Въпросът за свещения брак. Купидон и Психея – трите стъпки на човек към Бог

Въпросът за свещения брак

Идеята за свещен брак (йерогамия) съществува от дълбока древност. Има я в почти всички архаични култури. Изследователите на примитивните общества я свързват с ритуалите по смяната на старата година с новата – ритуали, с които се унищожава символично изтлялото време, за да настъпи регенерация на целия космос.

Тези ритуали могат да се обособят в две групи: такива на пречистване чрез слизане до нивото на хаоса и деструкцията (тук влизат прескачането на огньове, карнавали, сатурналии, оргии, вакханалии), последвани от ритуали на регенерация, пресъздаващи мита за сътворението на космоса. Един такъв ритуал е йерогамията. В древен Вавилон например, тя е била практикувана по време на новогодишните празненства чрез ритуално съвкупление на царя с избрана „годеница” в специална брачна камера. Тук йерогамията носи отчетливите белези на симпатетична магия за възстановяване на Космоса от съвкуплението на Ероса (фалическото начало) с Хаоса (утробното начало) чрез разиграването на базисен за общността космогоничен мит.

В архаичните общества всяка човешка дейност е била сакрализирана чрез отнасяне към архетипни начала. В този смисъл брачният съюз е бил ритуално съотнасян към йерогамията на Небето и Земята, свързани символно чрез оплодителен дъжд. Вероятно по-късно се привнася и земеделска символика върху небесно-земната. Така сексуалната връзка между мъжа и жената се сакрализира на много нива: космогонично (създаването на вселената от ероса и хаоса), природно (оплождането на земята от небето), аграрно (ритуално повторение на актове като оран, сеитба и т.н.).

Дали архаичните хора са се чувствали уютно като са сакрализирали секса, свързвайки го с акта на космическото сътворение или съвкуплението на небето със земята, е нещо, което не знаем. Във всеки случай то не е било техен избор, а избор на културата, в която са се родили. В древните култури място за индивидуални жестове не е имало; всичко, което се е случвало – и най-вече е имало смисъл да се случва – е било безкрайно повторение на архетипални жестове и митични ситуации. Ако и това повторение да е сакрализирало живота, то го е лишавало от своеобразност, придавало му е една монотонност и безизборна неизбежност от модерна гледна точка.

Този тип йерогамия не е обект на изследването ми. Това, което ме интересува, е обличането в йерогамна символика на мита за странстването на индивидуалната душа към Абсолюта. Подозирам, че дълго време тези две положения са съществували отделно, за да бъдат примостени поради някакво щастливо обстоятелство. Не знам как и кога е станало това; по отношение на средиземноморските култури има данни, че митът за пътя на душата към Бог като вид йерогамия, е възникнал в Египет, след което се е разпространил по източното и северното Средиземноморие.

Предполагам, че в архаичните общества не е била развита идеята за еволюция на инкарнираната душа към Бог. Тази идея е плод на дълга индивидуализация, тя несъмнено се е появила с излизането на обществата от техните селски, аграрни, космоцентрични начала и навлизането в епоха на урбанизация, антропоцентризъм и историцизъм. Нужна е известна саморефлексия, за да се породи такава идея. Тя е свързана с еволюция, а еволюцията е изключена в лоното на периодичната повторяемост, където всичко се върти в цикли. Най-сетне идеята за пътя на душата към Абсолюта иска излизане от архаиката, където отделният човек е така слят с колектива, че не може и да мисли за индивидуални жестове, надскачащи традиционната норма, завещана от предците.

Такива условия, мисля, се зараждат в античността и достигат своя разцвет в класическа Гърция и Рим чрез мистериалните религии – тези секретни тайнства за посветени инициати, избрали съзнателно пътя на еволюцията към Абсолюта. Знае се, че този път има кръгова форма; той може да се разглежда и като едно завръщане в началото. Имам основания да мисля, че най-старата европейска литература пресъздава именно такива кръгови митове за пътя на душата към началата си. Омировите „Илиада” и „Одисея” могат спокойно да се разглеждат като двете дъги на кръгов мит. Първата дъга – „Илиада” – е екстровертно пътешествие във видимия свят на конфликти, завоевания, слава, чест, предателства. Тъй като странстващата душа в случая е душата на мъжа-воин – културния герой на елинската цивилизация – то неговата екстровертна еволюция е в света на мъжете; постигнала обаче тавана на възможностите си във видимия свят (Троя е завзета и оплячкосана), душата се отправя на вътрешно пътешествие към светая светих на истинския си дом.

Това е отразено във втората дъга на кръговия мит – „Одисея”. Героят вече е сам, оставен да се справя с екипажа си от алчни, лекомислени и разсеяни моряци (символи на душевните му страсти, които го отклоняват от предназначението му). Пътят е през морето – знак за неизбродимия коварен космос – и минава през острови, пълни с опасности и съблазни. Открай докрай „Одисея” е пронизана от идеята за изкушението и неговото преодоляване (класически пример са песните на сирените, които героят слуша, привързан за мачтата на кораба си), както и от идеята за връзка с женското начало (Калипсо, Навзикая, Цирцея), знаково за интимната душевна връзка на героя с различните лица на вътрешната му жена.

Да се върнем на йерогамията. Нейният символ също е кръг, чиито половини са дуалните начала в космоса, персонифицирани като мъжко и женско начало. Между кръга на йерогамията и този на завръщането в Бог обаче има разлики. Най-общо, за да се осъществи кръговото завръщане в Абсолюта, е необходимо да се слеят половите дуалности в душата на търсещия – да се осъществи вътрешно съвкупление с идеалния имидж, който носим в себе си за половия друг. Такава една алхимия (индийците я наричат ardhanariswar) е фокус на множество йогистки техники. Това нас тук не ни интересува. Фокус на нашия интерес е преноса на вътрешния друг върху невидимото лице на Абсолюта – така, че кръгът на йерогамията между сливащите се женско и мъжко начало да съвпадне с кръга, описващ пътя на душата към Бога. И съвкуплението между мъжкото и женското начало да се превърне в свещен брак между индивидуалната душа и душата на Космоса, между Психиката и Логоса. Такова наслагване на йерогамна символика върху духовната еволюция на индивида маркира пресечната точка на Ероса с Религията, от чието високоволтажно съвкупление са се родили едни от най-изтънчените митове, приказки и литературни творби. За начало ще се спра на античния мит за Купидон и Психея – класическа алегория, свързваща пътя на душата към Бог със знаците на изкупителната брачна любов.

1. Купидон и Психея – трите стъпки на човек към Бог.

Каква е историята според романа на Апулей „Златното магаре”?

Един цар имал три дъщери, от които най-малката се казвала Психея и била чудна хубавица. Отблизо и далеч се стичали хора да й се поклонят и поради това олтарите на Венера западнали. Разгневила се богинята и наредила на сина си Купидон да устреля Психея така, че тя да се влюби във възможно най-жалкото същество на земята. Самата Психея вече била изправена пред опасността да си остане девица – толкова била хубава, че никой не смеел да й предложи брак. Опечаленият й баща отишъл да се посъветва с оракула на Аполон, но получил ужасен отговор: Психея ще се омъжи за страшен змей. Девицата трябва да бъде оставена на върха на една планина, откъдето женихът й ще я грабне и отнесе във владението си.

И така – сватбата на Психея се превърнала в погребална процесия. Сватбарите носели погребални факли и пеели протяжни песни на умряло. Най-сърцата била Психея, готова да посрещне мъжки участта си (отглас от по-стари митове за сакрални жертвоприношения на девица). Накрая девойката била оставена на върха на планината, западният вятър Зефир духнал и я изтъркулил в една долина, където се намирал чуден дворец. Психея влязла с трепет в двореца; тук невидими гласове започнали да й предлагат услугите си. Масите се отрупали с прекрасни блюда и напитки, ваната се напълнила с топла вода и благовония. Психея вечеряла, взела си вана и си легнала в спалнята, примряла от страх. Мръкнало се, по някое време въздухът прошумолял – знак, че е пристигнал мистериозния й съпруг. Той отнел девствеността й, а на разсъмване отлетял също толкова безшумно, както бил пристигнал. Историята продължила в този вид – по цял ден Психея била сама в двореца, нощем спяла с невидимия си съпруг, на разсъмване отново оставала сама. Започнало да се трупа напрежение. На гости пристигнали сестрите й, които излюбопитствали как изглежда зет им. Психея веднъж го описала като млад мъж, втори път като възрастен търговец, откъдето сестрите й се усъмнили, че тя не познава съпруга си. Успоредно с това, съпругът й я предупредил, че сестрите й готвят клопка, свързана с разбулването на неговата идентичност (явно, абсолютно табу). Вече бременна, на Психея й било казано, че детето й ще бъде безсмъртен бог. Това още повече разпалило желанието й да види с какъв мъж спи.

И ето, сестрите й пристигат с добре организиран пъклен план. Психея била омъжена за грозен змей – хората, живеещи в съседство, са го виждали привечер да пасе. Този змей щял да изчака Психея до раждането, за да я разкъса и закуси с нея и с детето. Най-добре било Психея да вземе мерки като скрие един остър бръснач под възглавницата си и когато съпругът й заспи, да го освети и да му пререже гърлото. С голям страх Психея се приготвила за операцията по обезвреждане на змея. През нощта, когато дишането на съпруга й станало равномерно, тя извадила предварително скритата под леглото лампа и взела бръснача. Но що да види – до нея спял чудно хубав мъж с руси къдрици, напоени с амброзия, с бяла като мляко кожа, гладка и лъскава като атлаз, с прибрани зад раменете криле, чиито пера потрепвали от топлината на лампата. Психея се замаяла; минало й през ум, че това е бога на любовта Купидон и се огледала за стрелите му. Да, те били оставени до леглото, заедно с лъка и колчана. Психея взела една стрела и се опитала да провери колко е наточена, прекарвайки пръст през острието й. От пръста й веднага избликнала кръв. Заляла я мощна любовна вълна – гореща, екстазна, ослепителна. Толкова силно се влюбила Психея в съпруга си, че се навела с лампата да го разгледа още веднъж, но в бързината опръскала рамото му с вряло масло.

Оттук нататък нещата се развили много зле. Богът рипнал опарен, грабнал стрелите си и излетял от спалнята. Психея се опитала да го хване, но не успяла – Купидон се изплъзнал, кацнал намусен на върха на един кипарис и започнал да укорява съпругата си, че не е изпълнила обещанието си. И себе си упреквал Купидон – че навремето проявил слабост и не изпълнил майчината си заръка, ами се убол (умишлено?) на една от стрелите си, за да стане съпруг на Психея и да слезе от небесата да я люби. И всичко това, за да се събуди една нощ и да види жена си, надвесена над него с бръснач в ръка. Толкова ли бил грозен, че заслужавал да бъде обезглавен? След тази тирада богът се вдигнал от кипариса и отлетял в будоара на майка си да се лекува, а Психея останала сама да плаче и да се окайва. Дълго бродила тя и търсила съпруга си, но вместо на него, налетяла на Венера. Излишно е да споменавам колко разгневена била богинята. Наказанията, които наложила на Психея, нямали край – ту да раздели купчина с просо, ориз и ечемик, ту да донесе вода от река Стикс, ту да слезе в подземното царство на Плутон и да помоли Прозерпина за кутийка „еднодневна хубост”. Това последното било капака на всички изпитания и Психея тръгнала да се самоубива като се опитала да скочи от една кула, но кулата й проговорила с човешки глас и й дала съвет как да изпълни заповедта на Венера без да се излага на рискове в царството на Плутон. Накрая Психея се сдобила с кутийката на Прозерпина, но се изкушила да я отвори и да се разхубави малко, за да й обърне внимание Купидон. От кутийката обаче излязъл един дълбок хипнотичен сън, който я обвил като облак и тя заспала. В този момент долетял съпругът й, грабнал я на Олимп, където й дал чаша с напитката на безсмъртието и тя станала безсмъртна богиня. После направили голяма олимпийска сватба, подир която Психея родила дете, което било наречено Наслада.

Ще си позволя да направя един бърз анализ на мита.

Вижда се, че той е изплетен от символи, илюстриращи пътя на индивидуалната душа (Психея) към разлъчения й съпруг – бога на любовта (Логоса). Драматичните им отношения чертаят трите стъпки в еволюцията на частната душа към универсалното съзнание: несъзнателно единство, съзнателен дуализъм, съзнателно единство. Първото ниво на несъзнателно единство (unconscious oneness) е символизирано с нощните посещения на потайния съпруг на Психея. Купидон познава жена си, но тя него не. И въпреки, че се радва на любовта му, Психея е изпълнена с безпокойства. Гризе я любопитство – нещо, което подстрекава ума към хюбристични актове в поредица от митове (за Прометей, за кутията на Пандора, за Адам и Ева). И ако Купидон е готов да люби жена си на тъмно, то Психея иска осветяване. Копнежът по осветяване обаче е онзи първичен грях, който разделя душата от божествената й половина. Тъй светлината на лампата става символ на арогантното човешко познание, сепариращо душата от източника й – тъмната, уютна мистерия, която не може да се види. Мистерията идва в полунощ, люби душата и отлита преди съмване. Тя е самата Любов – сливане, изчезване в другия. Осветяването й води до раздвояване. Едното става две. Капката масло, изгорила рамото на бога, е знак за профанацията на любовта. Осветена, тя е изгорена. Слязла е от невидима мистерия до видим образ. Това е кощунство.

Интересното в алегорията е, че магията на нещастните съпрузи е двойна – Купидон бива окапан с масло, Психея се убожда на една от стрелите му (детайл, намерил ехо в приказката за убодената с вретено урочасана принцеса). Както богът на любовта е опарен от маслото на Психиката, тъй и Психиката се наранява със стрелата му. Неговата любов се превръща в огорчение, нейното недоверие се превръща в любов. Ролите се сменят и вече не Купидон слиза от небето да люби Психея, а Психея тръгва да търси път към небето, където живее съпругът й. Това е втората стъпка в отношенията на душата с Бог – състоянието на разлъченост, на осъзнат дуализъм (сonscious duality). В гностичното християнство негов символ е напускането на брачната камера от йерогамния съпруг, което е повод за пост и молитви (“When the bridegroom departs from the bridal chamber, then you can fast and pray”, Gospel of Thomas:104).

Тази размяна на ролите поставя двамата съпрузи в чуден паритет и хармония, напълно отсъстващи от еврейския мит за грехопадението на Адам и Ева. В последния връзката човек – Бог е от типа господар – роб; брачността е запазена за първичната човешка двойка, в която коварното женско начало вкарва в грях невинното мъжко начало. Схемата е забрана – престъпване на забраната – изгонване от рая; причината за катастрофата, разбира се, е в Ева. Ако и в мита за Купидон и Психея актът на светотатство да е извършен също от жена, то Психея в мита не означава жена, а човешка душа изобщо. В библейския вариант обаче има ясна троица от Бог, мъж и жена; тук Ева е жената, а не човека въобще. Има и такива прочити, според които Ева, подобно на Психея, е човешката душа, обектифицирана от „реброто” на субектното имперсонално съзнание на Адам. Такава интерпретация обаче е малко измъчена. Адам и Ева си изглеждат обикновени хора – любопитни, засрамени, лишени от вътрешна за двойката йерархизация между низше аз (душа) и висше аз (Логос). Бракът им е профанен, докато този на Купидон и Психея е класическа йерогамия. Поради това в мита за Адам и Ева няма и намек за изкупление и връщане в рая, докато митът за Купидон и Психея завършва с изкупление – награда за перипетиите, през които минава душата, за да се върне обратно при свещения си съпруг и да финализира третата фаза от отношението между човек и Бог, тази на осъзнато единство (Conscious Oneness).

Разгледах успоредно два от предхристиянските митове за връзката човек-Бог, за да обърна внимание на ефектите при въздържане от йерогамна символика. Ако отношението човек-Бог не е облечено в любовна или брачна символика, голяма е вероятността митът да излъчи послание на остър дуализъм поради огромната йерархична разлика между човека и Абсолюта. Няма мост между двете начала, няма канал, по който да текат любовни енергии, няма копнеж по сливане с Бог, по изчезване в него. Има само страх – на сина от бащата, на роба от господаря, на подчинения от шефа. Има ли страх, има прикриване, има срам и шиене на препаска в храстите. Най-сетне, има и грях.

Еврейският мит за сътворението на човека и изпадането му от Божията милост стои някак незавършен, на ниво полукръг. То е все едно митът за Купидон и Психея да завърши с бягството на Купидон и с мъченията, на които Венера подлага снаха си. Но това е невъзможно, тъй като Психея е бременна (ясен знак за принадлежност на Бог чрез плодоносене); именно тази бременност я отнася като нишка на Ариадна през всичките завои на житейския лабиринт до ложето на свещения брак с бога на любовта. Митът добива окръгленост – и то в един индивидуалистичен план (душата трябва да си мине през перипетиите, за да узрее за връзката си с Бог). Пак се стига до единство и блаженство, но Бог вече не е онзи toy-boy от началната част на мита.

Митът за Купидон и Психея е завършен мит – с два полукръга на грехопадение и изкупление; митът за Адам и Ева е непълен мит, останал на полукръга на грехопадението. Първият мит илюстрира пътуването на душата към Бог в условия на политеизъм – пътуване, специфично насочено към бога на любовта, а не към някой друг от пантеона. Вторият мит е пример за разлъчването на душата от Бог в условия на монотеизъм. Еврейският бог е така тотален във властта си, че е трудно да си го представим като бог на любовта. Той може да бъде само бог на страха – и като такъв християнството го емблематизира безпроблемно, сякаш не забелязва колко е различен от протагониста Христос, родеещ се повече с Купидон. Особено в базисния християнски йерогамен мит, изхвърлен впоследствие от църквата и забравен от европейците.

следва