Ню Йорк – джазът на историята, различието и парите

Всичко е бързо, оживено, експлозивно. Времето се сгъстява, тече в различни посоки. Парите също. Нищо няма край, всичко се излива. Улиците са будни, взривени, кинетични. Другите също. Тълпите, бродягите, шмекерите, туристите. Всички са наелектризирани, подвижни, завихрени. Като в кинолента. След като е прострелян от Валери Соланас през 1968-ма, Анди Уорхол казва: „Преди да ме прострелят, подозирах, че вместо да живея, просто гледам телевизия. След стрелбата съм сигурен в това“. Всичко тук е стрелба, погледите стават тактилни, докосват, проникват нещата, плъзгат се отвъд тях, във въображаемите измерения на неспирни сингуларни истории. Самият живот и тъканите на града, от които е направен, са кинематографични. Реалното най-сетне е надмогнато. Границата между виртуално и действително изчезва. Това е една пропелирана, постоянно всмуквана в себе си вселена, осветена и взривена от собствената си скорост. И от потопа луминисцентни, неонови и електрически фарове, екрани – фантастичните пулсации на едно ново небе. Небе за докосване, небе преляло от материя, от светодиоди, стъкло и стомана, из което телата плуват, отразени и тласкани от собственото си ускорение. Небе, от което земята се спуска като водопад, ефимерна и винаги нова, вертикална, агресивна, зад всеки следващ ъгъл. Град-чудовище. Изгряващ от собствения си център и стомах, небрежен, призрачно незаинтересован от миналото и капризността на съдбата. Свят отвъд историята.

Тук историята се случва само в множествено число, разлята свободно из капилярите на безброй разкази, знаци, езици, свистяща в автомобилните гуми, в шума на подземните влакове, в рапирането на момчетата от Бронкс, в дивната красота на чернокожите и пуерториканските момичета, красота, която не е сексуална, а сюблимна и анималистична (по Бодрияр) – красота, която така отчаяно липсва на бледите лица. Историята се размножава, странства, беснее из очите на другите, в различието, във воя на сирените, клаксоните и уличните изпарения. Телата като издихания на града. Като искри на невидимото му вътрешно електричество. Всички са лунатици. Отвъд портите на Историята съществува екзалтирано стълпотворение. Силиконов Вавилон. Безкрайна прожекция, безкрайно повторение – всичко е вече виждано, вече спомняно от екрана. И всичко е автентично, всичко е сега. Това е парадоксът на настоящето. Но изплъзването от историята също е събитие. В своя пътепис за Америка, Жан Бодрияр пита:

Защо хората живеят в Ню Йорк? Между тях не съществува връзка. С изключение на вътрешното електричество, което е резултат на простия факт от общото им, заедно тълпене. Магическо усещане за близост и привличане от една изкуствена централност. Това е, което го превръща в самопривличаща се вселена, която няма причина да напускаш. Няма човешки смисъл да бъдеш тук, освен чистия екстаз от общото тълпене.

Това е човешкото пространство. Пространството около мен. Без дъх, без празнота. Едно по-жизнено, по-настървено общество. Духът на Ницше броди из Ню Йорк под звуците на джазовия jam. И Айн Ранд. Свръхчовекът като баналност. Всичко е банално и изключително едновременно, веднъж напуснало тъмното русло на Историята. В действителност живият човек постоянно надмогва свръхчовека тук, и в тази игра, в тази особена диалектика се състои магията на града. В странната вътрешна имплозия и субверсия на идеологическите машини. В блусарското предчувствие за катастрофа и свобода оттатък историята.

Валтер Бенямин си представя ангела на историята като същество с огромно, ужасено лице, което

като че ли има намерение да се отдалечи от нещо, в което се е вторачило. Очите му са ококорени, устата е разтворена, то е разперило крилата си… Именно така трябва да изглежда ангелът на историята. Той е обърнал ликът си към миналото и там, където ние виждаме низ от събития, той вижда една единствена катастрофа, която трупа развалини върху развалини и ги хвърля в краката му. Той би искал да спре, да разбуди мъртвите и да събере разбитото, но от рая долита вихър, който се блъска в крилете му и е толкова силен, че ангелът не може да ги затвори. Този вихър го носи неудържимо към бъдещето, на което той е обърнал гръб, докато купчината развалини пред него се издига до небето.

Ангелът на историята на Бенямин тук е ангелът от Харлем. U2 подрънкват вечерта в метрото на Гранд Сентръл и 42-а:

An angel in Devil’s shoes
Salvation in the blues
You never looked like an angel
Yeah, yeah, Angel of Harlem[1]

Това е един небрежен, отскубнал се от райския вихър ангел, незаинтересован от развалините на миналото, омагьосан от собствената си катастрофа, тук, сега и завинаги. Той не е ужасен и ококерен, усмихва се на себе си, жестикулира и разказва нещо. Това е безделникът от улицата, чернокожият градски шаман със саксофона, фланьорът, момичето, тичащо вечер по 6-о авеню. Това е другият до мен. Нищо не го носи към бъдещето, той е това бъдеще. Ако модерното е винаги актуалното, новото, ефимерното – онова, което не е обърнато исторически към бъдещето, защото бъдещето е сега, то е самата тази актуалност, която постоянно ни всмуква, така че ние винаги сме някак вече в бъдещето, тогава Ню Йорк е чистата, радикална модерност. Всичко е настояще, всичко е сега. Ангелът от Харлем се спасява в блуса, в спомена за бъдещето.

Но това е и светът на тоталната идеология. Където редът и безпорядъкът се възпроизвеждат взаимно. Където структурите на идеологията добиват веществена, телесна плътност. Дисниленд е само другата страна на бордея. И обратно. Взаимозаменимост и вездесъщост на означаващото. Всичко е конвертируемо в парична стойност. Всичко може да се купи, всичко се наема. И в това има една самопонятност и непринуденост, лекота, която липсва на европейските пари, тежки, тъмни и все забулени в сянката на морала. Тук капитализмът не е драматичен, не е исторически. Не и в смисъла на събитието, което връхлита, за да счупи реда, да разглоби времето, да разхвърля парите. Да завърже на възел отношенията, вещите, лицата. Капитализмът няма пролог тук, той няма преди или след. Америка е родена от капитализма и заедно с него, в трескава едновременност – той е условието за възможност на това общество. Затова духът на парите и вечната обмяна е вроден и вътрешно естествен тук. Природата на този свят говори с парични знаци. Капиталът е искрен, безсрамен, гол. Маркс би бил невъзможният американец.

Но въпреки плътността на идеологията, въпреки реификацията, стокооборота, лицемерието на политическия спектакъл и супермаркетовата религия, въпреки отчуждението и анонимността, въпреки парите, между хората са се съхранили непосредствени форми на взаимност, форми на среща, на комуникация и солидарност. Разговорът е подръчен и лек, жестовете също. Една динамична общност, една амалгама от различия, които се оживяват и докосват взаимно. Всички си говорят, поздравяват се, свалят се, шегуват се, смеят се. Подават си ръка. Непознатият е близък. Всичко е моментно, всичко е сега. Мъжът с каскета, който ме заговаря в метрото за високите цени на публичния транспорт, момчето, с което пуша цигара на ъгъла на 4-а в Ийст Вилидж и който ми разказва историята си, чернокожият господин и бялата дама, с които нашироко обсъждаме футбола, бейзбола и други игри на спирката на World Trade Center. Лекотата на тази комуникация, нейната игра и непринуденост. Комуникативната рационалност тук е жива, пулсираща, директна, освободена от тежестта на европейската рефлексия и маниерност. Но как е възможно това в света на нарцистичния индивидуализъм, където всичко е подчинено на логиката на културната хегемония (по Грамши), стоковия фетишизъм и размножаването на парите?

Средоточието на тази енергия, на нейната оригиналност и повтаряемост (защото Ню Йорк е чудо и тавтология едновременно, той е симулакрум и събитие едно в друго) е градската култура на различието. Градската култура, основана и възникнала в различието. Нейната кинетика, многоформност и отвореност. Стряскащото разнообразие от лица, цветове на кожата, изражения, маски. Заедността на всичко това. Захласът, възторгът, движението. Бързината. Различие, което се излива непрестанно из артериите на града. Различие, което буди, плаши, тревожи, вдъхновява. И твори града наново 24 часа в денонощието.

Ню Йорк е град-цивилизация. Различията – социални, етнически, религиозни и т.н. – често са болезнени, травмиращи, мъчителни. Често произвеждат насилие. И неравенство. Особено в Америка. Особено днес. Но тук те изграждат и градската култура, атмосферата, вибрациите, солидарността, комуникацията. Способността да се обърнеш към другия. Често градската култура, когато е основана в различието в този смисъл, произвежда градове с подобен, но винаги собствен, винаги идиосинкратичен климат (Амстердам, Берлин).

Протестантската етика дисциплинира. Различието освобождава. Създава солидарност между граждани. Гражданска солидарност. И повече въздух, повече скорост. Повече пространство.

Саймън Кричли[2] изнася нощна лекция на 5-о авеню, в балната зала на Френското посолство. Леко опиянен е, както сам признава. Говори за this very moment. Този миг. Сега. Думите му отекват сред смълчаните, среднощни лица:

4:41 сутринта. Ню Йорк сити. What a delight!