Малодушието
Какво е малодушието? Това е, когато не смееш да направиш разделение и да кажеш: „Този е свой, а този – чужд.“
Малодушието е изчакване – искаш да проучиш с кого е изгодно да си, а също и – докога. Тъй че малодушният няма приятели и близки; няма „свои“.
В началото на евангелието си Иоан Богослов казва: В началото бе Словото… в Него бе животът и животът бе светлина на човеците… То дойде при Своите Си, но Своите не Го приеха…“ (Иоан 1:1-11).
Така че Словото, което е Истина, със самото Си идване става причина за различаване на свои от чужди и за разделение между тях; и показва, че от всекиго зависи дали ще бъде свой или чужд – за Бога или за когото и да е.
Лъжа и чуждост
Човек рядко се досеща, че силата му да обича живота и да извършва нелеки дела идва от това различаване. Към своя той изпитва любов – и не за друго, а заради истината, която споделят; а чуждия поставя на мястото му и не се бои от него.
Думите на чуждия не могат да поклатят вярата му, защото той предварително знае какви ще бъдат те и защо ще са такива. А какви са думите на чуждия? Лъжливи.
Някой ще каже: „Е, та нима и близки хора не се лъжат помежду си?“ Да, хората понякога се лъжат помежду си; това показва, че не са близки. Лъжата е доказателство за чуждост.
Мойсей
Какъв е бил Мойсей? Той бил хубаво дете, осиновено и отгледано в царски дом. Получил пълно образование, бил в „елита“ и „на върха“, но помнел произхода си.
Затова попречил на някакъв египтянин да измъчва един евреин и при свадата дори убил египтянина. Но когато неговите сънародници го видели отново, не го приели сред тях (Изход, 2).
Когато извел евреите от Египет, той ги извел заради тях – за да бъдат свободни; но е знаел, че не могат да бъдат свободни без вяра в Бога и без богослужение. Това, което ги обединявало преди Мойсей, бил само общият им език и спомените за произхода – че са от Израил и Авраам. Мойсей, чрез Закона, създава от тях народ, а също и общество: урежда живота им в детайли.
Но не всички били съгласни с делата му. Мнозина се бояли, че ще умрат от глад по пътя; после направили златен идол и му се покланяли като на бог (Изход, 32). Страхували се, че ще бъдат победени в боя за Обещаната земя. Някои упорствали твърде много и загинали; и малцина от напусналите Египет доживели да видят Обещаната земя.
Мойсей е имал силата да не се отрече от своите по плът заради унизеното им положение. Той ги направил – макар и не всички, а само някои – свои и по дух; и освен това различил богослужение от идолослужение. Така той е създал народа, който дотогава бил само „род“.
Освен това не настоявал на чистотата им „по плът“, защото не им забранил да приобщават и другородци: „Който право отсъжда на сираче и на вдовица, обича пришълеца и му дава хляб и облекло. Обичайте и вие пришълеца, понеже сами бяхте пришълци в Египетската земя“ (Вт. 10:18); „Не се гнуси от идумеец, понеже той е твой брат; не се гнуси от египтянин, понеже ти беше пришълец в земята му… И целият народ да каже: `амин`“ (Вт. 23:10, 27:19).
Истинското „свое“ е свое по дух. Това „по плът“ е все още само изображение. То не е самата истина, но пътят към истината минава през него.
Апостолската проповед
Апостолите Петър и Павел имали различно минало. Павел бил римски гражданин, образован сред фарисеите, знаел езици (Деяния 22:25-29; 26:4-5; 21:37-22:3). И не човек, а Сам Бог с гласа Си го обърнал към Себе Си (Деяния, 9). Петър пък бил беден галилейски рибар без образование (Матей 4:18).
И двамата имали грехове – Павел преследвал християните и одобрявал убийството на Стефан; а Петър, в нощта на изпитанието, три пъти се отрекъл от Христос (Деяния 8:1; Матей 26:75)
И двамата се обърнали към езичниците и проповядвали идването на живия Бог. Проповядвали първо на юдеите, но не всички от тях приели думите им. Напротив, преследвали ги и се стремели да ги убият. Но и мнозина повярвали.
Апостолската проповед довела до разделение на еврейския народ. Израилтяните, които не приели Иисус като Христос, станали не християни, а иудеи. За тях се говори, когато се казва: „поради страх от иудеите“ (Иоан 7:13; 19:38; 20:19).
Езичниците пък, които повярвали в Христос, се присъединили към Мойсеевата вяра, като последвали Закона не според буквата, а според духа. Те създали „Новия Израил“. Така и те станали израилтяни, но не по плът (чрез обрязване), а по дух. За тях Петър казва: „Вие преди не бяхте народ, а сега сте Божи народ…“ (1 Петър 2:9-10)
Константин Велики
Времето на мъченичеството трябва да се помни, за да се разбере, че свободата се постига със страдания, а понякога и с кръв. Преследването на християните от страна на езическата власт продължило с прекъсвания почти 300 години.
Константин не просто прекратява гоненията, но и покровителства Църквата. Един държавник не може да няма отношение към нея. Причината е, че Църквата е пазителка на истината и поради това държавникът, при всички неудобства, трябва да предпочете нея пред езическия култ.
При това положение „религиите“ в държавата не могат да бъдат равнопоставени; но и не е необходимо невярващите да бъдат ощетявани само поради това, че са невярващи. Това е казано още от Мойсей, защото неговият „пришелец“ е невярващ или неясно вярващ. Такава е самарянката, с която говори Христос.
Но това, че не бива да бъдат несправедливо ощетявани, не значи, че са „свои“. Те са „чужди“.
До Константин християните са се различили от езичниците; по негово време и след него, те започват да се различават и от разколниците и еретиците. Тогава се появява идеята за „православието“.
Държавата не е теократична, каквато е създал Мойсей, а монархическа.
Монархът решава множество практически дела по управлението, но по общи въпроси се съобразява с Църквата, тъй като в нея живее Духът; тя е Божието присъствие на земята. В нея няма единоначалие – тя се управлява от архиепископии, а правилата й се установяват на събори, където първият епископ е пръв само по чест.
Главните й езици са тези на Империята и Писанието – латинският и гръцкият. Някои богослови научават и еврейски.
Борис Първи
Цар Борис I прави в държавата си нещо подобно на това, което 550 години преди него е направил Константин – прекратява гоненията и лично се заема с покровителството на Църквата. И както Константин е трябвало да воюва с Лициний и привържениците му, които са предпочели да продължат гоненията, така вероятно и Борис трябвало да преодолява съпротивата на дотогава единоверните с него български езичници.
Тогава етносът на българите се разделил, а така станало и с останалите етноси в държавата – едни останали езичници, а други станали християни. Те вече не можели да бъдат „свои“ помежду си. Появил се нов народ – този на славяноезичните българи–християни. Ето защо ние днес не образуваме един народ с българите, които още населяват земите около Волга, а сме разделени – и не толкова, защото говорят друг език и населяват далечна земя, колкото защото преди векове са избрали исляма.
Образуваната в държавата поместна Църква е архиепископия и по същество е независима от Цариград още от самото начало. Тя и не би могла да бъде зависима, след като държавата е независима. Освен това тя въвежда богослужение на собствен, жив език и при това различен от гръцкия – славянобългарски.
Всичко това се случва само няколко години, след като Източната империя е преодоляла най-дългата църковна криза в историята си – иконоборческата. Така че Борис приема за страната си едно догматически изяснено християнство, което е станало такова след седем вселенски събора (последният през 787-ма) и множество поместни. Това е православието.
При това България се явява като християнско царство във време на усилващо се противостояние между римския и цариградския епископ, което заплашва вселенската Църква с разединение – както и се случва два века по-късно. Предстоящото отпадане на Рим, което е свързано и с възстановяването на Западната империя (800 г.) оставя вселенската Църква в положение, при което цариградският патриарх превъзхожда останалите епископи не само по чест, но и по власт – тъй като останалите три древни патриаршии, намирайки се извън държавата и в границите на мюсюлманския халифат, са отслабени и взаимодействието им с християните в Империята е затруднено.
Освен участието на римския епископ, Църквата губи и присъствието на латинския език; и така гръцкият остава единственият влиятелен език на богослужението и богословието. Положението вероятно и би останало такова, ако не беше независима България с нейния славянски език.
Ето защо действията на цар Борис трябва да се виждат като проява на Божия промисъл, според който Църквата трябва да бъде не просто вселенска, но и съборна – никой епископ да няма действителна власт над останалите и никой народ или език да няма привилегировано (властващо) положение. България на цар Борис поставя началото на славяноезичното православие, което достига най-голяма мощ и великолепие през XIX в., при управлението на последните руски царе (императори).
Затова и до днес България може да гледа на Русия като на своя духовна дъщеря, а на руските владетели – като на наследници на Борис и Симеон.
Така че Русия ни е „своя“.
Екзархията
Движението за независима българска Църква и още повече неговият успех в началото на 70-те години на XIX в. изглежда като историческо чудо, сравнимо с успеха на християнството през първите 300 години след Христос.
Сравнявам ги, защото и двете движения се явяват в крайно неблагоприятна среда – без никаква външна опора и изглед за успех. Наистина, в началото екзархистите не могат да разчитат на никого. Както османската, така и руската империя гледат на православното население в близост до Цариград като на едно цяло и не виждат причини да го разделят в две църковни йерархии. Гръкоезичните фанариоти, които са сектанти и би трябвало да бъдат смятани за еретици, правят всичко, за да попречат на отделянето на българите. Католическите и протестантските мисии нямат изгода от църковно обединение на останалите в империята славяноезични християни, тъй като са забелязали, че фанариотският терор отпраща някои от тях към техните общности.
И въпреки всичко това движение, послужило си правно със султанския указ за веротърпимост от 1856, протича и постига целта си удивително бързо – за около 15 години. Нищо чудно, че почти веднага след това България постига политическа автономия и, независимо от волята на големите сили, почти пълно обединение в една държава; а след още 30 години и независимост, като се доближава до положението на хегемон на Хемуския полуостров.
Всичко това е следствие от възстановянето на независимата й Църква.
Но това възстановяне не бива да се мисли просто като предпоставка за политически и военни успехи. Тя се възстановява пак по промисъл: този път не за да осигури съборността на православието – това тя вече е направила хиляда години по-рано – а за да може, чрез самото си съществуване, да свидетелства за тази съборност.
И нищо чудно, че въпреки съпротивата на лъжеправославните, тя, 101 години след Цариградския Великден, постигна единението си с вселенската Църква.
Новата България
Екзархийското движение, което възстанови някогашната автокефалия на Църквата ни, доведе и до още едно разделение – между православни българи и българоезични антиекзархисти (или просто гръкомани). Ние не сме „свои“ помежду си – и това е положението и днес.
И тъй, кой е българин или българка днес? Това е най-напред човек, който има смелост да изрича истината – и това е истината, прогласявана от Христовата Църква.
Той знае, че тя няма да е Христова, ако не е православна и съборна; и че точно съборността е онова, което неговите предци са спасили преди повече от 1000 години. Затова той ще пази тази съборност и днес, като разбира, че тя се крепи на автокефални църкви и различни богослужебни езици, от които вторият по чест и пръв по разпространение е езикът на неговите предци – старият български.
И както се е говорело за иудеи по плът и по дух, така може и да се говори и за българи по плът и дух. Ако някой е гражданин на държавата България и говори български език; ако родителите му са смятали себе си за българи и той самият смята себе си за такъв – тогава той е „българин по плът“; но все още не по дух.
А, от друга страна, българи по дух са онези, за които вече говорих, и които може и да не са били никога в България и да не знаят български език. Но те ще ни бъдат наистина „свои“. Такива хора ще спасят България и така ще угодят на Бога. Те ще създадат „новата България“.
Свидетелството
Ако някой се съмнява в истинността на казаното, би могъл да направи един опит, който може би ще го убеди. Известно е, че истината за най-важните неща често предизвиква бурно възмущение и дори омраза у онези, пред които бива изричана.
Опитайте и вие. Ако изречете тези неща, които съм написал тук – не точно, а по смисъл – ще видите, как около вас ще настъпи най-напред мълчание, после ще се чуят злобни подигравки, а накрая ще видите и изблици на яростен гняв.
Съветвам ви да приемете тези неща като свидетелство, че казаното тук е истина.
Оставяне на коментар