната полза, в които основната социална единици е консуматорът. Парите са висша ценност и основен инструмент за постигане на щастие. Духовността „не струва“, особено ако от нея не се печели.

Днешното българското общество до голяма степен отговаря на описаните по-горе характеристики. Почти всички базови социални връзки са разкъсани и заменени от стратегията на поединичното спасение. Разликата е в това, че т.нар индустриални развити общества са доста по-социално хомогенни от българското, т.е. доминирани са от средната класа, което означава, че вероятността съседът ти, братовчед ти и повечето приятели от началното училище също да са консуматори е много голяма. В България социалното разслоение толкова се увеличава, че принадлежността към консуматорската „прослойка“ е въпрос на престиж. Новата кола и скъпият телевизор, почивката в Гърция и луксозното хоби са все идентификационни маркери, които трябва да отличат успелите от неуспелите. А това допълнително руши социалните връзки.

В основата на социалните връзки стои солидарността, а практиката, чрез която тя се осъществява, е споделянето. Но тук не става въпрос за споделянето във facebook, за да ни лайкнат и с това да удовлетворим потребността си от социална значимост. Нито за спорадичните форми на благотворителност, чрез които си купуваме индулгенция за всекидневната ни социална безчувственост. Споделянето е практика, в която не се калкулират ползите и загубите и зад която стои разбирането за другия, като носител на духовна същност, а не за обект, чрез употребата на който да максимизираме индивидуалната си полза.

За сметка на солидарността девизът „Важното е аз да съм добре“ е придобил статус на категоричен императив, защото от рекламите ни казват, че е напълно възможно ти да си „добре“ когато тези около теб не са. Усещането за общност се проявява все по-рядко и главно в случаи, когато телевизията или социалните мрежи са ни казали, че това е модерно.

Консуматорската култура е анти-политическа и унищожава демокрацията. В центъра на консуматорския свят стои „Аз“, докато политическите взаимоотношения са организирани около разбирането за „ние“. Консуматорът може да мисли за публичен интерес, само тогава, когато той съвпада с личните му нужди. Изпитва силна вътрешна съпротива срещу политическия плурализъм и разбира демокрацията като изобилие от стоки и пълни магазини. За него да си свободен означава, да можеш да си купиш каквото искаш и той ще защитава със всички сили тази свобода от посегателствата на омразната държава.

Консуматорът не търпи чуждо политическо мнение, защото като клиент на пазара, той е свикнал винаги да бъде прав. И колкото по-отдаден консуматор е, толкова политическата му правота е по-неоспорима. Склонен е да нарече орки онези свои съграждани, които не ползват спа и козметични процедури и са облечени по-невзрачно. Чувството му за икономическо и естетическо превъзходство дава привилегирован статус на собствената политическа преценка и интерес. За консуматорa е неприемливо икономически успелите и икономически неуспелите да имат еднаква електорална тежест.

За консуматорa правителството е поредният инструмент за удовлетворяване на индивидуалния му интерес и по тази причина е длъжно да изпълни това, което той си мисли за правилно. И ако правителството прави нещо за удовлетворяване на интереса на друг, това вече е безобразие и корупция. За консуматора понятието „двоен морал“ не съществува, защото моралът може да бъде само един – неговият.

Консуматорът е политически активен когато и както това е модерно – въпрос на избор. Той може да бъде радикален активист и/или трезв консерватор, в зависимост от вкусовете на лайфстайл законодателите в социалните мрежи. За него политическата идентичност е въпрос на естетически избор. Тя се потребява, за да удовлетвори нуждата му да бъде „готин“.

Консуматорският „аз“ е част от глобалната търговска система, а политическото „ние“ е предимно национално. Поради това консуматорът е по-склонен да се идентифицира със сходните му по статус американци, германци или гърци, отколкото със социалните низини на България. И понеже е космополит, когато говори за сънародниците си, употребява трето лице. Всичките му несгоди са функция на националния български характер, а успехите му се дължат на упоритото следване на европейските и американските поведенчески образци.

Консуматорът смята себе си за политически софистициран (защото чете Дневник, а не Маркс или Чомски) и неподатлив на политическа пропаганда (защото въпреки усилията на комунистите, той продължава да вярва в светлите мотиви на американската външна политика). Преработва политическата информация чрез рефлекс, а не чрез рефлексия, защото това му спестява време и усилия. Понеже е човек на действието и вярва в правотата си, той много често отказва да мисли.

През 1989 в България започна преходът към демокрация. През 2015 той все още не е свършил и една от главните причина за това е, че предпочитаме да мислим и действаме като консуматори, а не като граждани. Предпочетохме просто да ИМАМЕ отколкото да СМЕ.